Александър Димитров

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

I dream of love
as time runs through my hand
Sting

Любовта, разгледана като движеща сила на индивида и на света, е извисена до позицията на вездесъща сила, която осмисля живота на всеки един човек. Възможно ли е обаче тя да бъде резултат от стремежа на човек да търси и намира смисъл в живота? А нуждата от това е налице, защото всеки има по една смърт, към която неминуемо върви и която неминуемо се опитва да забрави. Съзнанието за собствената тленност би могло да бъде парализиращо и онтологично застрашително, затова се стремим да го изтласкаме. Изтласкването осъществяваме именно с търсенето, придаването и намирането на смисъл в битието. Един от най-устойчивите начини за това е любовта. Но наистина ли е толкова издръжлива тази наша опора? Какво се случва тогава, когато любовта и съзнанието за тленност се срещнат?

Такава среща наблюдаваме в едно ренесансово произведение, за което се отнася и настоящият анализ: 32 сонет от „Песенника“ на Петрарка. Естествено, сонетът е изграден по италианската схема – от два катрена и две терцини. Римната схема в превода от Кирил Кадийски е: ABBA BAAB CCD EED.[1] Съдържанието – преплитането на тематичните ядра на любовта и тленността – е разгърнато в структурата на разсъждение със своеобразните за сонета теза, антитеза и синтез.

32    

Така е близо сетният ми час –

ще сложи край на мойта скръб горчива.

Отлита времето – къде отива?

Отдавна не градя надежди аз.

Да, още малко страст ще ни опива

и за любов ще шепнем в тих екстаз;

топи се като сняг плътта, а мраз

сковава жилите, душата свива.

Страстта ще стихне с жалката ни плът

и сълзи, гняв и страх ще се стопят,

и ще прозрем след страсти и нагони:

човек от сенки тук е ограден,

отбрулен лист е всеки негов ден

и шепа прах – това, което гони.

(Петрарка 2011: 21)

Quanto più m’avicino al giorno extremo

che l’umana miseria suol far breve,

più veggio il tempo andar veloce et leve,

e ’l mio di lui sperar fallace et scemo.

I’ dico a’ miei pensier’: Non molto andremo

d’amor parlando omai, ché ’l duro et greve

terreno incarco come frescha neve

si va struggendo; onde noi pace avremo:

perché co·llui cadrà quella speranza

che ne fe’ vaneggiar sí lungamente,

e ’l riso e ’l pianto, et la paura et l’ira;

sì vedrem chiaro poi come sovente

per le cose dubbiose altri s’avanza,

et come spesso indarno si sospira.

(Petrarca 2001: 177)

Тезата е разгърната в първите четири стиха. Любовта, обобщена като „скръб горчива“ (l’umana miseria – „човешкото нещастие“), е положена в контекста на времето. То е спасителната лодка на влюбения, защото определя границите на живота. Бидейки крайно същество поради своята телесност, човекът не може да избегне смъртта. А в случая няма и загатване за такова желание, тъй като любовта е отъждествена със скръб, която е по-непоносима от смъртта. Това свое съждение извеждам от първите два стиха – „сетният час“ (il giorno estremo – букв. „сетният ден“) е разгледан единствено в неговата роля да „сложи край“ (far breve – букв. „да съкрати“) на скръбта.

Реторичният въпрос от трети стих, с който преводачът предава стиха più veggio il tempo andar veloce et leve – „все повече виждам как времето отлита бързо и леко“, въвежда екзистенциалния въпрос за времето. Екзистенциален, защото на практика това е измерението за човешкия живот и се опитваме да разберем повече за него, за да разберем повече за живота. Самата структура на въпроса достатъчно ясно онагледява каква загадка е времето за човека – няма единно изказване, мисълта е накъсана, елиптична – знаем, че то „отлита“, но не знаем защо, как точно, гложди ни загадката какво става с нашето собствено време. Тук ще си позволя да направя препратка към Георги Господинов, който във „Времеубежище“ пита: „Къде отива после цялото това лично минало?“ (Господинов 2020: 67).

Последния стих тълкувам двояко. Първо, в контекста на скръбта – надеждите (il mio sperar) вече не са нужни, защото влюбеният не вижда друга възможност в своята любов освен скръбта. Втората интерпретация е по-обобщена – след като битието на човек е крайно, дали всичко, включително и любовта, не е суета. Тоест защо да са нужни надежди, след като всичко е подчинено на една крайност, която изравнява всичко и не дава възможност за различен изход.

Следващото четиристишие е своеобразната антитеза. На потиснатото, мрачно, примирено настроение, което изгражда първият катрен, първите два стиха от втория противопоставят желанието за любов. Желание, което минава през екстаз и страст. Шептенето (d’amor parlando – „да говоря за любов“) парадоксално пак загатва за надежда – отхвърленото в последния стих на първото четиристишие имплицитно е въведено във второто – не може да съществува желание без надежда, а шепотът като акт е толкова интимен, че издава съкровеното в човешката душа. Обобщено – въпреки своята тленност човекът е обезоръжен пред любовта; надеждите и желанията в своята взаимопораждаща се връзка не могат да бъдат отделени от човека. Пред тях е безсилна дори тленността, която е разгърната във вторите два стиха от катрена. Те допълват и издигат именно тази идея чрез едно обхватно и поетапно разгръщане на темата за тленното (човешкото тяло „се топи като пресен сняг“ – come fresca neve/ si va struggendo).  Чрез контраст е въздигната идеята за надеждата в безнадеждното.

Двете терцини цялостно образуват поантата на текста. Поанта, която е повече в лоното на началото и по-скоро отхвърляща антитезата чрез завръщането изцяло към идеята безсмислието и суетата, в които се превръща всичко, като следствие от крайното човешко битие. Плеонастичното наслагване на думи, които са с подчертано негативни конотации – жалка, сълзи, гняв, страх (в текста на Петрарка това съответства на следната градация: ’l riso e ’l pianto, et la paura et l’ira, букв. „смях и плач, и страх, и гняв“) –  създават усещането, че нищо няма значение; че няма място за красивото; че всичко е безнадеждно, защото каквото и да стане, то стихва и се топи с „жалката ни плът“ (duro et greve/ terreno incarco – букв. „грубото и тежко земно бреме“). Любовта в този контекст е приравнена и ограничена единствено в рамките на „страсти и нагони“ (vaneggiar – букв. „суетата“), които иначе не ни позволяват да прозрем истината, изведена в последните три стиха. И тази истина в рамките на сонета е, че всичко е „шепа прах“ (indarno – букв. „напразно“). Безапелационно. Ярко изобразително, макар и в тъмни багри. Така е изведена тази истина.

Краят според мен дори не поражда въпроси у читателя, а го оставя с дълбоко прозрение, което надвисва като прокоба. Оставя усещането за ефимерността на живота, в контекста на която любовта би могла напълно да изгуби смисъл, респективно и самият живот.

Този сонет е изключително меланхоличен. Тематиката, която разглежда, е разработена още през Античността – например в „На листа приличаме ние…“ от Мимнерм (Антична поезия 1970: 39). Творба, на която сонетът напомня и със своята образност. Сонетът препраща и към Еклесиаст. Още в първите стихове от старозаветната книга – „Суета на суетите, всичко е суета“ (Екл. 1: 2) – може да намерим обобщение на идейното ядро и посланието на сонета.

От тук можем да изведем схващането, че темата за тленното през всички времена представлява неизвестна величина, което силно разклаща уравнението за смисъла на живота. Уравнение, в което иначе имаме и много константи – надежда, смях, най-вече любов – но всички те са сякаш обезличени и обезстойностени от угрозата, че всичко може би е суета – придаваме стойност на нещата сякаш само да се залъжем, че животът има смисъл.

Този въпрос по господиновски е донякъде решен с паметта[2]. Религиите го решават пък през призмата за задгробния живот. В сонета обаче нямаме решение, може би няма и по принцип, защото темата е философски отворена и необятна. А и не това е функцията на текста. Бидейки част от поредица сонети за любовта, текстът може да се тълкува като част от цяло – като изразяващ фаза на угнетение и съмнение в живота на човек, когато е влюбен, особено когато любовта е несподелена или невъзможна. Тъй като изключителните състояния разклащат личностните устои.

Независимо дали ще разгледаме сонета като звено във веригата от „Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура“, или ще подходим към него индивидуално, текстът дава възможност да наблюдаваме среща между времето, резултиращо в тленността, и любовта. А мястото на тази среща е самият човек, у когото съзнанието за тленност надделява над любовта.

Библиография

Господинов 2020: Господинов, Г. Времеубежище. Пловдив: Жанет 45, 2012.

Petrarca 2001: Pertarca, F. Canzoniere (Rerum vulgarium fragmenta). A c. di Mario Santagata. Milano: Mondadori, 2001.

Петрарка 2011: Петрарка, Ф. Сонети за живота и смъртта на мадона Лаура. Прев. К. Кадийски София: Нов златорог, 2011.

Антична поезия 1970: Антична поезия. Прев. Б. Георгиев. София: Народна култура, 1970.

[1] Това обаче е решение на преводача. В оригинала схемата е следната: ABBA BAAB CDE ECD. Срв. Petrarca 2001: 177 – 178.

[2] Идея, която възхожда без съмнение към „По следите на изгубеното време“ от Марсел Пруст.

За автора

Александър Димитров завършва 91. НЕГ „Проф. К. Гълъбов“, понастоящем е студент 3. курс в специалността „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Носител на наградата в категория „Поезия“ от Шестнадесетия национален литературен конкурс на Фондация „Св. Климент Охридски“. Има интереси в областта на литературата, езикознанието и психологията.