чекмедже № 8 | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 8

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 8

Спускането

През затворените му клепачи нахлува белотата на снега отвън, маскирана като розова мъгла, и го парализира. Лежи, без да мърда в леглото, и съжалява, задето не дръпна пердетата снощи, преди да си легне. Но дори и да го беше сторил, това нямаше да промени кой знае колко. Да, нямаше първото нещо, което усети, след като съзнанието му се довлачи обратно от безпаметната бездна на черния сън, да е червенината на снега, но какво от това?

С усилие се изправя до седнало положение, пуска краката си от леглото и отворя очи. Снегът на перваза на прозореца е поне две педи. Става и бавно поема към банята. Не физическо, а някакво друго затруднение се е настаналo върху тялото му като гръдна жаба. Опитва се да не мисли за него, докато си мие зъбите и лицето, да го изтласка там,  откъде е дошло. Връща се обратно в стаята, за да се облече, но вместо да нахлузи панталона си, го хваща за крачолите и започва да блъска с него по пода като умопомрачен рибар, който се опитва да махне несъществуващи люспи от мрежата си. Накрая се облича, дишайки тежко, и със същата тежест върху гърдите отива в кухнята.

Докато чака водата в електрическата кана да заври, той с неохота се приближава до прозореца и най-накрая поглежда през него.  Снегът е повече от две педи, на места по половин метър. Бял и тъп, покрива целия двор, цялата улица, целия свят. Колата му, въпреки че не я вижда, вероятно прилича на малък бункер или на шибано иглу. Думата „шибано“ еква в съзнанието му и кара нещо под лъжичката му леко да се поотпусне. Не достатъчно, за да му стане по-добре, а само, за да му припомни, че това, което чувства, е колкото ужасно, толкова и неестествено. Каната завира и започва да шуми. Звукът го кара отново се сети за нея и да си я представи как лети из стаята и се разбива във всяка една от стените поотделно. После си представя как самият той се засилва от врата, скача и се врязва в хладилника с двата си крака, след това как пада по лице върху плочките, как предните му зъби се чупят, как устата му се пълни с кръв. Как слиза в мазето, взима една лопата и се качва в рейса, как сяда на една от седалките с нея между краката си. Как седи мълчаливо, а обърканите хора гледат разкривената му физиономия, как ги плюе с кръв и ги заплашва с лопатата, щом се опитат да го попитат нещо.

Кафето е изключително безвкусно, но все пак го пие с надеждата, че то ще промени нещо. Докато преглъща с усилие и пуши, седнал на масата, мисли за това, какво да излъже, когато се обади, че няма да отиде на работа. Че е болен, че снегът го е затрупал, а рейсът сигурно не върви, че ще дойде с лопатата и ще им е.. п… майчина на всички гнусни мърши в офиса, особено на оная долна свиня, дето има едно единствено задължение и не може дори и него да свърши като хората, и сега заради нея… Става рязко и хвърля празната чаша в мивката. Тя издрънчава, но не се чупи. Това едновременно го вбесява и го кара да изпита нещо като облекчение. Не едновременно, това е невъзможно. Но самият той е прекалено… прекалено шибан, за да определи коя лайняна емоция го е връхлетяла първа и коя втора. Връща се от врата на кухнята, взима чашата от мивката, вдига я над главата си и отново я оставя на плота с прекалено забавено движение. В съзнанието му тя се пръска на пода.

Връща се в спалнята. Бавно и методично оправя леглото си, мислено проследявайки всяко свое движение,  докато на втори план в съзнанието му се сменят неясни картини, в които той скача върху леглото,  стоварва тялото си с всичка сила върху него, а накрая то полита от прозореца, за да падне глухо в снега.

Леглото е оправено, а той не знае какво да направи след това. Погледът му попада върху стенния часовник с червена калинка вместо двойка в спалнята. Осем и двайсет, почти. Трудно да се прецени дали голямата стрелка сочи 19 или 20.  Решава да изчака, за да е сигурен. Изведнъж, докато седи до оправено легло и чака, съзнанието му се взривява от кристално ясна мисъл. Рейсът пристига на неговата спирка в осем и тридесет и една.  Единайсет  минути, дори дванайсет, ако стрелката наистина сочи деветнайсет.  Не е невъзможно, ако си сложи ръкавиците, шала и шапката по пътя, ако си намери всичките шиб… не, не, не, ако си намери всички вещи веднага – телефона, ключовете, цигарите, портфейла… Докато взима стълбите към долния етаж на скоци, джобовете на зимното му яке, натъпкани с всичко необходимо, се чуди единствено дали да промуши връзките на обувките си и през най-горната дупка. Това ще го забави с поне 20 секунди, които накрая могат да се окажат решаващи, но пък, ако глезените му са здраво стегнати, ще може да стъпва по-сигурно и да върви по-бързо, да тича дори, ще навакса изоставането, дори може да излезе напред.

Снегът е точно до коляното, вали, а пред него е минал само един човек. Никакво тичане не се оказва възможно, но това не оказва влияние върху решителността му да хване рейса. Казва си, че просто ще върви, без да се опитва да следва стъпките на другия.  Няма да поглежда часовника на телефона си.  Ще се движи максимално бързо със свое темпо, ако успее да го хване, ако не… Няма „ако не“, дори и да трябва да се хвърли пред него, ще се качи на проклетия рейс.

Краят на неговата улица идва доста бърза, трябва да завие по следващата, която води към голямото шосе с рейса. Прави завоя, тук очевидно са минавали повече хора, тротоарът има пътека. Поема по нея, върви се доста по-лесно, а светът става все по-смислен, само още един завой. Вече на тротоара на голямото шосе пътеката се превръща в истинска, не много широка пъртина. По шосето има прясно отъпкан коловоз, по който рейсът се движи с бавна, но постоянна скорост към спирката.  Между ъгъла, на който се намира той, и спирката има около 100 метра пъртина, която той трябва да вземе, тичайки, ако иска да го хване. Пъртината е достатъчно утъпкана и широка, за да може да тича в нея, но в средата ѝ, точно между него и рейса в обратна на неговата посока, се движат майка с малко дете със зелена шапка. Той се впуска напред с ясното съзнание, че ще мисли за това, как ще се размине с тях, когато му дойде време, а за момента го интересува единствено да измине възможно най-бързо неговата половина от пъртината.

Движи се бързо, а очите му скачат ту към рейса, ту към зелената шапка на детето. Сигурен е, че, ако то и майка му не се намират в пъртината, ще хване рейса. В тази ситуация обаче, за да се разминат, той ще трябва да нагази в снега, да ги изчака да преминат, а това вероятно ще му коства рейса, нещо, което, докато краката и ръцете му се движат, а пулсът вече е започнал ритмично да блъска в ушите, му се вижда напълно недопустимо. Да остане на спирката и да гледа как рейсът се отдалечава бавно по шосето, му се струва равносилно на малка смърт – налудничава мисъл, но силна като никоя друга.

Разстоянието между него и майката с детето вече е едва няколко метра. Очите му прескачат толкова бързо между тях и оранжевата муцуна, че съществуват едновременно в зрителното му поле. Ако следващата му крачка не е извън пъртината, ще връхлети върху тях. Тогава някъде откъм рейса долита кратък, но силен и отчетлив вик. Викът го стряска и за миг го вади от вцепенението, което го кара да се движи стремглаво напред, и той леко забавя ход. Майката протяга ръце, слага ги на раменете на детето със зелената шапка и го насочва вън от пъртината. Тя също прави крачка встрани и нагазва в снега. Докато се разминават плавно, тя се усмихва и казва нещо от рода на „чакай да мине баткото“. Без да напуска пъртината, той успява да изстреля някакви думи на извинение и благодарност, да забележи, че и двете – майката и детето със зелената шапка, което е момиченце на не повече от три, са облечени в дебели непромокаеми зимни дрехи, да се усмихне на свой ред широко и да ги остави зад гърба си.

Секунда след като се качва от предната врата, шофьорът я затваря. Той се обръща и поглежда към пъртината. Майката и момиченцето със зелената шапка още стоят нагазили в снега. Детето гледа към рейса, а майката се е навела и му оправя шала. Докато рейсът ги подминава, той има чувството, че момиченцето ще му помаха, но обутите му в зелени вълнени ръкавици ръце остават пуснати до тялото.

Рейсът е почти празен и той сяда в средата. Над седалките пред него се виждат едва няколко глави, а от обичайните за това време на деня правостоящи няма и следа. Прозорецът е запотен и единственото, което може да се различи по него, е полепналата от другата му страна киша.  Въпреки това решава да го изтрие с ръкава на якето си. За негова изненада разкрилото се петно е кристално чисто. През така създадения илюминатор вижда познатата белота. Дърветата отвън са целите в сняг, клоните са натежали и са се привели под тежестта като… облаци. Тази мисъл го изненадва, но вместо баналността ѝ да го изненада, от нея му става приятно. Рейсът вече се движи с постоянна скорост, а някъде далече в съзнанието му се надига предчувствие за неясен спомен. Затваря очи, за да предотврати неочакваната му поява. Обгръща го онази червенина, не може да я понесе дълго, затова отново ги отваря. В една от просеките между дърветата край пътя се мярва къща със широк двор.  Покривът ѝ е доста стръмен и стига почти до побелялата земя.  Един от прозорците на долния етаж все още свети и той успя да различни очертанията на закачени на стената шкафове, маса и може би мивка.  Не успява да види добре какво точно се случва в тази кухня, защото картината преминава много бързо през полезрението му, но му се струва, че все пак е успял да мерне една фигура. Дали пък не беше на жена, дали пък тя не отваряше вратата на фурната. Не може да бъде сигурен, стана прекалено бързо.

Усеща, че започва да му става топло, дори кожата на скалпа леко го засърбява. Разкопчава якото си и сваля шапката и ръкавиците. Все още загледан през прозореца, усеща едва доловима миризма, която не може сбърка никога и за която не е сигурен, че някога преди това е усещал. Отнякъде се носи ароматът на прясно изпечени сладки. Неочакваната му поява го кара да се огледа и да се обърне  назад. На седалката зад него седи възрастна жена с кафяво палто, която някак е пропуснал да забележи при качването си. В ръцете си тя държи хартиена кесия и той веднага разбира, че е източникът на миризмата. Преди да успее да се обърне отново напред, жената улавя погледа му и се усмихва. Тя отваря кесията, вади от нея една сладка и все така усмихната му я подава. Обзема го смесица от объркване и неудобство, но все пак успява да кимне и взима сладката. Топла е, пръстите му леко натискат твърдата коричка и той разбира, че вътрешността ѝ е мека. Рейсът забавя ход, спирачките леко изсвирват, а жената става и се отправя към вратата. Все така безмълвен, той проследява движението ѝ с поглед, а когато вратите се отварят, забелязва, че снегът отвън съвсем е спрял.

Сладката е вкусна, точно толкова мека отвътре, колкото си я беше представил, и без съмнение домашна.  Хлебната сладост в миг измива горчивия вкус на воднисто кафе и цигари. Захарните кристали по коричката се пукат между зъбите му като малки перли и освен сладост от тях се разнася аромат на ванилия и лимонови кори. Рейсът едва е потеглил, а от сладката е останал само приятният вкус в устата му. От предната врата са се качили няколко души и чакат за билет до кабината на шофьора. Той отново се обръща към илюминатора си, но него вече го няма. Стъклото е напълно чисто, от вътрешната му страна няма и следа от пара. Явно студеният въздух, нахлул в рейса след отварянето на вратите, е премахнал запотяването. Снегът навън наистина е спрял.

Рейсът продължава да се спуска с плавна скорост, но хрущенето на гумите върху снега вече не се чува. Тротоарите са все така пусти, но вече напълно почистени, единствено короните на дърветата над тях продължават да са покрити със сняг. Сега вече му приличат на големи пуканки, защото черните им клони се виждат все по-ясно. Постепенно те стават все по-отчетливи, а снегът започва да се свлича от тях на големи, мокри парцали. Гумите на рейса издават единственото монотонно жужене по мокрия асфалт. Постепенно едничкото място, на което се вижда сняг, са големите преспи край пътя, а той си дава сметка, че слънцето е пробило облаците, които само преди няколко минути му се струваха вечни. Светлината, идваща от висящата някъде в небето от лявата му страна космическа топка, е жълта и ярка. Ъгълът, под който пада, постепенно започва да пълни погледа му с доскоро отсъстващи цветове. Първо идва кафявото, по преспите започват да се появяват кални пръски, после целите губят белотата си, а накрая съвсем изчезват, погълнати от жадната пръст под короните на дърветата. Клоните вече далеч не са черни, а се сливат с кафявия цвят на полетата зад тях.  Кафявият цвят там далеч не е враждебен, нито мръсен, а топъл, влажен, дъхав, само бледосиньото небе над него му пречи да завладее света със същата сила, с която само до преди минути го владееше белият. От него са останали само пръснати тук-таме петна,  но в следващия миг и те изчезват, на тяхно място се появяват стръкове зеленина.  Въздухът е станал кристално чист, той вижда през стъклото и това прави гледката още по-объркваща. Въпреки това я поглъща, без да мига, защото усеща как онова, което по-рано стягаше гърдите му, отдавна се е стопило и също като снега е попило в някаква незнайна рохкава пръст някъде в долната част на тялото му.

Смътно се опитва да проумее тази рязка промяна в пейзажа, без да е сигурен кое му се струва по-странно – това, че полето пред погледа му се раззеленява, или самият факт, че вижда поле вместо нещо друго, което трябва да е на негово място. Да, рейсът се спуска бързо надолу към града, но възможно ли е само за няколкостотин метра всичко толкова рязко да се промени и впрочем не трябваше ли околовръстното шосе на същия този град да е на мястото на тази зелена шир или поне да я пресича?

После така, както е дошло, полето изчезва и пред поглед му отново започват да бягат  кафявите скелети на дърветата. Скоро след това снежинките се връщат и започват една по една да кацат върху клоните. Това го успокоява, значи всичко е нормално, просто място с топли въздушни течения, където южният вятър е изял снега и е подлъгал тревата.  Сигурно скоро и синьото небе ще отстъпи място на сивите облаци. Снегът продължава да вали и отново да облича в бяло короните на дърветата. Тогава разбира, че единствения излъган е той, защото това не е сняг, а цъфтеж.  Покрай прозореца му минават само десетина дървета, а цветът вече е паднал на земята, за да отстъпи мястото си на светлозелени листа.

Единственото, което успява да направи, е да седне на седалките от другата страна, за да провери дали гледката е същата. Докато го прави, забелязва, че хората в предната част на рейса са деца. Сяда на новото място и хвърля само един поглед през прозореца, колкото да се увери, че онова, което трябва да е отвън, по някаква причина е изчезнало, а след това насочва вниманието си към децата. Всички изглеждат на около десет години. С тях има и млада жена, вероятно учителка. Децата са се събрали около нея между седалките и внимателно я слушат. Думите ѝ не достигнат до слуха му. Всяко от тях получава от нея малко хартиено знаме, закачено на пръчица от бяла дървесина. Трибагреници са, но цветовете им не са ясно отделени един от друг, в горната си част са снежнобели, преминават от светло към наситено зелено, а в долния си край завършват в тъмночервен, почти кафяв цвят. Последното дете отказва да вземе знаменце, затова учителката се надвесва над него, докато се опитва да постави дървената дръжка в ръката му. Казва му нещо със спокойно, но решително изражение и детето най-накрая взима знамето. Вместо да остане при останалите обаче, то побягва към задната част, спира при празната седалка до него, оставя знаменцето върху нея и се обръща с лице към учителката. Без конкретно намерение той посяга да вземе знаменцето, но щом пръстите му го докосват, момчето слага малката си ръка върху неговата и без да отделя поглед от учителката, го ощипва с неочаквана сила малко над китката. Болката го кара да извика леко и да тръсне ръката си, оставяйки знаменцето. Очите на момченцето са все така вперени в учителката. С бързи движения то разкопчава дънките си и ги сваля, а отдолу остава по зелени къси панталонки. Объркването на учителката трае само няколко мига и тя тръгва с решителна крачка към непослушното дете.  Предусещайки неизбежното си поражение, то хваща дънките си за крачолите и започва да удря с тях по пода на рейса. Съпротивата му се оказва напълно безсмислена, защото жената мигновено стига до него. Хваща дрехата по средата на поредния ѝ полет към пода и я увива сръчно около китката си, а след това с отработени движения сграбчва момчето за раменете, обръща го с гръб към себе си и го притиска леко. Момчето веднага капитулира и тя бързо му обува панталоните. Двамата се връщат към останалите деца.

Знамето остава на седалката и той отново посяга, за да го вземе. Мястото, където момчето го ощипа, е силно зачервено и все още го боли, но чувството не е точно неприятно. Отново поглежда през прозореца. Обстановката отвън се е променила и рейсът пак се движи през широкото поле. Той за пореден път се опитва да извика в съзнанието си някакъв спомен за това място, който да му помогне да разбере минавал  ли е оттук и друг път и дали това е същото поле от преди малко.  Вместо объркване обаче го обзема спокойствие, болката от ощипването се превръща в топлина, която бързо се разпространява по цялото му тяло. Появяват се разноцветни къщи с широки дворове. Струват му се смътно познати. По терасите и покривите на повечето от тях леко се поклащат същите знамена като това, което държи в ръката си. Сякаш, за да се увери, че то все още е там, сваля поглед към нея.

Когато вдига отново поглед, знамената  по къщите са изчезнали. Нова промяна веднага привлича вниманието му. Градините и терасите на всички къщи, дори и тревните площи по тротоара сега са отрупани с всевъзможни цветове. Едри кремове, рози, лалета, зюмбюли и божури пълнят погледа му с безкрайна палитра. По някои от оградите като плътни зелени завеси се спускат увивни растения с малки бели и оранжеви цветове по тях, които могат да бъдат единствено цъфнал жасмин. Той знае, че трябва да е притеснен, че този безкраен цветен взрив не може да е естествен, както и не е естествен и начинът, по-който цветовете се смесват един с друг, преливат от растение в растение и сякаш изпълват въздуха с разноцветно сияние. Менящите се пред погледа му цветни картини обаче го изпълват с тиха радост. Всички въпроси окончателно напускат съзнанието му, за да дадат път на нахлуващия в него аромат. В началото му е трудно да го определи, но само няколко мига по-късно вече е сигурен, рейсът е изпълнен с аромат на рози или може би именно жасмин.

Гледката и уханието го поглъщат до тогава степен, че той не е сигурен кога е била последната спирка, на която са слезли децата, учителката и всички други пътници. Малките прозорци вече са отворени и през тях освен ароматът влиза и топлина. Той сваля зимното си яке и запретва ръкавите на пуловера си високо. Това не помага особено и когато рейсът отново отваря врати, той вече е свалил и него и го е поставил върху якето, което вече му се струва не по-малко чуждо от шапката и ръкавиците на празната седалка от другата страна на пътеката.

Не се качва никой. Това сега му се струва напълно естествено. Наоколо не се виждат къщи и това е естествено, знае, че всички са някъде другаде. Полето е почти безкрайно. Единствено небето е надвиснало като синя сянка и се докосва със зеленото море там, където никой човек не може да стигне. Тук-таме като черни линии минават просеките за селскостопанските машини. Далече в една от тях вижда червен покрив на трактор.  После се появяват и други – надълбоко нагазили в равната зеленина като спокойни водоплаващи птици. Седне, докато зеленият свят на полето преминава в жълто, машините започват да стават по-големи и широки, а до тях се движат камиони. От големи тръби, подобни на извити комини в задната част на машините, тече белезникав прах и пада в каросериите на камионите. Той знае как де наричат и двете машини, знае и какво точно правят, но сега не усеща нуждата да ги назове, достатъчно му е да гледа монотонния им ход, който го изпълва със спокойствие. Иска му се единствено да ги следи с поглед, докато не преминават прекалено назад, тогава да премества очи върху следващите, да усеща с носа и езика си горещия, напоен със сладникав прах въздух. Той полепва по лицето и ръцете му, по косата му, просмуква се в кожата му и от това му става приятно.

Сваленото до височина от една педя златисто поле изведнъж се отдръпва от пътното платно, прогонено от сянката на огромен орех.  В плитката и все още зелена трева под нея е нагазил стар, червен москвич. Всичките му врати и багажникът са отворени, около него са пръснати щайги, а други все още чакат на задната седалка да бъдат свалени. Рейсът плавно спира, а той остава погълнат от случващото се под ореха.  Около колата има и хора – едър, як мъж с голям корем сваля една щайга и тръгва нанякъде с нея. Около него като електрон обикаля малко, голо до кръста момче със зелени къси панталони и се опитва да вземе нещо от щайгата. Череши с винен цвят.  Гърба на детето и лицето на мъжа са кафяви, почти черни, но той не може да прецени дали са цигани, или просто са прекарали цялото лято на слънце. Думата „лято” отеква в съзнанието му и предизвиква някакъв странен, неестествен резонанс, но той бързо го прогонва като спира да мисли за него. От другата страна на москвича жена със син потник, едва прикриващ огромния бюст, и с широк таз, от който като шарен постамент на статуя се спуска памучна пола на разноцветни цветя във всевъзможни неестествени форми, вика нещо на двамата.  Той чува гласа ѝ, без да разпознава думите, но разбира, че тя не е сърдита, просто казва на момчето да не влиза във високата трева босо. Въпреки това двамата напускат сянката на ореха и влизат в тревата.

Вратите се затварят, той потегля и подминава москвича, около него вече няма никого. Само до предната му гума остава подпряна една лопата.  Във вътрешността на рейса отекват неразбираеми гласове, идващи някъде отдалеч като през фуния. Той отделя очи от прозореца и разбира, че вътре вече има други хора. Те обаче не говорят. Едрият мъж и жената със зеления потник седят на намираща се по диагонал от него двойна седалка, обърната в обратна на движението посока. Момчето е сгушено в скута на жената с гръб към него. В рейса се носи миризма на пот, пръст, стъпкана трева и лепкав плодов сок.  Мъжът е скръстил ръце пред големия си корем и се е привел напред, така че той вижда загорялата кожа на врата му. Държи нещо в ръцете си. Детето е мушнало глава под мишницата на жената. Босо е, едната му пета е мръсна, почти черна. Другият му крак е мокър, пръските вода са разтворили праха по прасеца му и той сега се стича надолу на кафяви вади. Върху ходилото на мокрия крак е поставена бяла кърпа, а в средата ѝ грее тъмночервена ивица. Мъжът разтваря леко дланите на сключените си ръце и от тях се подават парче от счупена чаша, дръжка и завиващи се остри ръбове от белия порцелан. Мъжът е взел чашата, за да я покаже на някого, но той не знае на кого, не знае и защо момчето плаче. Познава обаче чашата, от която е отчупена тази дръжка. Ръката му я помни и пълна, и празна, а съзнанието му я е виждало безброй пъти да тупва леко върху кухненския плод, безброй пъти я е виждало да се разбива в него, а счупената дръжка да се търкулва под масата.

Детето плаче със сподавен глас, но монотонното мънкане на майката като че ли успокоява всички в рейса. Устните ѝ не се движат, гърлото ѝ е неподвижно.  Предната част е вече пълна с тела, хората бавно се оттичат към вътрешността на рейса. Лицата им са безизразни, делнични, не му казват нищо.  Не знае  кога са се качили, нито кога отново рейсът ще се изпразни. Вече почти не вижда майката с детето, само понякога през плетеницата от тела се мярка тъмна ръка, цвете от полата ѝ, счупената дръжка  на чашата, вече напълно напоената кърпа, покриваща крака на детето. Мънкането бавно заглъхва, удавено в шума от пътниците. Може би са слезли, но той не си спомня рейсът да е спирал скоро.

Всички седалки са вече заети, до него е седнала млада жена, а рейсът е пълен с правостоящи.  Поотделно дрехите на всеки изглеждат наред, но когато един възрастен мъж с дълго до коленете кафяво палто си проправя път между двама тийнейджъри по тениски и ученически чанти на гърбовете, той забелязва онова, което е пропуснал, опитвайки се да следи с поглед майката с детето. Хората в рейса са облечени по различни начини – плетена шапка на възрастната жена няколко седалки по-напред, а до нея мъж със слънчеви очила. Голи крака със сандали, а до тях вълнени панталони с обувки над глезена. Момичето до него е с къси дънкови панталони, бяла тениска и вързана на опашка коса. Сложила е голямата си плетена чанта от вътрешната страна на седалката между тях двамата, но въпреки това той вижда леко сгънатите ѝ крака и опрените в предната седалка колене. От нея се носи лека миризма на плажно масло, но това не е единственият аромат, който достига до него. От покритото с разтопени снежинки палто на възрастния мъж,  застанал на пътеката до тях, се носи миризма на сняг и пушек. Знае, че, ако реши да се съсредоточи достатъчно, ще усети и как соленият аромат на морски бриз се смесва с миризмата на печени чушки. Вместо това решава да погледне през прозореца.

Навън е мрачно, вали. Рейсът се движи плавно надолу, а гумите му периодично нагазват в големи локви в края на платното. Минувачите по улиците се дърпат встрани, за да не ги опръска с кал. Не всички успяват. Листата по дърветата вече не са зелени. Един порив на вятъра запраща толкова много дъждовна вода в прозореца му, че в продължение на няколко мига вижда само нея. Когато най-накрая тя се стича, той ясно вижда как започват да прехвърчат първите снежинки.

Снегът бързо покрива градските улици с фина бяла покривка.  Обзема го странно безпокойство. В началото смята, че е заради момичето до него – тя няма как да слезе от рейса с тези дрехи, но когато обръща глава, нея вече я няма. На нейно място е седнала жената със синия потник и полата на цветя. Момчето отново е в скука ѝ, носи дебело яке и зелена зимна шапка, голите му крака вече не са мокри, но върху едно от ходилата все още има поставена кърпа. Притеснението му става все по-силно, но вече знае каква е причината за него. Съвсем скоро ще трябва да слезе, иначе ще си изпусне спирката.

Обръща се към прозореца, но той е напълно запотен. Опитва да го изтрие с ръкава, но от външната му страна е полепнала гъста, кафява киша. Може би е най-добре да попита някого. Няма кого обаче, защото рейсът е празен. Той трябва да намери шапката и ръкавиците си, да си облече якето. Изправя се, за да ги потърси, но якето вече е на него, шапката и ръкавиците са в джобовете. Не му остава нищо друго, освен да застане на стълбите и да изчака.

Застанал вече до вратата, той си дава сметка, че не иска да слиза, че не иска вратите да се отварят, че онова зад тях няма да му хареса, че видяното ще стегне гърлото му и ще изпълни гърдите му с чувства, които вече никога не иска да изпитва. В същото време знае, че не може да остане завинаги тук.  Рейсът намаля ход и спира. Вратите се отварят и той поглежда през тях.

Снегът отвън е до коляното. На спирката няма никого. Вали на големи парцали, студът  мигновено го обгръща, очите му се насълзяват, но той все пак се оглежда. Успоредно на шосето има тясна пъртина, по нея в едни срещу други се движат три фигури. Той смътно разпознава конфигурацията, знае, че движещият се към рейса мъж е решен на всичко, за да хване рейса. Ясно се вижда обаче, че е прекалено далече, че не може да продължи да се движи толкова бързо по тясната пъртина, без да връхлети върху другите два силуета в пъртината, без да изхвърли по-малкия от тях на платното точно  пред рейса, който точно в този миг ще тръгне и ще е набрал скорост. Ето, шофьорът вече вкарва на първа. Той бърка в джоба си, вади шапката си и докато си я слага, се обръща към кабината в началото рейса.

– Ей! – викът му е силен и отчетлив, а думите след това по-меки – изчакай човекът да се качи.

Силуетът на шофьора в кабината вдига дясната си ръка, за да даде знак, че е чул.  Вътре в рейса обаче няма кой да я види.


За автора: Александър Христов е роден и живее в София. Завършва магистратура по творческо писане в СУ „Св. Климент Охридски“, където защитава и докторат с направление българска литература.  Автор е на художествени текстове и критически статии, както и на един сборник с разкази. Понастоящем работи като драматург в „Екип драматургични форми“ на БНР и е част от редакторския екип на платформата за литература и култура „Свободно поетическо общество“ .

E-mail: hristov_aleksandar_@abv.bg