***

догонвам бледите нюанси на извивките ти
влече ме да запълвам празнини
кардиограмата на сърцето
познава в докосването
a priori
само това което влагам
в сблъсъка на сетивата

разсъдъкът е само метроном
не различавам материя от форма

измервам те със земни понятия
ограничена реалност на паметта
между нея и теб
явлението
пресъздава колапс от топлини
олтар на вероятности
безусловното е покана

същностите са умопостижими
в сплитанията на времето
за още миг вечност
преди да затворя мисълта
и да отрека
че някога съм те срещала

 

Lacrimosa

отвъд принципа на удоволствието
кастрацията му е вълнение
предразположена съм
към приблизителна постижимост
между две чаши вино

съседни строфи
назовават счупен аромат
дереш дланите ми
с дъх на минало
неконтролируема форма на метафора
която гълтам като амброзия
заедно с нагона за възстановяване
на предишното ни състояние

няма съмнение
в съпротивата на предсъзнавания Аз
да изсмуче дистанцията на въздуха

богомолката опитва собственото си желание
в обезглавяването ти
Горгона

г-н Фройд
изтласканият нагон никога не се отказва
от стремежа си към пълно задоволяване

 

***

човекът от подлеза
всяка вечер посреща минувачите
закован като мъченик
за изхода на своята Итака

в утробата на време-пространството
митът е по-различен в очакване на Пенелопа
в очакване на Годо
страданията на младия Вертер
търсят нови инструменти
за убиване на смислите

мисля го като средоточие на потенциал
образите никога не са такива
каквито изглеждат
прокъсаният Робинзон Крузо
ме моли за цигара
аз съм неговият Петкан
усмивката е бъдещето
което му е отказано

чакаш ли някого…
очаквам маслиновата клонка
в ковчега си
а ти какво очакваш
много вода ни обгърна изведнъж…
амниотичната течност никога не е достатъчна
когато искаш да поемеш от живота

 

***

виждаш ли
и ти един ден ще пропаднеш
кукувица като майка си
защото постоянно закъсняваш
кой знае с кого си спала
невинна до доказване на противното
друг път
и какво ще кажат хората
бере плодовете на мама
ражда във всеки дом дете
разкрива му се за секунда
след това завлича утробата си в друг град
и затова те е изоставила
не си доизяждаш храната
не слушаш
криеш се в стаята и
кой знае какво правиш там
чета, чета, удрям глава в стената
за да разпилея шумовете от гласа ти
обикалям улиците като сомнамбул
изчаквам, винаги изчаквам вечерта
за да съм сигурна, че тя ще се върне
и всеки път удължавам закъснението
навярно се е изгубила по пътя
не принадлежа на себе си
стискам ножа в ръка
поддържам остротата му
залепвам тяло за пейката
и те улеснявам
майко
освободи ме

---

За автора: Елена Борисова учи бакалавър и магистър в департамент „Нова българистика“ на НБУ. През 2017 г. защитава докторат в Института за литература при БАН. Интересите ѝ са свързани с научната фантастика и съвременната българска проза.

E-mail:  elena39789@abv.bg