Калина Ванева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

Ренесансовият човек, възродил в себе си идеята за античното минало, но и надградил представата за света около себе си, приписва специфична стойност на красотата. Ранният Ренесанс на XIII век обновява разбирането за човека като същество, сътворено от Бога, и устремено към достигане на божествено съвършенство. Епохата налага тенденции, като събужда спомена за средновековния и античния живот, но поставя акценти в антропоцентрична насока и изтъква човешкото като прекрасно, ненадминато. Освен от гледна точка на културен разцвет, периодът повлиява на светогледа относно човешката природа.

Италианските творци са тези, които първи проявяват склонност да описват човека по неговите вътрешни и външни черти, като често пъти персонажите се доближават до античния образец, за да се възвърне идеята за съвършенството на човека, но вече с духа на модерния европеец. Те описват „затрогващо собствената душевност“ (Буркхарт 1986: 271), за разлика от времето на Реформацията, когато авторите подтикват отделния човек да създаде собствена представа за духа чрез външните превратности на съдбата. Обрисуването на душевната биография на героите често става чрез представяне на тяхната силна чувствителност – енергия, движеща съществуването им в света.

Идеализираният човек, който носи множество добродетели и положителни качества, се отдава на свободата, удоволствието, безгрижността, които могат да бъдат достигнати чрез пълно откъсване от реалния свят – далеч не толкова идеален. Наблюдава се тенденция към титанизъм, чрез който човекът от Ренесанса се старае да разкрие пълния потенциал на възможностите си, но и да запази достойнството и честта си, въпреки че се отдава на плътски наслади. Съвършенството на човека се състои в красотата, достойнството и хармонията. Епохата е белязана силно от въпроса за женската красота, прелестната природа, духовната сила на жената. Тя, особено в своята младост, е поставена на пиедестал, близо до античните персонажи, които носят в себе си божествена същност. Нежната сила се гради от слабостта на мъжа и от неприкритото му желание да ѝ се наслаждава по всякакви начини. Прелестната природа обаче не бива възприета добре от съдбата. Красотата ражда любов, но често привлича нещастния край, който не позволява тази любов да бъде сладостното чувство в човешката душа.

Темата за женската красота, контрастираща на външния страшен, негоден за живеене свят, се появава в сборника „Декамерон“ на Джовани Бокачо. Ден IV-ти от сюжета на творбата е посветен на размишленията на един от персонажите – Филострато – който разказва своите новели на присъстващите, а във въведението първоличният разказвач Бокачо се прекланя пред нежното творение на Бога. Той използва множество обръщения към присъстващите дами, които издават уважението и възхищението му от тяхната изящност и ослепителност – „уважаеми дами“, „прескъпи дами“ (Бокачо 1980: 243), „прелестни дами“ (Бокачо 1980: 246). Той старателно ги ухажва, опитва се да им се хареса, обсипва ги с комплименти, дори ги сравнява с музите на планината Парнас, които, според него, стоят по-ниско от красивите жени. Наличието на физическа и духовна красота – калокагатията – действа като притегателна сила на мъжа.

Ренесансовата епоха въвежда мотива за жената, придобила качества и външни характеристики на божествено, отвъдземно същество. Наблюдава се разрастване на мащаба, в който „любовта се превръща в космическа сила, а любимата – в дарителка на ослепителната светлина на свръхчовешко прозрение“ (Николчина 2014: 63). Музата е вдъхновителка на красивото и е медиатор на божествената и земната любов. Сравнението на смъртната жена с това създание дава нов статут на женската сила, образ и влияние в земния свят. Музата е първоначинателка на любовта, източник на вдъхновение за поетическо изкуство, а земната жена е подтикът за създаването на поезия. В този план изкуството се явява като продукт на любовта, защото води началото си от предизвикания копнеж за осъществяване на любов, определяна като „пламенно желание и дори прелюбодеяние“ (Николчина 2014: 64).

В т.нар. сто и първа новела от „Декамерон“ (Бокачо 1980: 244 – 245), чийто разказвач е първоличният наратор Бокачо, е направен опит да се избегне въпросът за женската красота и за жената изобщо, защото привличащата сила, на която силният пол е подвластен, води до нещастие. Възрастният баща се опитва да ограничи сина си от светския живот и от упояващата женска красота, но „природата се оказала по-силна от неговия разум“  (Бокачо 1980: 254). Чрез отричане на съществото, описано като по-красиво от ангел, се разкрива вътрешният страх от повторно нещастие, нещастна любов, фатален край, който носи страдание. Мъжът е загубил своята съпруга, която е изпълвала със смисъл и съвършенство живота му. Той осъзнава, че не иска синът му да изпита същата горест и предпочита да нарича дамите „гъски“, „нечестиви сили“, „лоши неща“ (Бокачо 1980: 245), за да отблъсне интереса на младото момче. Опитът е неуспешен, тъй като човешката природа надделява, а разумът остава на заден план – нищо не може да спре мъжът да срещне своята очарователна дама.

Според Бокачо тялото на мъжа е сътворено от Бога, за да обича жената, да я обгрижва, да ѝ угажда, да я ухажва. В своята същност дамите са с „изящни обноски“, „очарователна миловидност“, „благородна скромност“ (Бокачо 1980: 246). Блясъкът в очите, словата с медена сладост, парещият полъх на състрадателните въздишки са изкушения за мъжа, в които той няма как да не се влюби. Подобна концепция изразява и Пико дела Мирандола в своята реч за човешкото достойнство, според която „в последния ден на сътворението на света бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и се възхити от нейното величие“ (Буркхарт 1986: 287). Жената вселена ­– съвършен, възвеличен, неизмерим образ – и мъжът, създаден да я опознае и обича, образуват квинтесенцията за съществуването в света, както и постулата за любовта като космическа сила.

Красотата на жената води до още една нещастна съдба в 1-ва новела на ден IV-ти (Бокачо 1980: 249 – 257). Красивото момиче, обичано най-силно от своя баща – принца на Салерно – е орисано с нещастна любов, която погубва и двамата влюбени. Гизмунда се влюбва в момък, който не е от знатно потекло, а баща ѝ силно се старае да я предпази от външния свят, обзет от ревностно чувство, заради съвършенството ѝ. Тя е описана като най-красива в лице и в снага, смела и мъдра, повече отколкото прилича на една жена, притежаваща удивителна сила на духа. Идеализираната същност, съчетана с невинната красота на младостта, погубва момичето. Любовта на младите не е приета от ревността и протекционизма на бащата и завършва със смърт. Историята обещава щастие след смъртта, в отвъдния свят, където душите ще се намерят необезпокоени и вечно влюбени.

Текстът предлага ренесансовата представа за красотата на жената като висша сила. От една страна тя е благословия за своята притежателка, от друга – причината за самото влюбване. Съвършенството, божествената енергия на прескъпите дами са слабост на мъжа, чиято душа още от най-ранна младост е устремена към женската. Представителят на силния пол е омаян от красотата, превърнал се е в човек, воден от инстинктивното чувство да отдава „такава всеотдайност, че почти престанал да мисли за друго, освен за любовта си“ (Boccaccio 1980: 249) е готов да посвети всичко на любимата жена. Естетически красивото, изящността, добрият нрав движат законите на човешката природа, но в някои случаи се оказват пагубни – причина за нещастия и опит за отдалечаване от естественото случване.

Въведението и 1-ва новела от ден IV-ти от „Декамерон“ (Бокачо 1980: 243 –257) дават две насоки за обмисляне – любовта на ренесансовия човек, на мъжа към женското, нежното и прелестното и същата тази любов с предопределен край заради божествената красота и извънмерната същност на притежателките си. Любовта придобива характеристиките на жената – ренесансовата муза, но трагичната съдба я отвежда към нещастния край. Духовният допир между Древността и Ренесанса се случва по особено „нежен и тайнствен начин“ (Буркхарт 1986: 283). Природата се явява непреодолим закон за човека, а античната реалност, обмислена през призмата на възродената епоха, дава своята жертва – най-съкровеното чувство в своята чиста красота.

 

Библиография

Бокачо 1980: Бокачо, Дж. Декамерон. Прев. Н. Иванов. София:  Наука и изкуство, 1980.

Буркхарт 1986: Буркхарт, Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. Прев. Х. Костова-Добрева. София: Наука и изкуство, 1986.

Николчина 2014: Николчина М. Деви, рицари и кралици. София: Жанет 45, 2014.

За автора

Калина Ванева е завършила средното си образование в Националната Априловска гимназия в град Габрово в чуждоезикова паралелка с немски език. В момента следва специалност „Българска филология“ в Софийския университет, трети курс. Интересите ѝ я отвеждат към областта на литературата, затова има множество успешни изяви в литературни конкурси и олимпиади.