ТЪРСЕНЕТО НА ИСТИНАТА/СВЕТЛИНАТА В РОМАНА „ПОСЛЕНИЯТ ЛОВЕЦ НА ДЕЛФИНИ“ ОТ ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ
РЕЦЕНЗИЯ[1]
Петър Михайлов
Институт за литература към БАН (България)
THE SEARCH FOR TRUTH/LIGHT IN THE NOVEL THE LAST DOLPHIN HUNTER BY ZACHARY KARABASHLIEV
Petar Mihaylov
Institute of Literature – BAS, (Bulgaria)
E-mail: pmihailov@abv.bg
В самия край на календарната 2025 г. известният наш белетрист Захари Карабашлиев представи своя нов роман „Последният ловец на делфини“. Преди всичко силно впечатление прави художественото оформление на книгата, а заслугата за това е на талантливия художник Дамян Дамянов, който от години работи за издателство „Сиела“, реализирало и този проект на писателя.
Началото на „Последният ловец на делфини“ не е характерно за нашата романова традиция – документално позоваване на част от съдебен процес (наказателно съдопроизводство; дело), воден срещу човек, убил друг човек. От характерния стилов композиционен похват на З. Карабашлиев – да преплита минало и настоящe[2] – се научава, че Иван Бранев (подсъдимият) е дядо на повествуващия.
Обикнатата от писателя техника – разказ в разказа – прави текстът четивен, интригуващ и динамичен. Това е може би най-динамичната книга на своя автор. Четящият поглъща страниците и е любопитен какво ще се случи в следващия момент. Отново една от главните теми е войната (както в „Рана“, а отчасти и в „Хавра“), но и съпротивата срещу това най-голямо човешко безумие. Появата на любов именно в разгара на Втората световна война позволява „Последният ловец на делфини“ да се определи и като антивоенен роман. Ала това е текст-съпротива и срещу неправдата, срещу посегателството на свободата, на личността. Съпротива срещу насилието въобще.
Особен е акцентът срещу убийството не само на хора, но и на делфини. Жестокостта спрямо този вид бозайник и осъждането на това деяние, превръща книгата в художествено произведение, което отстоява правата на животните. Рядко в нашата литературна традиция сме свидетели на подобни благородни жестове. Класическата българска литература по-скоро не осъжда еднозначно убийството на други животински видове – разказите на Емилиян Станев са показателни в това отношение. По-слабо известни са белетристичните творби, които се противопоставят на зверството – „Елените“ (Св. Игов), „Войник“ (К. Терзийски), но те пък са част от една друга литературна тенденция, наложила се след 1989 г. По-различна е ситуацията в лириката. Най-силно с думи се опълчва Христо Фотев – „Литургия за делфините“ (1981). Сам З. Карабашлиев е препратил към друг лирически текст своя белетристичен опус – този на Веселин Ханчев. Ала в историята на нашата поезия В. Ханчев е по-известен с друг тип творби – екзистенциални („Посвещение“ и предсмъртния цикъл „Жив съм“), любовни („Пръстен“, „Любов“) и социалистически („Стихове в паласките“; „Балада за комуниста“, „Добрият ученик“).
Документалната основа, върху която изгражда своето белетристично повествование, е впечатляваща. Книгата на З. Карабашлиев се самообяснява, дообяснява в своя справочен апарата – вид „Бележки“ – споменахме вече авторските (своеобразен „Следговор“, в който се споделя с читателя поводът за написването на романа); но там са поместени още: „Записки за хора и делфини“ (където се разглеждат някои културологични митове, свързани с делфините и човека, допълващи основния разказ от с. 79 и 193); исторически архивни справки „За лова на делфини в Черно море и България“ (с. 297); „Кратки бележки за участието на България в заключителния етап на Втората световна война“ (декември 1944 – май 1945) – с. 300; „Исторически бележки за България след 9. септември 1944“ (с. 304), в които се посочват загиналите по бойните полета, безследно изчезналите и убитите без съд и присъда, жертвите на т.нар. „Народен съд“, концлагери и въдворявания, репресии в образованието и армията, изселвания, както и страхът, насаден в обществото, веднага след промените. Заключителната част на книгата помества библиография, ползвана за написването на художествената творба – на български и английски източници, но също така и някои филми, сред които и документален от 1954 г. Всички тези съпътстващи основния текст елементи позволяват да се настоява, че писателят подхожда не само сериозно и отговорно към реализирането на своята художествена задача (проблем), ала отчасти сме свидетели, че подходът на автора се доближава до научното изследване. Бихме могли да кажем, че цялостната композиция (или по-скоро архитектоника) на художествената творба можем да определим като сложна, многопластова, проблематична. Защото тя в някаква степен съчетава у себе си и политическа, и историческо-документална тематика, построявайки общ интригуващ сюжет. Така се оформя една комплексна, многоаспектна книга, а затова и критическият подход към нея трябва да е такъв – комплексен.
Романът носи епиграфа: „На майка ми“. Всъщност обаче ние като читатели не виждаме майката на автора. Или по-скоро тя присъства едва ли не епизодично: с грижите, които полага за болния Александър – бащата на Повествователя. Фигурата на бащата ще се превърне в основна за сюжета. Подсъдимият Иван Бранев е баща, Александър е баща на Разказващия, а той пък от своя страна е бъдещ баща на нероденото, но очакваното. Женските персонажи присъстват по деликатен, но категоричен начин в повествованието. Основната роля е поверена на Дарина – от началото до края – това е спътницата на Повествователя. Другата женска героиня, която се откроява е Магда – съпругата на Иван и бабата на Разказващия.
Бихме могли да кажем, че двойките Дарина – Разказвач и Магда – Иван са огледални. Хармоничната свързаност по между им, сплотяващата ги чиста обич; идеята да съградят и защитят семейството си ги сближават. Семействата са от различни епохи – едното от зората на социалистическия преврат, а другото – в наши дни, първата четвърт на 21. век. Но и Магда, и Дарина в известен смисъл жертват собствените си кариери в името на любовта. Разбира се, при съпругата на Иван Бранев това е по-ясно изразено: тя е жертвата на тоталитарния режим, избил роднините ѝ по мъжка линия (дядо, баща, вуйчо). При Дарина жертвоготовността е по-фино изразена: тя отказва научна кариера в престижен изследователски център в Калифорния, за да опита тук, т.е. в България, с „оправданието“: „имаме море, имаме и делфини“ (с. 246).
Основната идея на книгата е споделена почти във финала на сюжетното действие: „Светлината побеждава тъмнината“ (с. 280).[3] Фразата смислово се доближава до мечтата: „истината ще възтържествува“. Бихме могли да кажем, че целият роман е едно устремяване към истината. Истината за съдбата на Иван Бранев. Истината за отношенията баща-син (които са кулминацията на художествения текст). Истината за насилието по време на диктаторския режим, наложен след 09. 09. 1944. Истината за нечовешката жестокост към политически неудобните, но и към човекоподобните, сиреч към делфините. Едно грандиозно, драматично и динамично пътуване към истината. Едно красиво и мощно разкриване на истината.
Още в нетрадиционното начало, за което вече споменахме, се усеща репресивното отношение от страна на държавата, на тоталитарната държава. Прокурорът, който обвинява в неистини Иван Бранев. Този персонаж силно напомня на онзи народен обвинител, затрил хиляди „бивши хора“ с фалшиви обвинения – по донесения, непроверени за тяхната истинност, за съпричастност към фашизма.[4]
Преди повече от половин век заслугата за тенденцията прокурорският глас и съдопроизводството да се оформят като основа на сюжетното повествование е на Петко Здравков-Здравелин[5]. В неговите новелистични творби: „Страници от едно наказателно дело“ (1968), „Един прокурор разказва“ (1969), „Изповеди на стария прокурор“ (1980), „Необикновената повест на един съдия“ (1982), „Писма от запустялата къща“ (1983) се кръстосват темите за правосъдието и художественото творчество. Но тези книги са в голяма степен с догматичен изказ. Те не са силни повествования. По-близо са до документалното, фактологичното и по-далеч от художественото майсторство. В случая с „Последният ловец на делфини“ не само е постигнат баланс между документално, фактологично и фикционално, но тук вече говорим и за висока художествена стойност на повествованието.
Напоследък е популярен един съвместен интердисциплинарен курс, събиращ филологическото знание и правните науки, ръководен от проф. Владислав Миланов и д-р Татяна Жилова (вж. Миланов, Жилова 2021). Но там се обръща повече внимание на езиковата същност на дисциплините. Вече в романа на З. Карабашлиев имаме съчетанието на езиковите явления (обвинителен акт, решение/определение на съда, специфична реч на обвинител и на защитаващ се), документално-историческото (работа с архиви) и фикционалност[6]. Предполагам, че за някое бъдещо семинарно упражнение, колабориращо лингвистика и право, текстът на З. Карабашлиев би бил сполучлив обект за анализ.
Агресията, репресията, неистината са положени още в самото начало на художествения текст. Съответно срещу им се противопоставя Иван Бранев. Той сам се брани от злословията, клеветите. Фамилното име на главния герой е сполучливо избрано: старинната дума „бран“ съдържа у себе си конотациите както за „защита“, „отбраняване“, „битка“, така също и за да се назове съществителното „вълнa“ (вж. Речник БАН). Фамилното име Бранев се превръща в знак – за съпротива на неправдата, за отстояване на истината. Като този човек стои всячески зад името си: защитавайки първо своето лично достойнство независимо в каква ситуация се намира (преди тоталитарна, тоталитарна и посттоталитарна), а сетне: защитавайки семейството си, защитавайки войниците, за които носи морална отговорност п време на сражения при р. Драва, защитавайки делфините, а в кулминационния момент – бранейки сина си.
Отношението баща – син е една от водещите теми в романа. Александър, който е сочен като син на враг на народа, отгледан реално от своята баба Елиза (отново силата на женския образ), накаран да се срамува от собствения си баща, и то от учител. Каква пародия само! Иван Бранев е образцов учител по история. И преди 1944 г., и малко след това. Човещината, обичта към другите го отличава и преди тоталитаризма, и по време на диктатурата. По царско време той спасява свой ученик, който е ремсист. Благодарение на тази постъпка бащата Чолаков успява да съдейства на бившия не само учител, но и човек, да се впише в новото общество. Друга косвена връзка с правосъдието се проследява чрез образа на някогашния питомец ( – думат също присъства в художествения текст по един сложен начин), спасеният ремсист, който успява да завърши право и работи в София. Т.е. някогашният ученик на Ив. Бранев не е случайна фигура след преврата от 1944 г., и признателният баща (а вероятно и син?) съдейства(т) Иван Бранев да заеме достойно място в социалистическата действителност. Но бившият учител не се вписва в нея. По никакъв начин. Защото е достоен. Защото е човечен. Защото е голям.
Едва в края на напрегнатото повествование ние узнаваме, че реално Иван Бранев се жертва заради собствения си син. От разказа на колоритния бай Марчо Джамбазов – свидетел-очевидец на случката, ние разбираме какво в действителност е станало: детето – осемгодишният Сашко – удря/бута неприятния за читателя Пеко Ничев зад борда и той се удавя, защото не умее да плува.[7] За да не бъде почернен животът на сина му, Иван поема цялата вина върху себе си, като заклева останалите да мълчат, за да не опропастят бъдещето не само на момченцето, но и да не объркат собствените си съдби, попадайки в „ония списъци“[8]. Т.е. той брани тяхната свобода. Самият той има особено отношение към нея, свободата[9] – тя е по-скоро вътрешно състояние. Гордият офицер, който някога не се подчинява на не особено интелигентни инструктори, заповядвайки му да обрече на смърт бойците, за чийто живот той носи морална отговорност по време на сраженията край р. Драва, не се подчинява на друг интелектуално и нравствено пропаднал персонаж, който иска да убие онзи делфин, спасил ги от явна смърт. Този човек има гръбнак и затова вероятно все го боли гърба. Никой не успява да пречупи неговия гръбнак, станал метафора за характера на достоен човек[10]. В нашето съвремие у определени обществени фигури, почти при всички политици, липсата на гръбнак е видима. Така че героят Иван Бранев би могъл да се превърне в пример на подражание. Той учи и възпитава как човек да отстоява, как да запази личното си достойнство, оставайки в същината си именно Човек.
Проблематизирането на човешкото е следваща главна тема в художественото произведение. Гаврата с афоризма на Горки „Човек звучи гордо“ е тъжно сюжетирана в ТВО Белене, Куциян и остров Персин. Иван Бранев не проумява що за хора са тия, които измъчват и избиват други хора. Реално разлика между методите на фашистите и методите на комунистите няма – еднакво жестоки са[11]. С една единствена цел: да унищожават други човешки същества. Вакханалията, настъпила след 09. 09. 1944 г., със своята бруталност, почиваща на личното отмъщение, озлобление и жажда за власт, се превръща в една от водещите теми в художествената творба. Вълни от доноси, клевети, злословия пращат десетки хиляди достойни, честни, морални високо образовани хора я в незнайни гробове, я в лагерите на тоталитаризма, които се оказва, че са над 80 на територията на България.
Ключови думи за романа се оказват словоформите: четене, истина, светлина, делфин/и. Също така един неологизъм, измислен от самия З. Карабашлиев: сън-времие. Новопоявилата се дума някак напомня друга – времеубежище. Разбира се, двете лексикални единици първоначално погледнато нямат логическа свързаност помежду си, но при едно по-задълбочено съждение може да се открият семантични сходства. Сънвре-мието на З. Карабашлиев се оказва времеубежището на/за Г. Господинов. Процесът по реконструиране на миналото е друго сходство в композиционно-смислово отношение. Дали не се оформя литературна тенденция, превръщаща се в традиция?
В смислов план думите „четене“, „светлина“, „истина“, „делфин“ и „сънвремие“ се свързват логически. Четенето на архиви, досиета, документи води до изсветляване на истината. Делфинът е изцяло свързан с представата за светло, тъй като той носи утеха (с. 41). Усмивката на животното, благонравието му, благородството му, готовността да помогне, устремяването към повърхността на морето (за да може физиологически да съществува), топлите му очи – всичко това способства да възприемем образа на този бозайник в светлия регистър на идеите за добро. От друга страна, според антропологичните изследвания, свързани с австралийското племе (арунда), тази общност има митове, представящи делфините като бивши хора. Пряка смислова връзка с нарицателното за лагерниците от Белене, Куциян, Персин и т.н. Също така, в митологичен план, става ясно, че делфините са „обречени“ да помагат на хората. А тази особеност е разгърната в сюжета на творбата като отъждествяване между Иван Бранев и делфините. По-нататък в развитието на действието делфините се оказват жертви на човешката алчност и жестокост. Самите лагерници също са подобен тип жертви. Романът на З. Карабашлиев е защита на жертвите – независимо дали са хора, или делфини.
Впечатляващ е финалът на художествената творба. Тя завършва оптимистично. Повествователят очаква появата на сина си. И същевременно се моли на делфините. Това особено завършване на романа го превръща в своеобразна литургия, молитва, словословие, посветено на истината, човешкото достойнство и делфините. Сякаш човешката история, вписваща се в големия исторически наратив (по вапцаровски!), разказваща за обикновения (всъщност необикновения – честния, почтения, стойностния), изисква прошка от приятелите закрилници делфини за причиненото страдание и болка. Катарзисът във финала на художествената творба носи това отношение към светлината и усещането за оптимизма. У Иван Бранев няма да открием омраза към никого, няма да я срещнем и у делфините. В определението „последният сякаш е кодирано, обещано е, че повече никога няма да има лов, не само на делфини, но и на хора. А това превръща цялата книга в защита на хуманизма, в една божествена служба, отстояваща хармонията между хора, животни и техния свят. Божията промисъл е истината и ние като негово творение трябва да се стремим винаги към нея. Затова тя идва – рано или късно, но изгрява и сияе.
Библиография
Интервю 2023: Елитът ни е БЕЗГРЪБНАЧЕН и още присъди от Копринка Червенкова при Мартин Карбовски. – Електронен източник [прегледан 02.01.2026]. < https://www.youtube.com/watch?v=9_gUEaGMC3I>.
Интервю 2025: Интервю пред Нова телевизия: „Последният ловец на делфини“: История за прекършените съдби по време на комунизма. – Електронен източник [прегледан 02.01.2026]. < https://www.youtube.com/watch?v=sCPgAIO6Wzg&t=156s>.
Карабашлиев 2025: Карабашлиев, З. Последният ловец на делфини. София: ИК Сиела, 2025.
Миланов, Жилова 2021: Миланов, Вл., Жилова, Т. Право, правопис и правоговор. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2021.
Речник БАН: Речник на българския език (онлайн). А – системност. – Електронен източник [прегледан 02.01.2026]. < https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/БРАН/>.
Речник 1982: Речник на българската литература, Т.3. П-Я. София: БАН, 1982, 696 – 697. [прегледан 02.01.2026]. <https://ibl.bas.bg/rbe/lang/bg/БРАН/>.
[1] Карабашлиев, Захари. Последният ловец на делфини. София: ИК Сиела, 2025.
[2] Този стилово-композиционен белег авторът обяснява в своеобразния „Следговор“ – в раздела: „Авторски бележки“ (Карабашлиев 2025: 294 – 297).
[3] Подобно мнение споделя и самият автор: в интервю, излъчено на 20. 12. 2025 г. (Интервю 2025).
[4] Трагичната ирония в случая е, че при зловещото явление, наречено „Народен съд“, реално няма справедлив съдебен процес. Липсва адекватно съдопроизводство. Горчивата истина, която можем да констатираме днес е, че също липсва адекватна съдебна система. Прилика между нашето сега и нашето вчера – така близки се оказват едни 80 години. Така близко сме до оформянето на нова диктатура и тоталитарен режим. Споделените наблюдения са и умозаключения на самия З. Карабашлиев (пак там).
[5] Петко Здравков Здравелин (1908 – 1983) е псевдоним на Петко Михайлов Здравков. Той е български юрист, писател и сценарист. Роден е в гр. Видин. Завършва право в Софийския университет през 1932. Бил е директор при Българска кинематография (1947 – 1950); прокурор в Главна прокуратура на НРБ (1951 – 1962). По новелата му „Един прокурор разказва“ е реализиран известният филм „Авантаж“ (1977). Повече за него виж: Речник 1982: 696 – 697.
[6] Тук е нужно пояснението, че макар авторът З. Карабашлиев да настоява и изтъква изцяло реалистичната основа, документалното, неизмисленото начало в своя роман, все пак текстът е художествена творба и е в този си аспект (смисъл) фикционална. (вж. Интервю 2025).
[7] Парадоксалното е, че същият този Пеко Ничев е капитан на кораба. Горчива ирония ли е това, или по-скоро тъжна истина, че този ръководител на гемията „Българка“ е поставен не заради своите лични качества, а заради партийната си удобност, т. е. той е „парашутист“. Разбира се, нашето съвремие познава грозното явление под станалото нарицателно „калинка/калинки“, което в същината си е именно „парашутист“, спуснат „ отгоре“.
[8] Друга болезнена тема е именно, свързана с тези списъци: не е ясно кой ги изготвя, защо ги изготвя, важното е обаче, че веднъж попаднал човек там, той вече е нарочен, той е потенциално „бивш човек“, застрашен е от заточение и репресии от страна на държавата. Знае се, че тези „черни списъци“ са плод на човеконенавист, извършвани от подлост и донесения, клевети и неистини. Дело са на т.нар. „сътрудници“ на Държавна сигурност.
[9] Дори в топос, който лишава хората от свободата им – те са лагерници, каторжници, затворници в ТВО-тата – силният, достойният човек се чувства свободен: да работи в мината (Кратера) и да общува с другарите си. Този парадоксален епизод смайва именно със силата, която излъчва и притежава в чисто човешки план Иван Бранев. Следваща сцена – работата като миньор – имплицитно цитира стихотворението на Смирненски „Въглекопач“ – „Надолу, надолу, надолу“ – като това спускане в земните недра реално е възприемано като свобода, защото там – в дълбокото – в сърцето на земята – няма надзиратели, няма мъчители, там има събратя по съдба.
[10] Преди 3 години Копринка Червенкова даде добро определение за силните личности: „имат гръбнак“ (вж. Интервю 2023). Близко по смисъл е и споделеното от самия З. Карабашлиев в интервю от 20. 12. 2025 г.: „След 09. 09. 1944 г. гръбнакът на българската държавност е прекършен“ (вж. Интервю 2025).
[11] Тук е мястото да споделим тревогата на писателя не толкова, но на общественика, интелектуалеца З. Карабашлиев, който се пита защо все още няма адекватна оценка на злодеянията на комунистическата власт у нас. И до днес сме свидетели на едно снизходително отношение към тази човеконенавист, произвела и ужасяващия Народен съд, издал 2700 смъртни присъди, а паралелно с това и смразяващите кръвта концлагери – Белене, Куциян, Персин, от където преминават над 186 000 души, като точна бройка на лагерниците, т.е. заточениците, не може да се даде до момента (пак там).
Петър Михайлов е докторант в катедра „Нова и съвременна българска литература“ към Инс;титута за литература (БАН). Темата на дисертацията му е „Утвърждаване на женската проза в българската литература през 30-те години на ХХ век“. Негови текстове са публикувани в различни издания: сп. „Български език и литература“, „Литературен вестник“, е-списание „Дзяло“, сп. „Пламък“. Интересите му са в областта на съвременната българска литература. Като оперативен критик е публикувал книгите: „ОРЕС върху съвременната българска литература“ (2023); „Литературоубежище“ (2025).
E-mail: pmihailov@abv.bg
Редактор на текста: ас. Марина Николова
© Петър Михайлов
_________________________________________________________________________________________
© Събитие и текст. Поредица към сп. „Филологически форум“, No 3, 23.04.2026
