Кога последно се зачуди дали сутринта ти е както трябва? Или пък обедът? Или пък какво ги прави нормални? Ежедневни?

***

Чашката от кафе и без това си беше празна. Такава си и остана. Вмъкна се през четвъртата врата на автобуса точно когато контрольорката излезе от първата. Не че нямаше да си вземе билетче. За дадените лев и шейсет стотинки поне получаваше правото да ръси напред и назад, че разсипват държавата, дори и да ѝ наливаш стотинките в гърба. Така поне оплакването му от тая вечна, всеобща уж мъка имаше някаква песъчлива почва. А и имаше по-малък шанс да го изгонят, ако държи билетче. Като една парцалива Статуя на свободата! Стиска я тая жълта хартийка, тя му свети на фона на стари, петроленоцветни дрехи… „Жив шарж си ти!“, така му рече Овчаров онзи ден, като се засякоха.

Жив шарж? Той!? Шарж бяха хората около него! Ти им твориш, гънеш се, мачкаш се, а те… те… миришат и те гонят при ония с белите дрехи. Откачено зло, което постоянно си натрапва присъствието от спирка на спирка. Някой втори Коровиев? Де късмет! Някога, може би. Сега беше единствено пукнатото стъкло на пенснето му. Отпусната нишка от карирания му костюм.

Ама и артист не беше. Не можеше. И все пак му беше грях да не се опитва. На Овчаров му обещава все „За последно, за последно” …  „И защо опитваш? Да си интересен? Опитвай, опитвай… влачи. Като щеш. Като не помниш.”

Наистина не помнеше. Получаваше се някаква смесица от заучено, сърцато, импровизирано… Не песен, не речитатив…

– Хотел „Плиска”.

И така де.

Намести чашката. Перспектива с една убежна точка.

Завесата се вдига. Една, две секунди…

---

За автора: Мария Проданова е студентка първи курс в специалност “Немска филология”. Завършила е Езикова гимназия “Ромен Ролан” в гр. Стара Загора. Понастоящем член на студентския клуб за творчество в областта на литературата “Аудитория 148”.

E-mail: mariya_prodanova@abv.bg