чекмедже № 148 | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 148

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 148

Сол

Морето. Имаше нещо, което винаги го теглеше натам. Имаше едно място на скалите, където той сядаше и вперваше поглед във вълните, вслушваше се в плисъка им. И така ден след ден…

Към скалите. Там искаше да отиде тя. Но уви, бе родена под тях, в морските дълбини. Тя бе сирена, той – човек, който дори не знаеше за нейното съществуване…

Той беше млад и пътуваше често. Далеч от родното морско градче. Но никъде не се чувстваше така, както на онези скали, на своето си място. Всички приключения, всички прекрасни места, които бе посетил, му се струваха лъжовни, призрачни, докато не седнеше на скалите и с поглед, вперен в морската шир, не ги разкажеше на пенливите вълни.

Беше намерил мястото съвсем случайно. Един ден – ден, напълно като всички други, се разхождаше по дюните. Чу глас, нежен, като песен, като морски бриз, и необяснимо дори за самия себе си, го последва. Оттогава скалите бяха станали негов приятел и негово убежище, а картината на точно този непокътнат участък развълнувано море, постоянен спътник в душата му.

Той не знаеше защо само тук се чувства така. Нима не е еднакво морето навсякъде? С какво това беше по-различно? Солена вода, пясък,скали – като всички други… Дори притежателката на гласа, подмамил го насам, така и не намери…

Тя обаче беше там. Винаги там. Докато той съзерцаваше вълните, тя се любуваше на тъмните му къдри и дълбоките, замислени очи… Когато понякога той неволно задрямваше, тя му пееше деликатни, любещи песни, които той, щом се събудеше, помнеше като писъци на чайки и шума на морска пяна…

Често той също я гледаше. Точно там, където стоеше тя. Там се стелеха в разкош дългите ѝ коси, блестящите люспи, ефирната ѝ усмивка; там бяха очите ѝ, изпълнени с копнеж… Ала той не ги виждаше. Там, пред него, стояха само меките, крехки водни повърхности, отделящи магичния свят от смъртния.

Беше топъл април. Морето беше тихо и спокойно. Той застана на обичайното си място на скалите, а тя го гледаше от измежду тях – напоследък изглеждаше унил. Той се бе върнал от поредното си пътуване и идваше да ѝ разкаже. Гледаше към морето, което го привикваше. “Ела, ела!”– чуваше далечния глас. Струваше ли му се? Може би сънуваше?  Разтърка очи и се огледа. Беше сам, седнал на една скала, а около него водата блестеше, огряна от следобедното слънце. Помисли си, че може би е уморен от дългото пътуване и реши да се прибере. Утре заминаваше… Приятелите му се смееха – все изчезваше към своя таен плаж, чието местонахождение не издаваше никому. „Пак ли ще си говориш с морето?“ – го питаха с насмешка…

„Трябва да спра да идвам тук“ – каза той – „вече не съм момче, имам отговорности, които ме чакат“. Струя вода плисна в лицето му и го изненада, морето никога досега не бе било тъй солено. Трябваше да върви… Той стана и тръгна. Тя потръпна от студ. В началото на пролетта, сърцето ѝ сякаш бе сковано от лед.

Мина време.

Беше разгара на лятото, когато той отново се появи. Прекрасните му къдрици бяха отрязани. Очите му искряха весело, когато погледна към морето, но лицето му бързо се обърна към изпълнения с живот женски глас, който го викаше… Той не беше сам. Жена седна до него на скалите, обви се в прегръдка около ръката му. Вятърът изсвистя, силният полъх прозвуча като стон, скалите се разтресоха. Те не си тръгнаха веднага. Той искаше да покаже на другата красотата в своето любимо място. Но самият той се чувстваше различно, некомфортно… Онази, жената, така и не видя… Беше ѝ студено и той се съгласи да тръгнат, хвърляйки бегъл поглед към разстроеното море. Въздухът бе наситен със сол – сирената плачеше – сълзите ѝ бяха мъничките бели кристали, чиито вкус се бе пропил във водата, а вятърът го отнасяше по устните и в косите на хората из градчето.

Минаха още лета, толкова лета… тя все още го чакаше между скалите, макар и изгубила надежда, че ще дойде. Сирените имат само по едно сърце за даване, а тя му бе врекла своето в замяна на разказите му за света; за да може да гледа в дълбоките му очи. Вече ѝ се струваше, че никога не ще ги види отново.

Ето, той се появи. Беше началото на есента – още топла, флиртуваща с лятото, пълна с обещания. Къдрите закриваха очите му. С недоверие тя само го наблюдаваше. Той започна да разказва на морето за приключенията си… Премълчаваше. Но тя сега не питаше; знаеше само, че нещо му се е случило. Косата му се сивееше. Морето бе солено.

Той продължи да идва. Ден след ден… докато есента захладняваше, превръщайки се от игрива девойка в зряла, прелестна жена. После бавно листата ѝ капеха и дърветата се оказаха скелети, а тя – старица. Той беше там и говореше на бурните вълни. Сирената го слушаше; беше я страх да му пее, а и той вече никога не затваряше очи. Все гледаше към морската шир, сякаш търсеше нещо, все се ослушваше, сякаш да чуе някого… Чакаше словата ѝ, но тя мълчеше.

Но ето че отново ги чу. Първият сняг падна, а в танца на снежинките звучаха тихите слова, примамващи го към водата. Огледа се. Отново нищо. Само шумящо море. Приближи се до ръба и погледна. Тя на свой ред с любопитство впи поглед в него: къдрите му се белееха като пейзажа; в неговите коси също като по скалите бе паднал сняг… Той не виждаше нищо. Само вълни.

А тя беше там. Не се бе стърпяла, викаше го да се приближи, поне веднъж да могат да се докоснат. Продължаваше да го вика…

Той пристъпи към морето. Вгледа се отново – бе притихнало. Изведнъж усети непреодолимо желание да го докосне. Слезе от скалата и нагази в блестящите тъмни води. Започна да влиза все по-навътре, докато не бе потопен наполовина. Знаеше, че трябва да замръзва, но студ не усещаше.

Ето че най-накрая тя успя да го притегли. Съзнаваше, че не я вижда, но наблюдаваше как я търси. Бе дошъл. Той сам бе я приближил. Най-после можеше да види очите му отблизо – озарени от залязващото слънце, те просветваха в златисто.

Безумна смелост се вля в жилите ѝ – тя пожела да го целуне.

Във водата той просто я наблюдаваше. Нещо познато… Не знаеше защо или какво е то, но устремено се взираше там, където сякаш трябваше да открие някого, когото никога не бе виждал. Проблясък на дъното пред него. Наведе се към неясното сияние и странно чувство премина по тялото му. Сякаш ток развълнува цялото му същество. Усет приятен и същевременно чуден.

Изведнъж осъзна, че се намира насред морето. Сам. Не помнеше как се е озовал тук или пък защо. Бързо се придвижи към брега. Усети пареща болка по напуканите си устни. „От солта е, трябва да е от солта” – помисли си той, разтреперан.

Изглеждаше сякаш се бе събудил от сън. Бързо взе нещата си. И тръгна. Без дори да погледне към морето, както правеше досега.

Тя показа глава на повърхността. Гледаше го как си отива – бе го освободила. Той вървеше, без да се обърне назад, без дори да разбере, че тя го бе целунала. Дълго гледа силуета му, докато не го изгуби от поглед в белотата.

Знаеше, че повече няма да го види.

Тихо се отпусна, бавно, носейки се към дъното; морето бе тъмно.

А наоколо всичко бе бяло. Снегът бе солен…

Разговор

Един звън оттекна в две битиета и свърза три усти, три пътя и три различни точки на континента. Зелена слушалка.

Устни1 (Мари): Ало?

Устни2 (Пепи): Sup*, Мари? Ачо, айде, бе, тука ли си?

Устни3 (Ангел): Здравейте, Мари… Пепи.

Устни1: Здравейте момчета! Как сте! Да знаете че минавам през подлез и може да ви прекъсвам.

Устни2: Да, да, чуваш се.

Устни3: Не прекъсваш, Мар. Иначе аз пътувам, Пепи уцели момента. Вие?

Устни2: В метрото съм, поне не е претъпкано. Накъде отивате?

Устни1: При мен е стандартното, Пепи, към университета, лекциите не чакат.

Устни3: Аз всъщност се връщам, ходих до градчето… Красиво е. (…) Бях при нашите и се видяхме с баба.

Мълчание

Устни1: Бил си вкъщи…

Устни3: Да. Да, бях…

Устни1: Как е градчето? Приключиха ли ремонта…

Устни3: Всичко е същото, каквото винаги е било.

Устни2: Нищо ново под слънцето, там никога нищо няма да се промени.

Мълчание

Устни1: Как са вашите, Ачо?

Устни3: Добре са, нали знаеш, че винаги са добре… Вие чували ли сте се скоро с вашите?

Устни1 (виновно): Не, не съм, трябва да им звънна тази седмица…

Устни2: И аз така, тъкмо да поръчам на майка да каже на баба да ми направи мекици за другия месец.

Устни3: Пепи, понякога имам чувството, че идваш в България само за да ядеш! Честно.

Устни2: Разбира се, за какво друго. Тук няма кой да ми прави мекици.

Мари отметна един кичур коса зад ухото си, докато вървеше.

Устни1: Глупости, Пепи, знаеш че не е само за да си напълниш корема! А и съм сигурна, че ако дадеш рецепта на приятелката си, тя ще ти направи.

Устни2: Jessica… Сигурно. Не е същото.

Устни1: Виждаш ли – не е само за мекиците…

Устни2: Брат, не те чувам, нещо трака ужасно.

Устни1: Казах…

Устни2: Какво??

Устни1: Няма значение, ама и аз чувам тракане.

Устни3: Аз съм с влака, тъкмо тръгна от гарата.

Устни2: Шегуваш се.

Устни3: Не, защо?

Устни2: Братле, това не е човешко. БДЖ е мъчение.

Устни3: Пепи, не те разбирам, сериозно – ти също си във влак!

Устно2: Да, човек, в метрото в Лондон, не в БДЖ. Това тракане ще ме оглуши.

Устни1: Е, чак пък.

Устни2: Не, човек, слушай – такива бракми, ако бяха оставени на релсите в Англия, щеше да се вдигне шум до небето. Трябваше да видите какво беше, когато бях на протестите за Брекзит. Аз всъщност затова ви се обадих.

Устки3: Да, и тук има протести.

Устни2: Няма да повярвате колко много хора се бяха събрали, запознах се и с българи, които са в Англия от години. Твърдяха, че няма да търпят такава ситуация. Тук за най-малкото се вдигат. Ние сме си виновни, нашите протести пасти да ядат.

Устни1: Пепи…

Пепи говореше разпалено и гледаше финия вълнен костюм на бизнесмен, който напускаше метрото.

Устни2: Не ме пепосвай, Мар. Слушайте! Какво правя на протестите в Англия, за Бога?! Какво правеха там и другите българи? Защо не участвам в нашите протести… на тях съм много по-нужен – последното той изрече със смирен и приглушен глас.

Устни1: Дори не знаем дали ще се върнем, Пепи…

Устни3: Тихо, Мари! Не го разубеждавай. Нека видим дали ще се върне. Колкото и да говорим, не се гледаме в очите.

Устни1: Не ме разчувствай, Ачо, още съм навън, не ме карай да роня български сълзи по нидерландските улици… Ти поне ни чуваш, а аз мога по седмица да не чуя думица български.

Устни2: Никой не те кара да си там.

Той се замисли за езика… Всяка дума на български му се струваше странно чужда и същевременно неимоверно скъпа.

Устни3: Изгрубяваш, Пепи.

Устни2: Не, бе, така е, и мен никой не ме кара да съм тук. Можем да се приберем, да сме тримата в България заедно, да празнуваме 8-ми декември, да обилаляме “Витошка”, докато не ни заболят краката.

Връзката изпращя, беше се напукала.

Рязко в разговара нахлу шумът от тълпата хора, забикаляща Мари. В погледа ѝ, измежду всички лица, изпъкнаха очила с нежни метални рамки и умните, бързомислещи очи зад тях, а после бързо се стопиха в множеството.

Устни1: Какво каза, Пепи, не те чух.

Устни2 и Устни3 (заедно): Ееех, значи…

Устни3: Не успя да чуеш, че Пепи е способен на мечти, в които няма пари.

Устни2: Хаха, не съм толкова плосък, колкото ме изкарваш, Ангеле.

Устни1: Жалко, че не успях да чуя.

Устни2: Остави, няма значение, тъкмо не съм мрънкало като Ачо.

Устни3: Их! Искрено ме забавляваш. Да питам ли Jessica?

Устни1: Опаа, Пепи, тук те хванаха.

Устни2: Недей, брат, че и без това сега изглеждам като пълен идиот. Кара ме да си слагам балсам за устни, че от гнусния лондонски въздух постоянно са напукани.

Устни1: Правилно те кара. И моите се напукват от студа тук…

Поемане на въздух

Устни3: Пепи, този път е различно, нали?

Мълчание

Устни2: Да, брат, различно е.

Устни1: Щастливи сме за теб, Пеп.

Устни2: И аз съм щастлив, Мар, благодаря ти.

Миг

Устни2: Тя ми звъни, ще затварям приятели, до скоро. И ме търсете и вие!

Устни3: Разбира се, братле… до скоро.

Едно битие напусна общото цяло.

Устни1: Ачо… той може никога да не се върне.

Устни3: Да, Мари, може… И двамата можете…

Влакът отново бе спрял. В съседното купе нахлуха група шумни младежи… Не осъзнаваха какъв късмет имат да са заедно.

Устни1: Ачо, тук ли си? Стигнах, трябва да вървя.

Устни3: Да, просто се замислих… Върви. Но се обаждай!

Устни1: Разбира се!

Влакът тръгна.

Трите битиета отново се разделиха. Остана само тракането на колелата.

 

Парчета отражение

 

Отвори вратата и влезе.

Прозорците гледаха на изток и първите слънчеви лъчи, прокраднали се между пролуките на отсрещната сграда, влизаха през тях и осветяваха белия таван на стаята. На плота стояха подредени чаши, диванът беше все още постлан, а в мивката се бяха събрали няколко мръсни чинии.

Кънтежът от затварянето отекна в пространството. Хорът на птиците бе започнал, но прозорецът се затвори и стаята остана глуха. Дистанционното стоеше на холната масичка, а пиесата в отражението върху стария телевизор бе прекъсната от дърпането на плътните завеси. Клепачите паднаха пред стъклените очи на апартамента.

Тялото се просна на дивана.

Стъпка. Стъпка. Стъпка. Започна да бяга из мрака. Вляво – прашни рафтове книги. Подминава ги. Тича. Отдясно изскачат дървета. Започва да броди из леса. Борове отпред. Сякаш не може да мине. Минава. И отново потъва в мрака. Гази. Стъпките жвакат. Кракът се заплита и тегли. Дърпа – към дъното дърпа. Дъхът се пресича.

Очите извикаха рязко и плавно потъна.

Рее се из тъмата. Непрогледно. Нищо не вижда. Нищо не чувства. Няма сетивност. Изплува празно огледало. Спря се. Пристъпи. Видя.

Аз. Това съм аз. Къде съм? А, ние. Ние вървим. Паркът, това е паркът.

Листо се откъсна и спусна, следвано от поглед до контакта с асфалта.

Старата жена с онова превъзбудено пале. Как я дърпа само! Седим и ги гледаме. А, ето, докосна ме. Поглед. И устни слепени.

Ама че хала. Снегът е дълбок. Ето, на топло сме. Пламъкът пука в камината. Ама че огън. Ето ни. Гледаме. Греем. Колко красива усмивка. Ох, онези наказващи зеници.

Мразя да прави така. Кара се, после мълчи. Затваря се в студения си затвор и не иска навън, не пуска и вътре. Не мога да открия път. Няма как. Не мога.

Сърцебой. Дъхът ме разтапя. Пот. Сладка пот. И тъкан. Сирени. Чувам сирени. Плавно избледняват подвижните жълти светлини по тавана.

Как ми пищи в ушите! Отново крещи. Бяс, ама че бяс. Искам да затворя тая хапеща паст. Млъквай!

Тишина. Мирише на липи. Пчеличка в контакт с цвета. На поляната сме. Старата черга. Смеем се. Поднася торта към устата ми. Не уцелва. Борим се. Смеем се пак.

Ама че криво лице. Обличаме се. Излизаме. Танцуваме. В дискотеката е голяма какофония. Гнусни хора. Мерзавци.

Задушно среднощие. Крещим. Пак онези очи. Отдалечава се. Гръб потъва в мрака.

Огледало без отражение. Потъва.

Вятърът се промъкна през недобре затворения прозорец. Пердетата се развълнуваха. Лъчите на външния свят разкъсаха пространството в стаята. Събудени, очи на лудост минаха през тях, а напуканите устни на желанието шептяха:

– Обичай ме!


За автора: “Аудитория 148” е студентски литературен клуб към Факултета по славянски филологии, Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Сформиран и учреден е през академичната 2018/2019 от Димитър Симеонов и Теодор Радославов. Членовете му са млади творци и критици, образуващи собствена литературна общност.

E-mail: auditorium148@gmail.com

Публикуваните в това чекмедже текстове са групови; писани от много и различни ръце.