Пред кипариса плочата сивее по-тихо, отколкото кърви отвътре,
надълбоко е много по-спокойно, отколкото се струва на гробаря.
Задушницата задушава,
а виното живот полива,
сякаш земята отново ви прибира, а ние просим.

Кръвта вода не става.
Кипи. Не само на деня на мъртвите,
но и през нощта отвъд.
Кръвта тече през тях в мен,
от теб в децата ми
и изисква жертви,
разпъвайки смисъла
на кръст.

Бързай да полееш и гроба и кипариса,
Тичай в тишината, разкъсвана от плач на новите.
Чисти треви и корени и ги прибирай в себе си, за да те спъват в бодрата ти крачка.
Трупай спомени от техни снимки, залапени на стени, на лампи, окачени в рамки.
Викай ги нощем, когато искаш да заспиш и да ви няма заедно.

Задушницата задушава,
като ми шепне за невидимост.

Разнебитен автобус ни отдалечава от мъртвите,
от изкуствените цветя, които ще изкупят изпилените ни нерви и зачервените очи.
Не можем да се връщаме всяка неделя и да палим свещи и цигари.
Бог да ги прости, Бог да ни прости.

Ще дойдем пак на Задушница и цветята ще са избелели.

---

За автора: Габриела Димитриева е родена в Пловдив през 1996, където е завършила Езикова гимназия “Пловдив” с профил “Немски език”. Студентка е по магистратура “Сравнително литературознание и история на изкуството” в Университет Потсдам, Германия. Завършила е бакалавър “Сравнително литературознание и испански” в Свободния университет Берлин, Германия. Пише основно разкази и поезия.

e-mail: gabriela.dimitrieva24@gmail.com