чекмедже № 8-наобратно | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 8-наобратно

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 8-наобратно

До всички бъдещи свидетели,

Годините не се подреждат по прави линии, в отмерени пространства, не се побират в реквизитните ни биографии. Приличат повече на потъващи кораби, в които театрално сгъваме хартиени лодки, за да изплуваме в спомени от утре, на камък, който хвърляш като котва, без да знаеш къде ще падне. Напомнят на стихосбирки с горящи страници, на изпепелени птици, които все още летят. Тършуваш из времето, сякаш е чужд скрин в изоставена каюта. Търсиш с особена методичност знаци за плаване, за полет, нова сянка на движение, карта към общата ни памет, отражение на вчерашен пламък. Учиш се. Изхвърляш и маски, и мрежи, и купчини от остарели свидетелства, и следи от повторени думи. Отдавна си забравил за рецитали, представления, за повърхността, за подредбата. Затова запазваш преобърнатия календар.

С най-добри пожелания,

Александър Христов

 

 

ПРЕОБЪРНАТ КАЛЕНДАР
АПРИЛ (1990–2019)

 

Април беше жонгльор –
срещали сме го,
не помниш ли,
в театъра, по улиците –
и ето го – на пътя
като на представление –
оглежда се в публиката,
в слепите нощни прозорци
и премята ли,
премята минутите край нас –
унесени,
докато те търся
през мрежите от думи,
в които заплиташ
вниманието ми,
сякаш е звяр –
и няма ритъм,
няма ред и край,
нито рими в сенките,
и пак ли, пак ли
ровя в скрина на Рембо,
губя се в маските –
или в голотата на душите ни –
и защо, защо
не намирам ритъм
в прозаично заслепение,
когато лъкът на времето
къса струните
на часовете
със същата лекота,
с която хвърляме
мимолетни цветя
по сцената на живота,
с лекотата,
с която Април
потъва зад кулисите.

 

РЪКА

В театъра
от спомени
ръката се протяга
от реквизитната
биография
към ненаписаните
стихове.
Побелява миналото.
В антракта
погребва
напразните монолози.
Ако ръката
смъкне завесата:

остават само
живите думи
върху листите.

 

РЕТРОСПЕКЦИЯ

Не чувам будните тиради на Иван Динков,
многословното мълчание на Борис Христов,
отдавна са влезли боси – вътре в камъка,
затова не желая да сънувам, да търся изход
от вкостененото, да рисувам порязванията
от пясъка на цирковия октомврийски град:
нали бях въжеиграч, крепих се на речи,
бях жонгльор, опитвах се да следя стиха:
как прекроява граници, мигове, шествия.

Забрави за летните рецитали, беше есен,
забравям есенните, отдавна нямат купол,
така е, не чувам, колкото и да повтаряш
поемата за спектаклите, които бяха юлски,
за хората, които бяха горди изпълнители
на глъчката, поначало чужда на поетите,
а сметките са прави, ако носят обла рамка –
трябва да се понамести след земетресение,
да се свери с обръча, със скоковете на лъва.

Вярно, не чувам, че часовникът е паднал,
отдавна може би, преди секунда вероятно,
за счупеното миналото сигурно е октомври,
с тихата публика от несъстояли се обещания
от юли, от април, от преброеното детство,
когато съм рисувал, казват, говорил съм,
а помня само кръгове от пределното тогава:
да слушаш мълчанието на Борис Христов,
да живееш будните тиради на Иван Динков.

 

ГОСТ

Не трябва
да научиш всичко
за човека,
за да му позволиш
да заплита улиците
в градове,
градовете – в кълбо
от минало.

Когато
се срещнете на пътя
и той проси
да пренощува
в мислите ти,
остави го
да забрави, да премълчи
тайните, спомена
за неговия изгубен дом.

А ако после
скъса нишката
от преживяно
и те покани, и приемеш
да му гостуваш,
влез –
свободен си
да го познаеш.

 

СПОМЕН

Листата не са виновни,
че тревата,
която са скрили,
пожълтява –
есента
размахва ръце от вятър
и отсъжда
да вали –
като дете,
което прохожда,
и по пътя
към първите крачки
събаря листа,
облаци,
пълзи по тревата
и я запомня,
за да я направи своя:
вината е спомен
за изгубена свобода.

 

СТРАННИК

Изгубихме
жаждата за общи спомени
в бурята, в реката.
И знам, лесно е
във водовъртежа
да удавиш думи,
месеци, години
в търсене
на нови брегове.
Лесно е да не забележиш,
че вече те няма:
приел си
да бъдеш сянка на странник,
изоставил си
на дъното
човека, който наричаше
далечината
истина.

 

ПРЕОБРЪЩАНЕ

Течението изисква отстояване:
от рибите, които се превъртат,
от скалите, които се заоблят,
от човека, който лови с ръце
сянката на клоните по дъното.

И дървото ще припомни защо
мрежата не започва с възлите,
а с отражение от прекосяване
на пръсти, времена, истини,
изострени от преобръщания:

започва с краищата на ствол,
изречен, вкаменен, хванал
сянката на човека под водата.

 

УДАВНИЦИ

1.

Нощем
съдя по цвета, по речта
на водата
за потъналите ни кораби
и чакам
първата сянка
на деня
да смълчи вълните,
за да сляза по тях:
да търся човека
сред старите удавници.

Рано е,
но при пробойните
откривам Капитана,
заспал, преди да събуди
екипажа и да повика
на абордаж
вярата,
че сме свободни
и пред живите,
и пред мъртвите.

2.

Слязох, Капитане,
безсънен
при познатите
мои удавници,
но нито един от тях
не вижда въжетата,
затегнали и платна, и реки, и хора,
и истина.

Посрещнаха ме
впримчени в мислите си,
чужди,
неми до костите.
Препиваха с разкази
за уловени дребни риби,
за брегове.
Показаха ми, че приближаваме
края на отлива.
Поканиха ни
да се наредим по дъното –
но нека
само който желае,
да остане
без думи, без посока,
ако може,
да преодолее жаждата
за тайните, за изгубеното руно.

А ние, Капитане,
дотогава ще търсим,
дотам ще помним,
докато не прелее
до облаците.
После ще ни развърже,
ще ни върне слънцето
и вече,
вече ще съдя по него.

 

ПОВТОРЕНИЕ

Светят само кръчмите –
препълнени кораби,
закотвени
на това пристанище,
в този град,
пресъхнал от жажда,
пропукан
от предателства,
град
на юлски хора
и изгнили палуби –
и докато мечтаем
за пътешествия,
осъзнавам,
че сме преживели
един сезон в трюма,
удряли сме
по котви,
събирали сме сол
от пода –
а вълните
все така преливат
от чаша в чаша –
и светят само кръчмите.

 

ЗАВРЪЩАНЕ

Трябват ми
изписани листи,
които да нагъна.
Искам
да си припомня
как се правят
хартиени кораби –
да гледам
как попиват вода,
преди да потънат.
Искам да се върна
при реката,
в която
пускахме корабите,
в която
се учехме да плуваме –
когато не знаехме
какво представлява
илюзията
и свободата
беше свободна
от всичките ни идеи за нея.

 

КАМЪК

Мога да бъда камък
от църква,
която никога
няма да бъде построена;
да ме кръщава
ден след ден реката,
осветена от слънце
и дъжд;
олтар да бъдат върбите,
икона –
птицата,
кацнала на върха;
да слушам речта
на случайни богомолци;
и да чакам
и другите камъни
да чуят как
камбаната преброява
излезлите
от водата.

 

КАРТА

По камъка
полепва пясък –
звезди по небето.
Камъкът пораства,
преди да се напука
при изгрев.
Преди да се разпадне,
да изгори,
в пукнатините
проблясват
посоките на света:

памет за пепелта,
памет за камъка.

 

ФРАГМЕНТИ
Изгоряха хартиените жерави –
късове от житното ни детство,
разпръснаха се като семена:
да никне покой, да покълне.
Да прекосим неузрялата земя,
щом гоним свободния полет
на предизвестеното умиране.

Ако изкачим хълма и слезем,
ще спрем, ще те позная изцяло,
но все още тайно съучастваме
в глухото живеене по спомен,
пригласяме на онемели сетива.

Чувам те – като облак, който
слуша дъжда, до потъмняване
трупа оцелялото между тогава
и сега: и малко са секундите,
по-малки от подобия на птици –
колкото капки, докато ръми,
колкото неизречени истини.

Ще ги върнем, ако се откажем
от престореното преброяване
на признаци, на ръст, на глава.
В отказа и смълчаното угасва:
времето е вече ясно единично.

Слънцето е чуждо: чуждите
сме ние. Бездомни по смисъл.
По чувство тихо присъстваме
в игра на невинност с листа:
израстват криле, тяло, живот,
повалени скоро с потрепване
на пламък – на човешка ръка.

 

ПОЛЕТ

Следвам птицата,
която лети,
докато не потръпне,
докато не отмалее.

Следвам светлината,
която прекосява
хоризонта,
за да се скрие
в дъжда.

Следвам капката,
която чака
в облака,
докато не посребрее,
докато не падне,

за да последва
птицата,
която потъва
в светлината,
за да угасне с нея,
и пак
да лети,
и пак да лети.


За автора:  Александър Христов е докторант по „Българска литература след Освобождението“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Завършва „Българска филология“ и магистратура „Литература и култура“ в същия университет. По време на докторантурата си успешно приключва и обучение по програма „Еразъм +“ във Варшавския университет, Полша.

Автор е на поетическата книга „Крайпътна обител“ (2017) – за която е удостоен със съпътстваща награда от Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2018). Печели Националния конкурс за поезия „Добромир Тонев“ (2019). Връчена му е първа награда за поезия от Националния конкурс „Пурпурно перо“ (2019). Присъдени са му първа награда за поезия (2018), втора награда за критика (2017), поощрение за белетристика (2016) от Националния литературен конкурс „Боян Пенев“. По-рано бива отличен и от Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (2014). Носител е и на наградата на Академичния съвет (2015), и на стипендията на Ректора при ВТУ (2017).

Участва както в национални и международни научни форуми, така и в литературни четения, пърформанси, инсталации. Негови литературоведски текстове са поместени в редица сборници от конференции. Лирическите му произведения намират място в „Зоната“ (2017) – първи том на антология за съвременна българска поезия, в „Протуберанси“ (2017) – сборник на литературно-дискусионен клуб „Емилиян Станев“, във „Виждам Европа“ (2018) – онлайн антология за българска поезия. В „Протуберанси“ попадат и негови фотографии.

Има публикации в множество издания, сред които „Liternet“, „Кръстопът“, „Литературен вестник“, „Страница“.

Александър Христов е сред главните редактори (заедно с Нели Кирилова) на виртуалното пространство за литература, изкуство и култура „Кадър 25“.

E-mail: aleksandarhrhristov@gmail.com