Котката лежи по протежението на слънчевия лъч в стаята. Една

няма няма милвам се по челото най-големият ми проблем с

привечер вървя по познатия тротоар често стигам до втория знак

Покривите са мъгла в цвят охра – почти е утро

Плачеш ли от прахови частици по клепачите? Пространството пращи от

по-изчезващи от влюбени по-смъртни от детство толкова крехки като тъгите

Пленница на времето, на дните му, на убиващите дълги минути,

Приветствам те , Анна, мое нелекувано вертиго, засегнат нерв в

изпращат съобщения, запечатани в пликчета приличат на дървета със стъбла

Спомням си онзи смачкан пръст по гладката книга със букви

осланям се на най-обективното си сетиво: допира и изследвам повърхностите

Скоро, неусетно, ще видиш, ще продължи прастарата игра на глашатаи

Това е здрач, който ухае на току-що разрязан плод. Отвъд

лятото идва с експлозия на бялото слънцето е толкова ниско

Съседите забързват дишането си зад стената, пулсът се разлиства в

нося пирони с острото притиснати към сърцето вместо цветя засаждам

Дървото пред прозореца ни изсветлява като свещ – светлината изяжда

Пред кипариса плочата сивее по-тихо, отколкото кърви отвътре, надълбоко е

„Но от друга страна, китайският притежава едно наистина рядко предимство

все стои пред очите ми и разчита на нищото то

Свит е зад кътниците, свит е в сгъвката на коляното,

Малко по-далеч от Слънчевата система, кротко съществуваше един сапунен мехур.

Този град сам реши да се разкаже като дъжд. Но

Когато заболи достатъчно, че да е трудно да си тръгнем,

много ли пропускаме в безкрайните гонитби на следата като ловни

прясна и черна мъка като пръст от гроб пустота където

срамежливо слънцето до късно зад хълма се крие не пуска

Както героите, както празненствата на истините – намаляха, скъпи зрители,

не стига време за мила дума, рамо на приятел, да

понякога не ми достига вода както не ми достига въздух

Острата нужда от сън, оставила тъмна следа, отпуска клепачите. Вън

тревите са пресни и цъфти люляк: не е ли животът

донесе новия плод, малък като маслина, с вкус на мандарина,

в три без десет през нощта кучетата лаят цигарата ми

Единадесет преди обед е – време на обещания. Невинната тишина

врабчетата, които се хранят с трохите на моята маса са

гардеробът на баба и дядо още има остър дъх на

обърквам се от цялото безсмислие, което старателно прикривам от себе

Събуди се рано и потъна дълбоко в мрака. Отново я

Експеримент с паралелепипед (или игра с въображаема Фигура) Част 2

Експеримент с паралелепипед (или игра с въображаема Фигура) Част 1

Картина първа: интелектуалец Просветеният чете „Облак в гащи“, а в

често денем се будя в опасения казвам си преборихме се

Абсурдът в докосването на Другия. Показалецът се плъзга без план

Познавам улиците по-добре от живота зад тези тежки врати –

Във вещите е отсъствието на хората, макар и те понякога

терасата на този дом е малка, може да побере: стол,

аз ли издавам този звук? писък на насекомо, залепнало между

онези линии по морското дъно са празните редове Капитане върху

Когато спрат и се замислят, на чаши приличат: каквото налееш

Когато стотина кучешки колиби от треските за дялане скова –

Денят ми пътува с нощен експрес. Живее във влака, спи

искам да падна в пространството между пръстите ти като време

страхът отвръща кръст е времето сух език който пълзи по

А се връщат понякога разни мили недели като близки медузи

само още малко и лъчът ще пробие облака само това

една след друга птиците строят с тела пътеки, свързват градовете

В стъкленицата на вечерта – последни капки слънце. Забравили сме

Уличната котка драска съня му и се смее на припряността,

стъмва се върху листа ми все по-големи са ми редовете

Започва от края и свършва в началото, прастара рецепта за

Облаците, които сме чували, че обитаваме, превръщат ни в преселници,

ще оставя това стихотворение да се движи самоʼ по повърхността

От напуканите устни на мълчанието се раждат недоносени думи в

Само за ден всичко се променя – въздухът се навлажнява

Почти не си спомнях онази лудост, в която толкова много

мечтая за капка дъжд колкото кестен – да размести света,

преплувани тела цъфтят по брега обезобразени от смяната на непознати

преди време мислех че нашето царство може да бъде безкрайно

                  „Пълзи червена мравка и някъде към обед ще стигне

небето се разгръща без звук и без цвят в двете