***

По тази улица със стари кестени
и уморено колело в краката ми
аз тръгвам и
пресичам разстоянието между две страни
и границата между есента и лятото.

Задъхват се педалите от бързане
и се замайват от въртене спиците.
Аз тръгвам и завръщам се по съмване
и всеки ден по свечеряване отивам си.

Ще дойде утрото обаче, във което,
от жажда притъпен, ще спра на старата чешма във ниското.
И ще се наклонят над улицата тежките дървета,
подпряното на ствола колело ще види някой и ще го поиска.

И докато отпивам жадно глътки,
ще стъпи на педалите и ще пришпори колелото ми.
А аз ще се огледам и за първи път
ще видя как неузнаваемо преобразил се е животът.

И ще си кажа: „За какво съм бързал?
Пък нека друг да бърза вместо мене.”
Но дотогава – здраво ще завържа
веригата, ще се опъне като ремък.

И ще потегля пак от залеза напечен и
задъхани, педалите ще се въртят във мрака.
За да премина разстоянието между две страни
и границата
между есента и лятото

***

Какво да правиш във Студентски град през август?
Подритваш камъчетата, докато другите работят
и подминаваш бавно кратките им радости,
а как ти се приисква да беше тука колелото ти.

Да прелетиш над уличките и тротоарите,
да се търкалят подир тебе изпопадалите ябълки.
Но август никога не се повтаря и
тъй всяка ябълка не може два пъти от клона си да падне.

И да залиташ покрай всеки нов завой във тъмното,
да те замайват с хилядите си очи квартирите.
Докато колелото ти не се препъне
и въздухът в продупчената гума за последен път изсвири.

Да паднеш сред море узрели ябълки,
да се удавиш на тревите в дъното.
Но август никога не се повтаря –
и да погледнеш във очите му – две семки тъмни.

Да дойде утрото и да запали
небетата – ехтящите им куполи.
Какво да правиш във Студентски град през август?
Да легнеш във тревата и да се заслушаш.

 

ЗАВРЪЩАНЕ В СТРАНДЖА

Ще се изкача високо на хълма, за да видя небето помътено.
Зачервеният поглед на слънцето ще примижа от вятъра.
Тук завършва пътуването, но започва и пътя ми,
за да стигна зеления хълм в края на лятото.

Моя Странджа, зарита под пясъка на забравено време,
нестинарка с наранени нозе и почернени длани,
аз потъвам във твойте прегръдки, най-зелените,
и затварям очи, и оставам.

Аз оставам във края на лятото по средата на хълма,
за да вдишам недрата ти, за да знам, че живея.
Аз се губя във твойте прегръдки и препъвам се
в твоя спомен изгарящ – нажежен до червено.

И протягам ръцете си, за да стигна очите на слънцето.
Мойте длани изгарят и покапва горещият восък.
Тук – на този хълм ще забия аз кръста си,
който толкова дълго съм носил.

Ще приседна на камъка, ще помахам на слънцето,
ще помахам на лятото – ще му кажа да не ме забравя.
После ще сляза от хълма с твоето име на устните
и ще започна пътя си отначало.

 

***

Стадо черни коне препуска по моите страници.
Как се задъхва във зноя на лятото
и затъват копитата.
Ако попитате някого,
той ще ви каже,
че са измислица – стадото черни коне,
и лятото – и то е измислица.

И захвърлям боите си,
те се стичат по мократа улица…
Ако попитате,
ще ви кажат, че някой е чул
да препуска стадо черни коне по софийските улици
и след него да тичат деца,
разпилявайки локвите шумно.

Уморени лица ще надничат от трамвайната спирка,
ще придърпват чадъра си,
ще се свиват в палтата си.
И какво като всичко е пълна измислица? –
аз искам
да зърна за миг този яростен бяг в зноя на лятото.

Но нали и ние препускаме лудо
и ни пришпорват годините,
натежават седлата
и се впиват до кокала шпорите.
Аз не искам да гасна в тази стая –
аз ще изляза по тъмно
из кварталните улици
със фенерче, компас и стръкче слама във раницата.

Ще ме намерят на сутринта сред паветата
с отпечатък от конска подкова върху гърдите ми.
Ще лежа неподвижно, загледан в небето,
стиснал в шепата
черно стръкче от нечия грива.

---

За автора: Иван Савов е роден през 1996 г. в град Силистра. Завършва ПМГ “Св. Климент Охридски” в родния си град, а към момента е студент по право в СУ “Св. Климент Охридски”, в пети курс. Членува в студентския литературен клуб “Аудитория 148”, като освен с поезия се занимава и с рап музика.

E-mail: ivan_savov.123@abv.bg