***

Не знаеш нищо за демоните в мен.
И те самите се страхуват помежду си.
Един се крие в светлия ми ден,
а друг заспива грозно във съня ми.
Един ми шепне мазно на ухо,
а друг върти езика ми на шал,
един ми казва, че съм странно същество,
а друг твърди стотици, че видял да носят в себе си гори и плач,
които крият сенчести блата.
Най-страшен в тях – живеел груб палач,
за който се венчала любовта.
И всеки път, когато имали дете –
той режел все по две – крака, ръце, очи,
а тя изплитала от тръни нови.
И те порасвали и ставали крале,
владеещи по сто синджира роби.
Вратът ми стига за един.
Кръжат около него с криви зъби.
Не знаеш нищо. Нека спим.
Не искам господарят им да се събуди.

 

***

Ако е война,
пусни ме –
на първите
редици.
Страхът
е нещо непознато.
Тела
и колесници,
по-лесно
се улучват,
отколкото
това в душата…

Ако е война,
не брой
войниците отсреща.
Това си няма общо със живота.
Преди това
на кой
си писал нещо
и кой е отговарял на писмото.

Ако е война,
пусни ме
сред първите редици.
Зад мене по-жестока е Смъртта.
Така
поне
ще се изгуби всичко,
наместо да изгубвам част по част

(Душа).

Пусни ме
сред първите редици.
И обяви
война…

 
***

Очакват от мен да си мълча,
като лампион да хващат прах-
мойта съвест, моята душа,
едничък да блести недъгъв страх.

Пришиват ми устата без упойка,
а разумът ми го бодат с игли.
От всичко мразя овчето спокойствие
най-много. И го чувствам да горчи.

Поставят ме на място. Уж е мое.
Но аз изскачам. Жадна съм за ден.
И тръгвам в скрина да изровя
и други кукли като мен.

Разкъсваме конците. Кукловодите
пропъждат ни към дивия живот.
И той е страшен. Но свободен е.
И никой в него не е роб.

 

***

Донесох ти мед.
Купи ми праскови.
И не разбра защо
така ме натъжи,
не разбра
и разликата
между двете..
Докато ти
не си поливал
дървото,
аз целувах всяко цвете…

Мое минало аз,
не започвай
да пишеш писма
до предишните нас.
Днес разбрах,
че сами сме си почва
и че цялата вяра в света
няма нужда и от дума на глас…
Ти не ще ме послушаш навярно,
(щом е млад, кой ли слуша, къде ти..),
но бъди, но бъди благодарно,
че те напускат всички поети.
Всеки срича за своя копнеж
и облича го в твоята рокля,
но стихът не е траен градеж
и съвсем не умее да топли.
Сбогом, мое минало аз.
За последно ти пиша. Жалея.
Но толкова много има пред нас
и отивам да го изживея…

---

 

За автора: Виолета Стефанова (А Лиса) е родена в град Велинград, където завършва средното си образование и започва да пише от съвсем малка. Публикувана е в периодичния печат, в няколко сборни стихосбирки, награждавана е от Ротари клуб, печелила е национални и други конкурси. Изучава българска филология в СУ “Св. Климент Охридски“, пише поезия и проза, рисува и мечтае някой ден всичките и занимания да се обединят в създаването на дългометражни филми.

E-mail: v.zlatareva30@gmail.com