Речник на корабоплаването
(или палуба на мечтите)

Да обичаш вълните,
е да ходиш по стръмно –
върхове покорени.
С плуване.
Тихомълком.
Да се сплиташ на вятър
(сякаш че коафьор е) –
да се молиш на запад е
(реченото е сторено).
Да си фарът насрещен
във най-тъмната влага,
в себе си да отглеждаш е
сила,
разум
и благост.
Да четеш чужди думи,
е да даваш животи –
сричани по презумпция.
Раждани да са ноти.
Да си воля и смисъл,
да си глътка човечност –
превъзмогва, орисвайки
на добро и на светлост.
Да обичаш вълните,
е да скачаш безстрашно.
(не броейки до три,
вярвайки във опасности).
На брега да останеш,
корабно е крушение.
Не румивай пространство
със полунамерения.
Слънцето щом залезе,
не настъргвай небето.
Порежи се на смелост.
(и промий го в моретата).
Целуни тия думи
(и през тях се възраждай).
Дъното не е стръмно –
сал за двама е.
Хващай!

***

И пак ще тръгнат очите
към далечното синьо —
босоноги учители
в стая пясъчно-мидена.
Пак ще плуват във тъмното
и ще гонят просторите
(на небето, бездънното,
някой дръпнал е щорите).
Пак ще тичат по склонове
от роса, сякаш вчерашна.
Ще се къпят във спомени,
ще обличат доверие.
Пак ще носят разумности
в сак от тихи мълчания.
Ще се смеят на стръмното,
ще си готвят внимание.
Пак ще пият от извора
на най-чистото утре.
Ще се раждат през бистрото.
Ще са меки отвътре.
Пак ще търсят във близкото
ехо, за да се чуят.
Ще изкачват и ниското.
Себе си ще щурмуват.
И ще тръгнат ръцете им
през осмици да галят.
Пак.
И пак.
Донесете ми
тая обич.
Голямата!

 

***

Кой ще каже какво е любов?
Бог къде е и има ли смисъл?
Кой ще каже ,,Родих се готов
да заместя някой отишъл си”?
Кой ще дръзне да търси душата си
там, където сърцата не бият?
Кой ще иска да гледа децата си
на земята, в която ще гният?
Кой задава такива въпроси?
Кой не спи, за да може да диша?
Кой съм аз? За какво и защо съм?
Кой мълчи, за да може да пише?
Не разбирайки колко сме малки,
се събуждаме по-нестрахливи,
във страха си сe виждаме жалки
и се чудим кое е красиво.
Кой ще каже дали има утре
и ще бъдем ли някога цели?
Свободата колко е трудна?
И живеят ли горе умрелите?
Кой ще каже къде ще издъхнем
и дали ще е тъжно задълго?
Ще се върнем ли, или ще млъкнем?
И ще пишем ли песни за стълбата?
Ако някой все пак знае нещо –
нека каже!
Пък колкото чуем.
Истината, дори и зловеща,
е човешка във свойто безумие.
Любовта не е тук, за да съди.
Не плачете, че нямате вяра.
Бог е всяка тъмна задъненост.
Светлина и път е.
След края.

 

***

Чужда младост
Аз съм неродената им дъщеря.
Майка на децата на децата им.
Аз съм.
Уж съм момиче, за тях съм жена –
спомен за тяхната младост съм.
Бясна…
Аз съм тяхното по-смело аз,
аз съм несбъднатото
(мечтано)
неостаряващо момиче, остаряло от страх,
аз съм кървящата им засъхнала рана.
Аз кърмя техните болни амбиции,
аз нося с месеци техните грешки,
с мойте ръце внуците си обличат
и
с мойте ръце гладят им дрешките.
Аз съм устата, които целуват –
милват, проклинат и благославят,
аз съм което на тях им се струва,
че ще отива на рокля във бяло.
Аз съм очите им, когато ме гледат,
виждайки себе си, никога – мене.
Майка съм на безброй неродени.
Дъщеря и жена на грешното време.

---

За автора: Златина Василева е родена в София през 1994г. Възпитаник е на 9 Френска езикова гимназия „Алфонс дьо Ламартин“ и Софийски университет „Св. Климент Охридски“, където завършва българска филология през 2017.

През 2017 година нейни стихотворения са публикувани в обща книга с останалите отличени участници в поетичния конкурс „Димитър Бояджиев“.  Дебютната си стихосбирка „Аерофобия“ издава през май следващата година. В момента работи в издателство „Жануа’98“ като редактор и мениджър социални мрежи.

E-mail: ztodorova22@gmail.com