чекмедже № 14 | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 14

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 14

Глътка спомен

Смартфон. Будилник. Телефонът в хотелската стая. Целият този оркестър заглушаваше жадните сънища и се опитваше да върне в наситената реалност един от важните гости на хотел „Клермон”. Да, в 8 сутринта, последното нещо, което човек можеше да си представи, е как ще поспи до обед, как ще се срещне с приятели, как ще обядва в някое тихо местенце, точно тук, в сърцето на Франция. Е, когато си собственик на най-голямата бутикова изба в малка балканска държава и председател на огромно изложение на вино, това са най-желаните мечти. Да, точната дума е мечти. За Йоана Карлофф денят започваше като в последния кръг на Ада. Предателството на будилника Брут и смартфона Касий, които безмилостно я заливаха с ледените води на новото утро. Нямаше нищо по-травмиращо за една жена на 30 години от това, да има срещи и ангажимeнти в графика си от 8 до 8, всеки един ден от седмицата. И ако всичко беше в рамките на една държава, можеше да се смята, че е прекалено спокойно. Поредното позвъняване на смартфона. Йоана – или както всички ѝ казваха – Джана, протегна ръка към нощното шкафче, удари си лакътя в таблата на леглото и прокарвайки пръсти през дългата си кестенява къдрава коса, вдигна, още преди да е видяла кой звъни.

– Г-це Джана, добро утро!
– Добро утро, Д`вер. Знаеш ли колко е часът?
–  Да, часът е точно 8 и 13 минути и след седем такива имате среща във фоайето на хотела с мосю Фоазие.
– Майко мила, майко мила, Д`вер, веднага ела тука, веднага…

Напразно е да се обяснява как една жена е в пълна безпомощност, когато за пет минути следва да бъде в своя най-зашеметяващ вид за среща с председателя на организационен комитет по посрещането на важни гости от Италия, Чили, Аржентина. И все пак, точно в 8 и 20, една елегантна дама в красив костюм в цвят шампанско, с висок ток и прибрана в елегантна прическа коса и с почти професионален грим излезе от асансьора до рецепцията на хотела и с най-очарователната си усмивка пое към пътя на бизнеса, с който започваше всеки ден. Д`вер и неговата армия от козметици, стилисти и коафьори беше нещо повече от Дядо Коледа за Джана. Да, той създаваше блясъка, излъчването, стила и неповторимата визия в рамките на мигване на човешко око. Не беше тайна, че успехът на Джана бе нейната мания да се обгражда с професионалисти.

– Мосю Фоазие, радвам се да Ви видя в прекрасна форма толкова рано сутринта. Но да идем да обсъдим това, което ще обсъждаме на голяаааама чаша кафе и кроасан, разбира се.
– Г-це Джана, опасявам се, че времето не ми позволява…
–  Как да не позволява, не го оставяйте да прави с Вас каквото си иска. Не можете да ми откажете.

Ароматът на италианско кафе, съчетание от най-изисканите, най-чистите и най-елегантните сортове, които можеха да се намерят в Клермон-Феран, заливаше в своята пъстрота обонянието на всеки сутрешен гост на малкото тихо ресторантче, един етаж под приземния. Светлината, малките дървени масички, красивите картини. Да, те изглеждаха все едно си в кафене във Венеция, навън сред минувачите. Но тук се чувстваше и един меланхоличен уют, който потапяше сетивата в бляновете на съзнанието. Нямаше как да не се прокрадне малка и семпла усмивка, дори в най-изтормозения от ранно ставане човек.

– Кажете сега, мосю Фоазие, какво е онова притеснително нещо, което не можеше да почака до другата седмица, т.е. утре, и се налага да променям графика си дори в неделя. –  Леко острият тон на Джана беше в съчетание с изключително спокойно лице и човек виждаше в нея строгостта на педагог и грижата на майка.
– Опасявам се, че няма време и карам директно. Директорът на Вила „Ториано” от Аржентина иска негово вино да спечели тазгодишния конкурс за иновации. Не можах да обясня, че е въпрос на комисии, на преценка, на…
– Какво каза, искал какво?… Това да не е конкурс за красота. Виното не е просто алкохол, мосю Фоазие. Нужно ли е точно на Вас да го обяснявам?! И какво, ако не спечели, ще ни забрани да продаваме вината му в Европа ли?
–  Този човек има много голямо влияние в Аржентина, госпожице. Опасявам се, че има опасност да провали целия конкурс, цялото изложение, да направи…
– Нещо конкретно? –  тънката вежда се вдигна заплашително и красивите нежни бръчки около очите наведоха снага пред исполинската бразда от гняв върху челото.
– Заплаши, че ще унищожи виното в Европа с всички възможни средства.
– И ти му се върза?! Подигравате ли ми се, Фоазие. Карлос Естехада може да има връзки в Аржентина, но изложението е мое. Разбирате ли, мое! Искам веднага да свикате борда, не ме интересува кой е на Карибите, кой – в Сеул, кой – на майната си. Събирате всички страхливци и излизаме с позиция за този човек. Лази ми по нервите от прекалено много време. Щял да унищожава…
– Добре, г-це Джана. Има и още нещо. Вчера с мен се свърза един човек от вашата родна страна и поиска среща с Вас. Каза, че имал предложение.
– Какво предложение? Не знам вече колко подобни хора искат срещи, срещи, срещи. Мосю Фоазие, ще му предадете да чака. А и още нещо. Обадете се на Естехада и му предайте, че ще получи предложение до 24 часа.
– Предложение?
– Да, такова, което мисля, че няма да може да откаже. А, сега, мосю Фоазие – кафето – последното ми останало чувство на спокойствие.

Една след друга, срещите се нижеха в неделния ден и след поредния бизнес обяд Джана за пореден път изигра сцената с тръшването на вратата и подпирането върху нея. Само че този път Д`вер не беше в стаята. Джана го беше изпратила да следи какво става в палатата за изложението и вероятно той щеше да нощува там. Така че трябваше да се оправя до вечерта сама. Не беше свикнала да дава задачи на другите, които тя самата трябваше да свърши, но все пак беше неделя, тя беше шефът, а и искаше да остане насаме с мислите си. Джана съблече цялата официалност от себе си, сложи си малкото дантелено пеньоарче и се разпростря върху голямото легло. Притвори очи бавно. Казват, че сънят идвал ненадейно и никой не може да усети как се потапя в лазурните му течения.
– Йони, събуди се. Йони, хайде, да отиваме да играем.
–  Алекс, остави ме, извикай Нико да си играете, спи ми се.
–  Хайде де, Йони, обеща ми снощи.
–  Оф, добре.

Двете сестри излязоха тичешком от къщата и тръгнаха в ранното утро, боси по росата към лозето. Широките и дълги редове бяха преплетени в различните тонове на зеленото, а малките водни капчици създаваха своеобразно пречупване, чиято красота можеше да се усети само по изгрев. Сестрите Карлофф обичаха да се гонят и да играят в лозята на баща си. Обожаваха да се преструват на видни граждани, които гордо крачат из лозята и вкусват деликатното грозде, като с цялата си детска сериозност оценяваха и даваха заключения. Обичаха и когато Нико, съседското момче, идваше и тогава настъпваха същински борби за всяка една лоза, по-вкусна от другата. Баща им, Антони Калофф, всяка сутрин ги гледаше как се промъкват, подпираше се на един от коловете на конструкцията и с радост оставяше малките индианци да вкусват реколтата. Така, вечер, когато сядаха вкъщи, той подробно разпитваше коя лоза е най-сладка и коя дава най-много грозде. Антони правеше виното по детските разкази, събираше най-вкусните и най-големи гроздове. Това създаваше уникален продукт, който се ценеше високо.

Йоана пак вдигна очи и видя Алекс да тича в съседния ред. Нямаше как да ѝ остави дебелата лоза с 23-те чепки. На всяка цена щеше да я „присвои”, колкото и пъти да се наложеше да я оскубе. Тъкмо беше започнал импровизираният турнир за гроздето, когато в края на реда се чу изтрел. Йоана надигна глава и последното, което видя, беше протегната към нея ръка на Антони Карлофф…

Джана се събуди цялата в пот и се разплака. Не беше сънувала отдавна този сън. Мислеше си, че е забравила всичко това. Защо днес, какво толкова се случи, че миналото отваряше решетката пред себе си отново. Реши да не се отдава на чувствата. Погледна смартфона си. 43 пропуснати повиквания. Да, Д`вер нямаше как да управлява цяло изложение съвсем сам. Облече се набързо, прибра косата си и тръгна леко неглиже. Таксито я остави точно на входа на изложението. Хората сновяха един през друг и щом я видеха, чинно се усмихваха и като пчелици продължаваха своята трескава работа.

Д`вер чакаше до един от щандовете с телефон до ухото и ръкомахайки, обясняваше на екзотичен език нещо, което видимо трябваше да е отдавна тук. Когато видя Джана, въздъхна от облекчение и закрачи към нея.

–  По едно време си мислех да пращам Перие да провери дали сте жива. Защо не ми вдигнахте?
–  Бях заспала, а телефонът беше на тих режим. Какъв е проблемът?
–  Станало ли е нещо? Изглеждате ужасно бледа.
–  Не сега, Д`вер, кажи ми какво е толкова спешно. Все пак утре започваме подреждането на щандовете.
–  Не са пристигнали скаридите, омарите и сепиите от Етиопия. Току-що за двадесети път се опитах да се свържа с доставчика ни там, но от фирмата ми обясняват, че бил в отпуска, а само той можел да ни помогне.
–  Обади се на Жозефин дьо Сгоржие, няма начин да не измисли нещо. Но не си ми се обадил само заради това. Хайде, Д`вер, не се познаваме от вчера.
–  Преди малко тук беше един младеж, на твоята възраст или може би малко по-малък. Как се казваше?… Не помня. Абе пита за тебе сигурно 200 пъти, беше някак притеснен. Имаше като твоя акцент.
Джана сега разбра какво е провокирало съня ѝ. Миналото дърпаше с конците си отвсякъде. Не беше случайно. Може би това е човекът, за когото Фоазие ѝ каза сутринта. Ако наистина беше той. Не. Не искаше да се предаде на чувствата. След като беше избягала от тях твърде отдавна. Беше забравила всичко за онази Йони, крехката, бледата и невинна Йони, която се страхуваше и от сянката си. Този образ нямаше да изплува отново.
–  Д`вер, ако пак го видиш, кажи му, че нямам желание да отварям стари рани. Това е. Прибирам се и очаквам утре сутрин, както обикновено, знаеш какво.

Пред хотела беше твърде пусто като за това време на денонощието. Но беше напълно разбираемо, все пак всички трескаво работеха по изложението. Малкият град все пак се нуждаеше от всеки един независимо от това, колко богат или колко работлив е той. Така че единствените хора, които Джана видя по улицата, бяха няколко деца, които гонеха в сумрака светулки, които явно бяха хванали в парка и сега ги пускаха насред улиците. Тя влезе през централния вход и сякаш някак автоматично се запъти към ресторанта. Имаше нужда от чаша вино. Не знаеше защо, но имаше чувството, че ще ѝ даде отговори. Отговори, които търсеше в себе си през всичките 15 години, които беше прекарала извън своята страна. За всички тези години от собственик на малка изба се превърна в уважавана дама в целия свят. Когато натрупа капитал, реши да разшири бизнеса и създаде изби в Италия, Малта, Мадейра и Франция. Малката изба на баща си, която наследи, не продаде, но остави да я управлява сестра ѝ. Това беше единственият спомен от миналото, с който си позволяваше да общува, и то само няколко пъти в годината, по бизнес. Алекс беше разбрала, че няма да пречупи ината на сестра си, и не упорстваше. И така благодарение на хилядите километри Джана малко по малко забрави чувствата, забрави хората, забрави миналото. Това я направи успешна. Но беше ли щастлива? На този въпрос търсеше сега отговор. Какво искаше? Да е щастлива в малката изба или да забрави миналото, потънала в работа и хора?

Джана седна на една от малките дървени масички в ресторантчето и поръча бутилка вино. Избра нещо нетипично, което беше добавено с химикал в менюто, просто ей така небрежно, чакащо някой да се пресегне към непознатото. Сервитьорът пристъпи бавно, както обикновено, отвори бутилката и наля. Красивата течност с цвят бордо се сля по краищата на тънкостенната чаша и остави характерните си малки пътечки по стъклото. Джана вдигна чашата по навик да огледа цвета и видя отражението на познато лице.

– Йони, още ли не пиеш виното, преди да го анализираш?
– Нико?
– От плът и кръв. Човек не може да се свърже с теб, сигурно 20 човека ми казаха как поне още месец няма да мога да се срещна с теб.
– Как ме намери?
– Ами знаех, че след като питам толкова много за теб, все някой ще ти се обади и ти ще дойдеш до изложението, и после те проследих дотук. Простичко.
–Какво искаш, Нико? Нямам време за шеги и за „Здравей, Йони, как си? Искаш ли да се върнеш, защото на Алекс ѝ е мъчно?“. Мисля да го пропуснем.
– Първо, както казах и на костюмарчето, имам предложение. Това, което пиеш, е предложението. Приемам всеки твой отговор, стига да го опиташ. А колкото до Алекс – мислех, че поне ще ни уважиш на сватбата…
– Махай се, Нико. Не разбрахте ли за толкова години, че няма да се върна там, не искам да имам нищо общо, забравих ви, забравих всичко. Остави ме сама…

Тишината покри цялата стая на ресторанта и сякаш някак всичко в нея помръкна. Джана се взря в чашата, докато мъжът се отдалечаваше. Видя го как излиза по стълбите нагоре. Чувстваше се в безизходица. Не можеше да осъзнае видяното, чутото. Тогава вдигна жадно чашата…

Тя бавно впи устни в тънката кристална чаша. Кварцовобелите ѝ наредени като синци зъби се отразиха в прозрачното стъкло и кървавочервената течност обля техния скалист дентинен бряг. Широтата на вакханалията от вкусове и аромати се простря като амазонски прилив върху нежното кадифено небце. Тя притвори очи. Представи си пясъчната почва на Прованс, но с нещо повече. Сякаш тревите бяха други, сякаш небето беше друго. Бузите заруменяха все едно че беше отпила своята първа чаша от напитката на боговете. И тогава си спомни. Тя виждаше родното си място. След толкова години на самота в преследване на белите гълъби на щастието по света една глътка вино я върна към нейните корени. Джана нямаше място в този прехвален свят. Тя стана, плати сметката и поръча такси до летището.

– Ще отсъствате ли дълго, мадам? –  попита пиколото, подпряло се до рецепцията.
– Да. Завинаги! – Джана издърпа дръжката на своя куфар и тръгна към вратата. Отиваше си у дома.


За автора: Христо Стоянов е асистент доктор към отдел “Селекция на зърнено-житни и бобови култури” в Добруджански земеделски институт. Интересите му се простират отвъд неговото професионално поле, пише поезия и проза.

E-mail: hpstoyanov@abv.bg