Отговор

Толкова пъти се моли на Бог.
За какво?
За солени фалшиви усмивки и искрена ярост?
За да те окачат върху нов некролог на дърво
и да лъжат сърцата си с вяра, че беше от старост? –
Със същата вяра, с която се молиш на Бог
да избави децата от тези последни кошмари,
които сънуваш в света, потъмнял като рог,
през завесите спуснати груби и плътни, и стари.
Толкова пъти се моли на Бог
и накрая
не успя да повярваш на дума от тези молитви.
Вярваше само колко висок е раят,
а полето не ражда ангели. Ражда тикви.
Спри да се молиш на строгия! Хващай лицето си.
И ако днес си простиш всички тези измолени бръчки,
ще стопиш греховете на целия свят в ръцете си
и пак ще си малкият бог сред полето
с пръчката.
—

Управление

Тази нощ сънят е за добрите.
Аз избивам цялото си царство.
После си наливам глог и питам
“Леко ли е да си господарка?”
Вътре милиарди бели клетки
чакат да издишам и да спра.
Въздухът не ми е влизал в сметките.
Нямам избор – трябва да умрат.
Хиляди луни да блъснат чело
в топло уплътнените прозорци,
няма да си спомня, че съм тяло,
колкото една вечерна порция.
Цялата вселена да се свие,
стиснала стените на дома ми
пак ще се огъвам и ще вия
гладна край ограда на стопани.
Тази нощ сънят е за големите,
които знаят как се оцелява.
Аз си дупча всичките системи
с гвоздеи, но без да заковавам.
Кръстът е и без това метафора,
зад която всеки ще се скрие,
съжалил отгоре всички хора,
дето няма как да бъдем “ние”.

Тази нощ сънят е за ранените.
Удрям си юмруци, че съм здрава.
После съм вина по всички вени
и на сутринта се разболявам.

—

Парчета II

Още нощ за почит
пред парчетата, които се отчупиха
от чашата с вода, защото не пиех
и помня.
Плиснаха в миглите ситен пясък
Разхвърчаха се като белот от ветровита маса,
която не защитава лъжи като „заедно“.
Препуснаха с двеста като през светофар,
който пресвятка в жълто.
Отлетяха като септемврийска рокля
към крадливите океани,
акустираха като масивни кораби
по места, на които се порасва.
Пораснаха.
И се върнаха като с ластик.
Гледам небето и го моля да ги повдигне.
Липсата на кислород не позволява
да го виждам като поредно парче,
стоварено върху гърдите ми.

Нощите са за сън, а забравата е за хората,
които се будят сутрин в шест и растат,
а аз още пиша като малко момиче,
като онези, които
четях, за да не обичам.
Пия само вода, но чашите ми се чупят,
а парчетата се нуждаят от почит и плач,
и от тъмни завеси против очертания.

Ако утре забравя,
че настоявах за цялост, може би няма
да въздишам на пресекулки
и да разпитвам небето,
паднало до ръцете ми
колко далече зимуват парчетата
и кога да очакваме
циганското си лято.

—

Магия

Преминах през местата на всичките ти самоубийства
и по тялото си усетих
отвсякъде пробиви.
Не скачай.
Не гълтай.
Не щраквай.
Не чуваш.
Долу си.
Щракайки с пръсти, заплюваш
общия гроб на живите.

Моят Бог е Бог на стари нрави.

От – го – вор – ност.

Отврат, говор, ровя, носталгия…

(Ако чуеш този съвременен стих,
ще се смееш до отхрачване на хапчетата)

А ако бях те натъпкала с хапчета,
щях да се свърша на първа спирка
от внезапно разкъсване на безплътни вътрешности.

Тази игра има смешен финал.

Когато се науча да живея,
ще спреш да бесиш всичките си делници.
Когато се научиш да живееш,
ще спра да се сънувам на въжето ти.

Твоят Бог е Бог на състезанията.

---

За автора: Кристина Станкова е родена в град Провадия. Гимназиалните си години е прекарала край морето, което често заема важно място в стиховете ѝ. Завършила е специална педагогика в Софийски университет, а в момента учи магистратурата си – философия – пак там. Работи с малки деца. Определя литературата като жизненоважна, но пише само в крайни случаи, по необходимост.

E-mail: krisi.stankovaa@abv.bg