чекмедже № 148-З | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 148-З

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 148-З

Кралица на красотата

 

Алармата звънеше за втори път. Калина отвори очи, протегна се и я изгаси. Седна в леглото, опита се да събере мислите си – намръщи се, въздъхна. Ето че и днес трябваше да стане, да обуе черните дънки, да облече бялата блуза, да застане зад щанда и цял ден да предлага на минувачите новите електронни цигари, които уж не били толкова вредни. „Днес обличат всяко нещо в безобидна опаковка, мислеше си тя, която да прикрива истинската му същност“.

Калина стана, изми лицето си и се погледна в огледалото – наистина беше красива. Огледа се от всички страни, разроши косата си ту на едната, ту на другата страна, а след това я събра и я върза на опашка. Вгледа се в зелените очи, в чистата бяла кожа, поруменяла от съня, в малките розови устни – усмихна се: „Боже, ако имах смелостта да се явя на конкурс за красота, може би сега нямаше да съм обикновена продавачка“.

Погледна часа, вече закъсняваше, а ѝ трябваше време да се гримира. Ако облеклото им бе крайно невзрачно, то момичетата, които предлагаха електронни цигари, задължително трябваше да са с грим.

Първите слънчеви лъчи плахо галеха хоризонта, когато Калина излезе от вкъщи. След известно време тя пристигна на обекта и усмихвайки се, поздравяваше минувачите, опитваше се да ги привлече, но те не се обръщаха, подминаваха я грубо, а някои я поглеждаха с досада. Това отношение я нараняваше дълбоко. Затова тя реши да помисли за нещо, което би я разведрило, като малката Невена например. А беше ли малка всъщност? Калининото въображение изплете от цветя и пеперуди образа на 13-годишната сестричка, която растеше и хубавееше, но някак по детски, неосъзнато и невинно. А когато се засмееше, от стройната редица бели зъби се открояваше едно непокорно криво зъбче, което правеше Невена още по-чаровна. Калина се усмихна.

Мислите ѝ бяха прекъснати от едно момче, което плахо прояви интерес към нея.

– Здравейте! – поздрави го тя. – Заповядайте да опитате…

– Как смеете, Вие съвест имате ли?! – кресна женски глас и от отсрещния тротоар дотича развикалата се жена. Момчето се смути, опита се да я спре, но въпреки усилията му, възмутената майка се приближи:

– Как смеете да предлагате отровите си на детето ми?

– Но, госпожо… – опита се да отговори Калина, ала гърлото ѝ се скова, думите замряха неизказани на устните ѝ.

Разярената дама отведе сина си, който въпреки всичко изглеждаше пълнолетен, но случката рани дълбоко Калининото сърце. Тя се опитваше да се усмихне отново, сдържаше мъката си, но сълзите, прекършвайки всичките ѝ усилия, бликнаха и се разляха по страните ѝ: „Каква отрова? Нима аз съм виновна, нима аз съм отровителката?“

– Защо плачеш? – попита я някой. – Ето, аз ще си купя. Ти само не плачи, става ли?

Калина вдигна глава, внимателно избърса сълзите си и погледна мъжа, който стоеше срещу нея.

– Така е по-добре, нали  –  усмихна се той. – Кой си позволи да те обиди? Но знаеш ли ги хората, всякакви има – продължи да я успокоява той, а Калина го гледаше неспокойно.

– Не се плаши, защо ме гледаш с такова недоверие? Ти може би не ме позна, но аз ще ти се представя. Казвам се Петър Найденов и отговарям за набирането на нови лица, които да участват в снимки на видеоклипове, реалити предавания и други подобни забавления за зрителите. Задачата ми е да открия момичета, които да „галят окото“, да са смели и предизвикателни. Заплащането, разбира се, е високо.

– Ами…

–Не се чуди. Гледам те и си мисля как е възможно такова прекрасно момиче да се похабява за 30 лв. на смяна. Ще ти оставя визитка и очаквам да ми се обадиш – каза Найденов и си тръгна съвсем сигурен, че е убедил Калина да работи за тях; той знаеше как да привлече едно младо и наивно момиче, знаеше как да сръчка дремещите във всяка женска душа суета и самолюбие, подръпвайки съвсем деликатно и алчността.

Смаяна от обрата на събитията, Калина мислеше дали да приеме. Този човек отведнъж бе напипал най-големите ѝ терзания – защо никой досега не беше оценил качествата ѝ, защо никой не бе ѝ признал, че е необикновена и че не заслужава да се похабява за 30 лв. на смяна. За първи път някой не просто се възхити от нея, а се възмути от несправедливата ѝ участ и дори бе готов да я поправи.

Още същата вечер тя се обади и уговори среща. Приеха я, без да се замислят – тя, красива и жадна за слава, бе ценна находка.

***

 Тази сутрин Калина се събуди без аларма, нямаше кой да ѝ държи сметка кога да става. Реши да полежи още малко, замисли се. Цяла година бе отминала неусетно, цяла година тя се бореше да се впише в новата среда, която в началото я тормозеше. Поръчките бяха в разрез с възпитанието ѝ и това правеше изпълнението им трудно. „Всяко начало е трудно”, успокояваше се тя, “ще свикна“.  В същото я уверяваше и единствената ѝ приятелка – Бела, чието прозвище заместваше не толкова претенциозното име Йорданка. Бела познаваше тези среди и съветваше неопитната и плаха Калина; бавно, но сигурно я потапяше в дълбоките води на този бизнес – на търговията с красота.

– Мила моя – сладкодумно започваше тя, – ако искаш да си истинска кралица на красотата, не може да имаш срам и задръжки, трябва да си готова да се продаваш, но само когато предложението си заслужава, разбираш ли?

Калина се съгласяваше със съветите на Бела – страхуваше се, но беше готова на всичко.

– Името ти вече ще е просто Кали, с него ще се представяш от този ден нататък – каза ѝ тя. Калина се учуди от тази необходимост.

– Калина е прекалено… сериозно. Да, точно така – сериозно е и не предразполага – обясни Бела. – След като се разбрахме за името, Кали, трябва да пооправим и външния ти вид. Повярвай ми, на никого няма да си интересна толкова свита и скромна. Вече си дива – трябва да си разкрепостена.

Всеки ден Бела обучаваше Кали в изкуството да се продава на зрителите. Постепенно тя започна да получава покани за участия в клипове на все по-известни певци, снима се в списания, а също и в няколко предавания. Колкото по-малко дрехи носеше, толкова повече ѝ плащаха. Дните се нижеха, поръчките валяха, изправяха я пред все по-големи спорове със съвестта, която в един момент внезапно замлъкна. Някак неусетно Калина се превърна в Кали, неусетно спря да се срамува от оскъдните „дрехи“, с които се появяваше, неусетно изгуби чувството си за мяра и приличие и все по-успешно продаваше своя лик, своето тяло, оправдавайки моралното падение с материалните облаги, които получаваше.  Ето, тази сутрин се събуждаше в голямата спалня в скъпия си апартамент, а в гаража я чакаше новата ѝ кола, която бе скромен подарък от един от ухажорите ѝ. Бела я беше научила как да манипулира мъжете – не трябваше да се дава, докато не ги изкуши до крайност, докато не ѝ предложат нещо достатъчно голямо и скъпо. Така тя бе спечелила пари за няколко операции, които я направиха неузнаваема, но още по-търсена на пазара.

Най-после реши да стане, изми новото си лице и се погледна в огледалото – тя, кралицата на красотата. В последно време я търсеха повече дори от Бела и това сложи край на приятелството им. Но Кали не беше глупава и знаеше, че някогашната ѝ приятелка няма да предаде короната без битка или по-точно без подлост, без отмъщение.

Още една мисъл я мъчеше – баща ѝ не искаше да я вижда, отрекъл се беше от нея още в началото. Затова Кали имаше само майка и сестра, които не виждаше често, защото беше заета предимно със себе си.

Цял ден си прави процедури за разкрасяване. Когато се прибра, облече къса и изрязана рокля, обу високи токчета и изчака ухажорът ѝ да я вземе. Беше ѝ обещал вечеря в един от скъпите ресторанти. В очите на Кали той бе грозна, глупава и недодялана мечка, която обаче си заслужаваше търпението. Тази вечер той ѝ подари колие, което я разочарова, защото очакваше повече. Кали не криеше отегчението си и затова получи предложение за дискотека. Заминаха, но това не промени настроението ѝ. Душата ѝ (или онова, което бе останало от нея) беше преситена – порок и добродетел, тъга и щастие се сливаха в едно опустошително безразличие, което я плашеше. Какво правеше тук всъщност? Защо позволяваше на този човек, когото ненавиждаше, да я притиска алчно, да бъде негово скъпо украшение?

– Не! – извика внезапно тя и го блъсна с неочаквана сила. Отстъпи назад и се блъсна в някого. Обърна се и застина.

– Невена… – изкрещя и сграбчи сестра си. – Какво правиш тук?

Момичето, доколкото възрастта му личеше, я гледаше с празен поглед и не отговаряше.

Кали се опитваше да изведе Невена, но цяла тълпа 14- или 15-годишни момичета, гримирани и направени, състарени сякаш, облечени предизвикателно, я наобиколиха – искаха да се снимат с нея.

– Пуснете ме да мина, дръпнете се – блъскаше се тя и почти влачеше Невена. Някой я дръпна за рамото. Кали се обърна и видя ухажора си. Беше го унизила пред приятелите му и сега я преследваше, наричайки я с какви ли не обидни думи. Тя успя да се изтръгне, дръпна колието от шията си и го хвърли по него.

Съмна се. Кали не бе мигнала цяла нощ – наблюдаваше сестра си, която спеше. Често и тя затваряше очи, но не от умора, а от ужас. Не се сдържа и заплака. Да, този път тя бе отровителката и нейна жертва не беше само Невена или онези, които снощи искаха да се снимат с нея, а още много, много деца. За първи път Кали си даде сметка защо ѝ плащаха толкова скъпо – тя и всичките ѝ колежки модели и певици служеха за покварата на онова поколение, което всички определяха като развалено по рождение. Що за жестоки времена бяха настъпили – децата сами избираха да подражават на порока, без да отличават тъмната и унищожителна негова сила.

Кали отвори очи и докосна косата на Невена, прилична на слама от боядисване и изправяне. Вгледа се в лицето ѝ, нацапано с какви ли не гримове, които да прикрият детето. А късата рокля, която тя ѝ бе подарила, а стъпалата ѝ, които бяха леко подути от високите токчета… Само онова непокорно зъбче никоя маска не бе прикрила, само то издаваше, че това беше Невена – малката Калинина сестричка.

Не, тя не можеше повече да я гледа, не можеше да гледа и себе си. Вчера сама се нарече „кралица на красотата“, днес каква е? Жестоки думи се въртяха в съзнанието ѝ. Тя хвана любимото си огледало, погледна се и се изплаши. Нямаше ги вече тъмните блестящи коси, нямаше ги малките розови устни, нито кожата с прасковен оттенък. От огледалото я гледаше Кали – кралицата на красотата и порока, която бе убила Калина завинаги. Истина ли беше, мъртва ли е Калина? Само очите бяха същите, въпреки че понякога си слагаше лещи… Разплака се, огледалото се изплъзна от треперещите ѝ пръсти и падна на плочите, пръсна се на парчета.

***

Калина седеше сама в парка. Хората се заглеждаха в нея, но не я познаваха и я подминаваха, както преди. Нямаше я вече Кали – още преди месец ѝ бяха казали, че на нищо не прилича и не е за тази работа – бяха я върнали на улицата. Може би Бела се бе погрижила за топлото ѝ изпращане. Това вече нямаше значение. Преди няколко дена тя беше изхвърлила всичките си дрехи и гримове в контейнера, а колата продаде, както и повечето бижута. Вече не знаеше какво да прави…

 – Извинете, може ли да седна до Вас за малко? – попита я едно момиче. Калина я погледна и видя, че е сляпа. Може би затова бе пожелала да седне до нея, друг едва ли би посмял.

– Разбира се, заповядай – усмихна се тя, без да отделя поглед от нея. – Боже, колко си хубава! – възкликна Калина след кратко мълчание. За първи път  правеше такъв комплимент на друга жена.

Момичето се засмя:

– Благодаря, но ти също си хубава.

 – Но… – смути се Калина.

– Мислиш, че не виждам? – прекъсна я момичето. – Ах, колко много ви пречат очите да виждате красотата… – рече тя и след малко си тръгна.

Калина дълго седя безмълвна, почти бездиханна. Изведнъж се изправи и тръгна. Запръска дъжд, а след минути се изля порой. Всички се скриха, само тя ходеше по алеята и се усмихваше. Беше решила първо да се отбие вкъщи, да се прости с близките си, с баща си, а след това може би щеше да замине. Път имаше дори за нея и тя щеше да го намери.

Повече не пристъпи прага на големия си апартамент. По-късно го продаде. Когато новите собственици влязоха да го разгледат, те намериха всички стаи абсолютно празни. На пода обаче, наред с няколко фиби, стоеше разбитото огледало, чиито разпръснати парчета сякаш още пазеха образа на нея – Кралицата на красотата.


За автора: Елина Алипиева е студентка в първи курс, специалност “Българска филология”. Завършила е Профилираната езикова гимназия в град Враца. Член е на студентския творчески клуб “Аудитория 148”.

E-mail: elina_ivailova@abv.bg