Поети

Играем си с думите,
за да предадем чувството,
което сме откраднали,
играейки си със сърцата
на другите..
В името на изкуството.
Правим красота от руините,
които сами сме създали;
В-ДЪХ-НОВ-ЕНИЕ.
За да дойде новото, изпепеляваме всичко старо…
(не остава нищо свято)
И употребяваме безскрупулно на белия лист
всяко душевно терзание
(и наше, и чуждо),
което ни попадне.
А накрая…
Когато сме принесли всичко в жертва
на мастиления олтар,
му приписваме и самотата си
докато от нас не останат
само думите,
с които тъй обичаме да си играем…

 

Мигове откраднато щастие

Гледам те –
очите ти са сини.
Разсмиваш ме с мисъл,
вълнуваш ме като парче сатен на вятъра..
Топлиш ме
(блага дума е достатъчна).
Цъфтя. Червя се.
Искрици танцуват из погледа ми,
повдигам ресници…
Впивам ги в теб, любувам се,…
Ти ме виждаш!
Изчервяваш се,
притеснявам те —
прекрасен си.
Смутен си,
развеселен си…
Очите ми блесват,
усмихвам се…
Ако знаеше колко често те гледам…

 

Ще си пожелая

Кога изминаха толкова бързо
лятото
и младостта ми?

Любовите
отлетяха на юг
заедно с птиците…

И останаха мислите
за вчера
и спомените
от утре.

Песъчинките на часовника
не спират да текат
наобратно.

Годините се превръщат в звезди
по небосвода.
Мечтите –
в триумфи и разочарования.

Още един метеоритен дъжд
време
имаме

да се влюбим.

 

Aftermath/ Последици

Няма да кажа никому
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎как те гледам…
Не издавам цвета на очите ти,
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎не те съобщавам.
Показвам те. Премислям те. Преосмислям те.
После бавно… бавно…
Поглеждам в огледалото
Стоиш срещу мен.
Същата, но не съвсем,
прескачаш
от една вселена в друга;
От първи квадрант в трети

…

Научила много, според някои дори прекалено,
а знанието не ти стига.
Преживяла си достатъчно за 5 живота напред,
но още ти се чувства.

Светът свърши още през 2012;
Ти живееш, сякаш на пук.

Сърцето ти се пръсна, сломено от самото себе си милиард пъти,
но
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎още бие.

Докога?
За какво?

Вече нищо не може да те спре
(ала какво спира дъха ти)?!

…

Имаш ли все още причина да дишаш?

Или инстинкта за оцеляване на една душа е по-силен от света,
от целия свят,
който ни взе всичко.

Който не успя да ми вземе теб.

Не,
ти все още стоиш в огледалото.
Гледаш решително.
Вдъхваш.

И дори когато светът свърши,
едни очи (чиито шарки пазя в тайна)
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎продължават да ме пронизват.
Чакат следващия ми дъх.

 

Абстрактно

Не обичам конкретиката
(бягам от нея),
а всъщност съм безкрайно конкретна,
докато се губя в опоетизирането на безвремието
между две практични мисли.
Римата и ритъма напоследък ми бягат…
Те не са за грубата, грозна, помпозна
тишина,
която безпретенциозно се лее от душата ми…
Ставам наблюдател
и се губя в конкретика,
защото всички
не можем да избягаме
от действителността…
(поне не за дълго).
Накрая сме пак само един дъх живот между две вселенски секунди.
Каква абстрактност може да има?

 

Мечта за изгрев

Цвета на небето над покривите
е лилавеещ…

Нежен.
Но в него прозират капки кръв.
Както през бледата кожа
на девойката,
пълна със сълзи и болки.
В светлините отдолу мига насилие.
Залез…
Просто поредния.
Винаги взима
със себе си
розовите души на поредната изгубена младост.

 

Пясък

Вълна. Вълна.
Спомен.
Спомен.
Сълза.
Солено.
Вълна.
Пясъкът тече
в часовника
пясъчен
на времето.
Преобръщане…
Поредицата спомени отначало.
Но времето не се връща.

 

Една шепа ягоди

В края на лятото татко събираше
една шепа късни ягоди,
останали след горещите дни.
Аз ги измивах
и ги нареждах в стъклена чинийка.

В края на младостта си може би ще съберем
една шепа обич,
останала след бурните страсти –
ще я изчистим от предразсъдъци
и придружим с доверие.

В края на краищата…
ягодите ще се изядат за секунди…
Може би пък
обичта ще остане.

 

Циганско лято

Прозвъня в мен като акорд
от струните
на отдавна забравена китара
на душата ми.
Клишетата са топли и спокойни като последните слънчеви лъчи.
Страстите бурни
като листата, подвластни на вятъра.

Следобедът – муден емоционален припек.

Някъде из пожарите
с ветровете
бавно се прокрадва хладинка.
И вече нощите се нуждаят от покривало…

(ръцете от прегръдка)

…

Душата.

Тя не се нуждае.
Самотата ѝ е бавна и пареща –
капе като листата от дърветата, оголвайки същността.

Душата процъфтява
в това циганско лято –
то е само за нея.
Направено, за да ѝ позволи
да отлети на юг
с птиците.

Да пътува към себе си:
през Запада на мечтите и съмненията;
Северът – студен и каляващ.
И да стигне до Изтока,
Земята на мъдростта
и магията.

Накрая – да се завърне.

А последните лъчи на лятото
да са собствената ѝ светлина,
оттекваща като музиката на една есенна китара.

 

Сняг

Бели цветове на слива,
младост в себе си стаили
— пролетта ви грее светло,
вдъхновено, озарено,
и просягате се вие
към небето,
прочистено от дъждове,
където
светят ярко идеали —
ваши, чужди, завещани.

Но задухва вятър,
забушува бурно бунт,
избор имате сега
—да летите в пролетта.
Или…
Или — търпение,
което може би ще ви даде
плод, дърво
и още плодове.

Ала полетът ви мами
в своята небесна власт.
Пролетта прегръща нежно
и отнема срам и свяст.
Пламват алени надежди
и понасяте се вие…
Без да разберете
що е лято, що е есен,
притворявате се в зима.

Бели, мили и невинни…
та кому е нужен корен?
Вий летите ли, летите
като сняг в таз ранна пролет.

Чужда власт на вази тегне,
искате да сте врабчета
и щом докоснете земята,
разбирате –
все още сте цветчета.

 

На показ

Самотата в думите
на поетите
винаги дразни;
Какво толкова са тръгнали да тръбят на целия свят,
че светът им е различен?

Когато всъщност
…
са просто като всички други,
нищо по-специално от самите себе си.
Страдат и обичат,
и се провалят
като всички други.
Бягат и тичат, и падат, и стават
като всички други.

Кой им дава въобще правото
да овековечават посредственото си съществуване,
да изповядват човешките си болки.
… Нали всеки може да римува?

И
Да
Пише
Всяка дума
‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎‏‏‎ ‎На отделен ред.

Нищо специално.
Само поети…
Просто поети…
Като всички други.
Само че уловени в мастило и изкарани на показ,
където всички други
могат да видят себе си…
И да се подразнят.

---

За автора: Тина Иванова е студент втори курс в специалност “Българска филология”. Завършила е ПМГ “Атанас Радев”, град Ямбол. Смята литературата за потребност на душата.

E-mail: tinav.ivanova@gmail.com