чекмедже № 148-С | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 148-С

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 148-С

Скъпи страннико,

От дете вярвам в силата на писмата, в магията, която се запечатва завинаги с клеймото на времето. Вдъхновението, скрито в плика, е онова, което не се интересува от датата, нито от годината, отбелязана на първата страница на календара. Знам, че когато и да прочетеш написаното, ще се усмихнеш, защото и твоето сърчице ще се вълнува от блещукащия в камината огън; от лятото, което те е запознало с някой толкова специален, който ще пазиш дълго в спомените си; от думите, които носят послание. За тези малки мигове ще ти разкажа в стихове и в един кратък разказ за това, кои сме ние – тук и сега /2019 г./…

***

Мълчана вода

В града за първи път е тихо.
И той мълчи заедно с водата,
празничната, която наляхме,
за до подържим в шепи надеждата.
Притискаме менчето до себе си,
за да изпразним дълбините си в него.
Да се изречем. Напълно.
А на сутринта да отпием
от мечтите си, за да се слеят с нас
завинаги.

В града за първи път е тихо.
А ние за първи път сме гласове.

 

коледна светлина

баба и дядо
гледаха огъня,
запален с последната
сиромашка надежда
за топлина,
в който гореше
ръчно изписаната хартия;
буйни, по-буйни от всякога
бяха пламъците на думите
и сгряха и тази Бъдни вечер…

в полунощ
сред жарта
останаха само
буквите
в искрящо
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎‎‏‏магично
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎‏‏‎тайнствено
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎сияние
и в цялата къща
като че да беше ден
… и лято

чудо ставаше!
коледно чудо!
не можа огънят да погълне
писмата на една
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎вечна
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏любов

 

***

железните релси гъделичкат усмивката ми.
подават ми звуците на току-що разпята цигулка,
готова да изнесе своя първи рецитал.
не зная накъде ме водят,
но жълтите слънчогледи отвън
обещават да е далече от зимата.
забранено е да развявам
косите си през прозореца,
но отново забравих фибата си в миналото.
прашният календар разлисти
своята същност, а тя разтърси купето
с новината,
че е лято.

***

Обичам разходките с гларуси.
И сгушените в морската градина дървета,
които като мистичен тунел отвеждат
към вечния рай,
където в синьо се разбиват вълните
и по малко отвличат живота на поета.
Първо, ще вземат душата му,
а после с бурно вълнение ще откраднат и сърцето.
И ще разпръскат с морските капки
по нечии листи поетичните стихове за онзи, който обичал разходките с гларуси и сгушените в морската градина дървета… Бургас държи в плен до безкрая и в лирика превръща поета.

***

Някой ден ще оставиш куклата
да събира прах в ъгъла на детството,
ще си отчупиш къшей от нова вяра
и ще заръсиш трошици по пътя
към сенчеста пейка във парка.
Там ще те чака някой,
който ще те почерпи със резенче обич.
А ти ще преглъщаш бързо залъците
от страх да не я загубиш…
и също толкова бързо сърцето ти
ще започне да къркори от глад.
Затова ще се върнеш по пътя
да вкусиш останките минало.
Трошица по трошица…
Ще натрупаш всички във шепа
(или поне себе си така ще залъжеш)
и след като за малко поспреш
при куклата в ъгъла,
наново трохи по света ще започнеш да ръсиш…
В друга посока.

***

Ние сме огън. Фитилът ни е запален и се намираме в апогея на собствените си светли стремежи. Ходещи факли сме. Яркост сме. Рядкост сме. Ние сме огън… или си мислим, че сме. Отвсякъде ни заливат с несправедливости, насочват струи от глупави хрумки, щуквания, които действат като пожарогасител. Вечният огън е само една измислица и ние скоро ще разберем, че гасненето е възможно. Та нима огънят е непобедим? Че нали и той се раздвижва и избуява, когато духне вятър; нали и той припуква от твърде много жега понякога – чувства, само дето никой не го пита… в очите на хората той просто гори. Ние сме огън… или бяхме. Не ни позволяват да светим, да бъдем различни. Пламъкът е страшен за хората, Прометей им го е дал за тяхно добро, а те днес искат да го върнат някъде в пространството на хаоса, сякаш никога не го е имало. По-лесно е да бъде тъмно, за да не се виждат процепите, които дебнат на всяка крачка; за да се скрият неравностите и грапавините на съществуването. Все пак не е хубаво човек да се затормозява с грозното, колко е удобно да бъде сляп за него. В момента, в който се развълнуваме и фитилчето ни се възпламени, започва да пищи аварийната аларма, да изскачат отвсякъде пожарникари, които да ни угасят. Лесно ли ни е да сме се родили огън… не. Не и в този свят, не и в това време на тъмнина и слепота. Уж всички осъждат Едип цар, презират Тартюф, а в същото време същите тези критици, макар и слепи, никога няма да достигнат величието на Колчо. Човечеството трепери, нуждае се от топлина. Но уви, няма откъде да си я вземе. „Бабо, дай ми огънче“ отеква като камбанен екот и завинаги се слива с пространството и времето… без отговор. На някои като нас им иде да завикат, да се тръшнат, да изплачат безсилието си. И все пак опитват да започнат да светят, влагат цялата си енергия, за да създадат една-единствена искра, която и без това сама ще изчезне, без да чака да я убият. Ние сме огън, по дяволите, позволете ни да горим. …Знаех си. Усмихваш се. Продължавай! С обич и вяра в непреходността на вдъхновението,

Десислава Динчева


За автора: Десислава Мирославова Динчева е студент в първи курс, специалност “Българска филология”. Завършила е Испанската гимназия в град София. Член е на студентския творчески клуб „Аудитория 148“.

E-mail: dinchevadessy@gmail.com