Дръж ме, сестро
Il y a longtemps que je t’aime, jamais je ne t’oublierai.

 

Изпочупените кукли си стоят в прашасалия шкаф,
заключихме ги в застопорен крясък,
държат се за ръце с разпърпаните плюшки:
мечета, зайци и други едновремешни колекции,
постепенно и
змрели зоологически градини.

Как се криехме в същите шкафове,
заели ембрионални пози,
защото и тогава едвам се побирахме в тях.
Куклите бяха вариант за спасение,
това, и да рисуваме по стените.

Треперехме: гордост и кураж,
и само една на друга се молехме
поне днес да не бъдем извадени
с грубата гневна ръка
от полагащото ни се детство.

Вече не знам коя е по-голямата сестра,
коя за коя трябва да се грижи.
Изравниха ни се силите.

 

Най-добрият човек, когото не познавам

Да съм го била познавала,
щяло да бъде голяма любов,
дядо и внуче.
Недоживял мене,
незаслужила него.

 

Потъване

Запрепъвам се по коридора,
дишаме само стените и аз,
нощницата ми стана синя,
измръзнала кожа на труп,
палтата ми изядоха молците,
дневниците се нароиха с дървеници.
Продължавам да се нижа в къщата,
а стаите полека да се слепят,
да имах сапун и вода – да се полея,
да извадя пръстен от отекъл показалец,
да се изхлузя вертикално,
но всъщност не се познавам така добре.

 

Протоматерия

Отвъд светлината
красотата се мери
в пръсти върху мрамор,
изваян натиск,
в ръката му – сребристи камъни.

И стига концентрацията да е голяма,
възможно е
нишката посред светлина и мрамор
да закрепне.

Ако някой подухва отдолу,
без да слухти:
само силата на въздуха
подкрепя
тежестта на доверието.

Така мислеше Прозерпина,
докато Бернини твореше гръдта ѝ.
Пръстите потъват все по-навътре.

 

Годишни времена
Сезонът е по Мишел Гюревич,
филмите са със зърнеста камера,
синтестезия на миризми и дискретни погледи.
Годината е със затворени прозорци,
заключени врати и стари лампи,
по вертикалите двуядрени диванчета,
много Макс Рихтер и слети симфонии.
Влизам без предупреждение,
ти си пиано: с глас, без глас
и други метаморфози,
топли тоналности, топли извивки,
и превъртането на сезоните
все по същите скали.
Бият на вторите сърца сърцата.

 

Метод на запаметяване

Нека няма неканени гости.
Превърташ бравата, ключът остава вътре.
Тогава, при закрити врати и спуснати щори, ставам охлюв,
пълзя бавно по ръбовете, докато минавам
скришом по гънките на завивките, по сгъвките
на ръцете, през центъра на геометричните подобия,
и внимавам да вдишвам бавно нощите,
дванадесет пъти по-дълго влизам.
Не, дирята ми не се изтрива.

---

За автора: Лилия Трифонова е родена през 1995 г. в София. Завършва специалност „Българска филология” през 2018 г. и магистратура “Литературознание” през 2019 г. в СУ „Св. Климент Охридски” с тема на магистърската теза “Постимпресионизъм в естетиката на Роджър Фрай и ранната проза на Вирджиния Улф”. През 2017 г. печели първа награда в раздел „Поезия” на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, гр. Шумен. През 2018 г. става носителка на специалната награда за издаване на книга от същия конкурс. “Година с тринадесет прозореца” излиза през май 2019 г. и е дебютната ѝ стихосбирка.

E-mail: liletotrifonova@gmail.com