чекмедже № 1 | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 1

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 1

 

При полет

Болят ли крилете, когато порастваш?
Когато до стон отеснее светът?
Години наред въртиш и опасваш
и сам се прежиляш с връвта?
Маскирана в думи, в очи и в обятия,
нима не пристяга най-силно където,
превърнато в дом за самотни разпятия,
последния гвоздей забива сърцето?

 

Тя

Косите ѝ ухаят на ноември –
на скреж и слънце едновременно.
Очите ѝ дълбоки са фрагменти
от тъмни, ненамерени планети.
А устните ѝ – цялото небе,
изсипало прашеца на галактиката.
Не питай само за ръцете. Не.
От сол на ангелски сълзи са ваяни.
Сред огъня на своя рядък страх,
в самия край на линията на живота,
частица смелост са оставили.
От точно там смола се стича.

Косите ѝ ухаят на ноември –
на ябълки и круши едновременно.
Очите ѝ дълбоки са фрагменти
от тайни, незаситени копнежи.
А устните ѝ – цялото небе,
изгряло в слънчева усмивка.
Ще кажеш ти – душата на дете.
Но не… Душа поезия, която
отказа да римува светове.

***

Ръцете ми намериха посока –
не са способни да грешат.
И в танца на светулките наоколо
избраха да мечтаят и летят.
Ръцете ти са толкова достатъчни.
В тях мога цяла да се събера.
И зная, че когато се докосват,
ръцете ни разказват си света.

 

Лавина

В подножието на тази истина е самотно.
А на върха ѝ се блъскат виелици.
И трупат пласт след пласт върху себе си
една вековна, една извънобхватна лавина.
Ела с мен, да се разходим из нея,
да станем част от лавината и в някой миг
сами да бъдем такава лавина.
Да ни боли от измръзване,
да ни души и тежи на гърдите,
като непосилен сизифов камък,
но върху раменете атласови,
любовта – тази скромна измислица.
Да се разтворим в лавината
и тя да стане наша реалност.
Един свят непонятен, но близък,
където всичко мое е на един дъх от теб,
а всичко твое е отдавна предвидено
да бъде мое до всяка подробност.
И преди да изчезне или да се стопи,
разходи се с мен през лавината.
Повърви в душата ми тихо
и тръгни, позволявам, отивай си.
Ще изчакам снегът през зимата
да затрупа удобно следите ти.
Ако все пак решиш да останеш,
постой в подножието на моята истина
и не смей да поглеждаш нагоре.
На върха ѝ се срещат виелици
и зараждат по-тежка лавина…

 

Пейзажи на времето

Дъждът вали, понечил да изчисти
калта по милиони длани.
Дъждът боли преди да ни пречисти
от всички незарасли рани.
Дъждът рисува стъклени пейзажи,
а после ги окичва на витрината.
Прелива в локви – верни стражи
на дъждотворната машина.
Вали по челото на коловози,
бразди по всяка скрита бръчка.
Вали над тежките житейски прози
и ги превръща в смешна глъчка.
Боли по устните на всички недолюбени,
презрени, омерзени и злословници.
Боли по пръстите ни самовлюбени,
насочени към вечните виновници.
Дъждът пречупва силните характери
и вдъхновява смелите поети.
Дъждът измива болното в телата ни
и го попива в своите сюжети.


 

За автора: Атанаска Илинчева е родена в град Пазарджик през 1991 г. Завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работи като юрисконсулт. Първите ѝ публични поетични изяви са свързани със създаването на „Иначе писано“ – литературна общност от млади автори. Творбите ѝ са съсредоточени в търсене на смисъла на битието, засягат ценностите на съвременното общество и често обръщат поглед навътре към душата на човека.

E-mail: atanaska.ilincheva@gmail.com