Силвия Николова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

 

Любима имам, но такава,

че въобще не я познавам

Гийом IX дьо Поатие, „За нищо песен днес запявам…“

В романа „Дон Кихот“ централният мотив за лудостта се преплита по особен начин с едно на пръв поглед странично явление – проблема за любовта. Чрез образите на Карденио и на Дон Кихот паралелно се разгръщат две тематични равнища. От едната страна стои любовта, която води до лудост, а от другата – лудостта, въобразяваща си любов. Персонажите, носители и представители на тези преобърнати положения, със своите необуздани пориви и високоидейни словесни излияния изграждат любопитна ренесансова картина на оставащата си до днес със съмнителна и противоречива същност т.нар. любов.

Сърдечната прегръдка при първата среща между „Рицаря на печалния образ“ и „Дрипавия с жалкия образ“ може да се чете като интимен акт на припознаване между двамата безумци (Сервантес 2001: 165). Отделните любовни концептуални ядра ще се пресекат не кога да е, а именно със закономерното настъпване на двойния пристъп на лудост (Сервантес 2001: 171): у Карденио, защото слушателят му (Дон Кихот) го е върнал от света на спомена, който възражда любовта, към мъчителната действителност на сърдечната угнетеност; а у Дон Кихот – защото отново е станало дума за рицарските романи – ситуация, твърде рискована в присъствието на един самообявил се за рицар идалго. Оказва се, че Дон Кихот е готов твърде лесно да забрави своята „безподобна“ Дулсинея, за да защити честта на героиня от рицарски роман, сякаш самата тя е дама на сърцето му. Нещо повече – тази типична донкихотовска постъпка се явява не само като сполучливо художествено решение в рамките на сюжетния план, но и за да покаже лудостта на две равнища: действително и фикционално.

В ситуацията на истинското сантиментално любовно безумие на Карденио Дон Кихот нарушава хода на действителната ретроспективна история (разказите на Карденио), за да замени това реално минало с едно фикционално настояще – настоящето на фикционалната лудост.

Кулминационната точка в любовно-налудната поза у Дон Кихот настъпва с умишленото налагане на страдания по пример на рицарската практика:

Тук лежи тънкостта на моята постъпка. Ако някой странстващ рицар обезумее поради определени, явни причини, не може да се говори за доброволна постъпка, нито за някаква особена заслуга. Тънкостта е да загубя разсъдъка си без всякакъв повод и да дам на дамата ми да разбере на какво ще бъда способен тогава, когато действително се наложи да полудея, щом като сега постъпвам така без причина. (Сервантес 2001: 177)

С привидно правдивите си думи Дон Кихот неволно разкрива нова страна от самоизмамното си състояние както на рицар, така и на влюбен. Признанието е само наполовина – един ключов момент от рицарските задължения ще бъде подложен на сценично осмисляне и изпълнен мнимо, а любовното чувство е запазено като несъмнено реално. На практика обаче тази разигравана лудост още по-ясно илюстрира несъстоятелността на донкихотовската рицарско-романтична поза на лудо влюбен, която заедно със сърдечното увлечение към Дулсинея изобщо се явява просто една от проявите на общо състояние на безумие у идалгото. Пародийно и неубедително Дон Кихот се приближава до положението на Карденио.

Във всеки случай по отношение на Карденио става дума за истинска и непознаваща граници, безмилостна любов. В душевния свят на реално влюбения цялото му същество закономерно се подчинява на сърдечното чувство, чийто висш израз е преминаването през лудостта – но не като част от предварително създаден план, а непосредствено и като резултат на естествена любовно-драматична развръзка, породена от неумолимия устрем на действителността.

Както истинската, неподправена любов, така и въобразената се разгръщат на основите на рицарско-куртоазния средновековен маниер и ранноренесансовата поетическа практика. Преди фактически да се появи и да заразказва за себе си,  Карденио се включва в хода на повествованието като присъствие и изразител на сърдечни трепети чрез сонета, който странстващата рицарска двойка открива (Сервантес 2001: 159). Тоест още преди да научим за лудостта на Карденио, той присъства в рецептивното съзнание в качеството си на пламенно влюбен. По време на своето самоналожено мъчение Дон Кихот обаче също успешно изпълнява „дълга“ си към своята дама на сърцето, посвещавайки ѝ стихове (Сервантес 2001: 187). Но този премислен и лишен от реално интимно чувство акт е отново просто част от лудостите, които Дон Кихот в качеството си на влюбен извършва.

В този смисъл на фона на реалното проявление на една любов, водеща до лудост, самоналоженото мъчение на Рицаря на печалния образ в името на идеала-любов (чужд идеал, принадлежащ на една куртоазната традиция) изглежда твърде пародийно. Любопитно е обаче как все пак „Дон Кихот от пародия на рицар се преобразява в образец и най-висш пример за рицар“ (Николчина 2014: 110), защото „Прекрасната дама и рицарството ние като че ли за пръв път ги виждаме истински утвърдени в една мечта, оказала се по-силна от действителността“ (Николчина 2014: 110).

Също така неразривно свързан и с любовта, и с лудостта се оказва другият голям проблем на романа – проблемът за действителността. Алфред Шютц говори за множествена реалност в текста и задава въпросите: „Но не зависи ли смисълът на разумността и на лудостта от подвселената, в която тези мерила са единствено валидни? Какво е лудост, какво е разум в пределите на цялата вселена, която е общ сбор от всички наши подвселени?“ (Шютц 1999: 73). Наистина романът разколебава критериите за реалността и нейната несъмненост. Самият Дон Кихот се проявява на равнището на две подвселени, които еднакво силно и едновременно възприема – тази, в която се е врекъл да служи на своята господарка, безподобната Дулсинея, но и тази, в която сам осъзнава нужда да инсценира лудост в името на подражанието и в името на рицарското клише за влюбения.

Разколебана е и самата лудост. Карденио показва, че безумието му, макар твърде стихийно и неочаквано, е преодолимо, а пък Дон Кихот виждаме „способен на всякакви безумни постъпки, но при обстоятелства, неутрални спрямо рицарската авантюра, той се проявява като мъдър и разумен човек“ (Хаджикосев 2000: 473). Лудостта в крайна сметка изглежда поправима. Избавлението на Карденио е в щастливата любовна развръзка – нали именно любовта го е докарала по начало до състоянието на безумие. Дон Кихот обаче окончателно се разделя с лудостта, когато се разделя и с другото свое Аз – с Рицаря на печалния образ. Оттук може да се изведе и решението на въпроса за неговата въобразена и неистинска любов – бидейки мнима, тя е неспособна на каквито и да е висши проявления, на каквито и да е чудеса и преображения. Но най-вече – на спасение. Не би могло и другояче, защото на практика Дон Кихот изобщо не познава олицетворението на своята любовна страст – безподобната Дулсинея дел Тобосо.

Библиография

Николчина 2014: Николчина, М. Деви, рицари, кралици: Любовта в литературата на Средновековието и Ренесанса. Пловдив: Жанет 45, 2014.

Сервантес 2001: Сервантес, Мигел. Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча. Прев. Тодор Нейков. София: ИК „Колибри“, 2001.

Хаджикосев 2000: Хаджикосев, С. Западноевропейска литература, ч. 1. София: Сиела, 2000.

Шютц 1999: Шютц, Алфред. Дон Кихот и проблемът за реалността. – В: Чужденецът. Избрани студии. Съст. и прев. Кольо Коев. София: Лик, 1999, 53 – 73.

За автора

Силвия Николова е родена на 16.06.2001 г. в град Монтана. Изучава „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ от 2020 г., а от 2021 г. е първата ѝ публикация във „Филологически форум“. Има интереси в областта на литературата и музиката.