чекмедже № 148-Б | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 148-Б

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 148-Б

Представям си живота като океан, който всеки в своята миниатюрна лодка се опитва да прекоси. Милиарди плавателни съдове обагрят с пъстротата си безкрайната синьо-зелена шир. Традиционните венециански гондоли биват опръскани от мощния мотор на задминаващите ги модерни лодки, дървени салове се люшкат непосредствено до зашеметяващи яхти. Моята лодка изглежда съвсем обикновена на фона на това разнообразие, но съм успяла да оставя своя отпечатък върху нея – сини цветя украсяват дървената ѝ повърхност.

Иначе няма значение големината, пъстротата, разкоша – всички корабчета разполагат само с място за един. Някаква всевишна природна закономерност те оставя сам насред необятното пространство, без да ти предостави определени координати, карта или компас, които да те насочват в правилния път. Курсът ти на плаване може да се пресече с нечий чужд, но в края на краищата сам трябва да намериш кея, на който ти е писано да акостираш.

Домът ти дотогава е океанът, а той е известен със своето своенравие. Като своите рожби – сирените – е поразително красив и омайващ, предлагащ изумителни възможности, приключения, изкушения, но и в също такава степен е коварен. От люлеещ дървената ти люлка с майчина обич се превръща в закачлив приятел, оттам във вероломен враг за миг. Огромни вълни се появяват от нищото и се забиват с грохот в твоя мъничък плавателен съд, сякаш с едничката цел да го запратят в ненаситната пазва на морската бездна. Друг път скални отломки изграждат бариера между теб и пътя отвъд и си принуден или да смениш траекторията си, или да останеш закотвен на едно място. А трети – течението те понася нанякъде и не знаеш дали се опитва да те запрати в острите върхове на скали, или да ти помогне, като те избута напред.

Можеш само да продължиш да гребеш – с усърдие, без усърдие. Срещу течението, заедно с него, да се опиташ да избягаш далеч от него.

Оставила съм греблата настрани. Слънцето ме заслепява, но продължавам да гледам напред в търсене на моето собствено късче обетована земя. Виждам само безпределната синя пустош и усещам как се оформя буца в гърлото ми. Не знам коя е правилната посока. Дали може да съществува такова понятие като “правилна” в този син свят, а “посока”? Дали въобще има изобщо някакво предназначено за мен парченце там някъде?

Морският вятър докосва водната повърхност и тя му отвръща развълнувано. Получените вълни полюляват лодката ми в определена посока, сякаш ме приканват да се отправя натам. Тъкмо решавам да пробвам този нов курс и вятърът отново игриво закача водите, карайки ги да забълбукат и да ме поведат към противоположната страна на океана.

Объркана съм и вместо да се отправя нанякъде, съм принудена да гледам как ме задминават хора, които далеч в миналото си бях изпреварила. Изгубена съм в безкрая на всевъзможни пътища, които дори не знам какво могат да ми предложат.

Опитвам се да привлека вниманието на минаващите, да ги попитам “Накъде?” и “Защо?”, но всички са се вторачили в усилието да продължават да гребат и остават безмълвни.

Буцата в гърлото ми се превръща в кълбо от нерви, а то е на път да стане черна дупка, която да погълне целия ми свят, докато остане само някоя и друга самотно плаваща греда със синьо цвете. И не остане нищо от мен. Чудя се дали безсмислието на плаването, несъществуващата правилна посока или тази липса на отпечатък върху света ме плаши най-много.

– Днес е особено слънчево, не мислиш ли? – непознат глас прорязва мислите ми. Топла усмивка успява да разсече възлите на притеснението ми. Докато слушам успокояващия му тембър, поглеждам в далечината и съзирам как множество пъстроцветни лодки пресичат една на друга пътя си. Някои се сблъскват с тътен и отминават с още по-голям, други решават да плават паралелно, в синхрон. Хиляди човешки съдби се преплитат и разплитат във всеки един момент. И при досег оставят частица от себе си, променят първоначалната траектория на човешкия живот.

– Е, ще тръгваме ли? –пита ме гласът. Усмихвам се и кимам.


За автора: Теодора Илийчовска завършва ГПЧЕ “Ромен Ролан” с първи език – немски. В момента следва специалност “Право” в СУ. Има интереси в областта на литературата, историята и чуждите езици. Член е на студентски клуб “Аудитория 148”.

E-mail: tedytacheva@abv.bg