СНЕМАНЕТО НА ЙЕРАРХИИТЕ, ИЛИ КАК НАУЧЕНИЯТ ДА ПАСЕ СВИНЕ ПОДРЕЖДА ЦАРСКИТЕ ПАЛАТИ | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

СНЕМАНЕТО НА ЙЕРАРХИИТЕ, ИЛИ КАК НАУЧЕНИЯТ ДА ПАСЕ СВИНЕ ПОДРЕЖДА ЦАРСКИТЕ ПАЛАТИ

Posted in: Любовта като херменевтичен проблем Started by

СНЕМАНЕТО НА ЙЕРАРХИИТЕ, ИЛИ КАК НАУЧЕНИЯТ ДА ПАСЕ СВИНЕ ПОДРЕЖДА ЦАРСКИТЕ ПАЛАТИ

 Даниел Асенов

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

Опит за реконструкция на любовта през Ренесанса според новелата за Гризелда в „Декамерон“ на Джовани Бокачо

 

Средновековната култура е тясно обвързана със системата на феодализма. Сеньорно-васалните отношения стават водещи във всички важни сфери на живота – политическа, социална, икономическа, военна. Този модел ще бъде трайно изповядван и в поетиката на късната средновековна литература. Това се забелязва особено в епически творби като „Песен за Роланд“ и „Поема за моя Сид“, докато в лирическите жанрове тези отношения са частично видоизменени вследствие на куртоазната култура и техническото стихотворно майсторство на трубадурите. Темата за любовта тук е шаблонна – тя е асиметрична, еднопосочна (винаги от васалното, мъжа, към сеньорното, жената), неосъществима и прелюбодейна. Почти няма емоционална уплътненост, всичко е проява на афект. С възникването на първите ренесансови тенденции и творци тази тема ще претърпи трансформации под влиянието и на философията на новото течение – на хуманизма.

В едно от най-известните си произведения Джовани Бокачо представя една такава любов, но в много отношения тотално преобърната спрямо сеньорно-васалния модел. В последната новела от Бокачовия magnum opus „Декамерон“ разказвачът Дионео (а може би и самият Бокачо чрез него) ни казва, че героят му първоначално не смятал да се ожени, за което трябвало да се смята за разумен мъж (Бокачо 1970: 827 – 838). Важно тук е определението „разумен“, което не се схваща в просвещенския му смисъл, а по-скоро се обвързва именно с любовта – тя е проява на разум, а не на чувство, като каквото започва да се разглежда повече през Романтизма. Благородникът Гуалтиери е притиснат от своите васали да се ожени, но успява да тушира натиска и заявява, че женитбата ще е по негови условия и ако бракът му е неуспешен, васалите няма от какво да се оплакват. По този начин сватбата, а с това и любовта, е видяна през призмата на социополитическото, защото водещо за нея тук е продължаването на рода и запазването на отношенията васал-сеньор. Гуалтиери избира за своя жена селянката Гризелда и изисква от нея да бъде послушна и да му угажда за всичко, което той пожелае– условие,  което тя приема. Любовта между двамата изглежда сякаш принизена до едно сеньорно-васално равнище. Както един сеньор разполага със своя васал, както сметне за добре, получава данъци от него, васалът е длъжен да му праща войска в случай на война и др., така разполага и Гуалтиери със своята жена. Макар текстът да не разкрива много примери за това, достатъчни са изтезанията, на които той я подлага.

Ако задълбочим прочита си обаче, ще открием, че Гризелда е представена като амбивалентна величина в тази йерархизирана любов. Героите на Бокачо са силно индивидуализирани и това е част от „новото“ в неговите новели. Той постига тази индивидуализация чрез похвата на косвената самохарактеристика – неговите персонажи се показват не чрез действията си, а чрез начина си на самоизразяване и Гризелда е част от тази парадигма (Бицили 1994: 55). След като заживява в двореца, разказвачът ни казва, че тя се държи като благородник и всички я обикват заради нейната доброта и добрите ѝ обноски. И точно това нейно поведение ще бъде нишката на Ариадна при изкореняването на йерархизираната любов. Макар да се промъкват признаци на чупливост, когато Гуалтиери съобщава за намерението си да я замени, тя устоява и на това, дори проявява немислим кураж с молбата си да ѝ бъде дадена риза, за да може поне да запази част от „девствеността“, с която е напуснала селския живот. Не след дълго Гуалтиери я извиква, но този път в ролята на прислужница – показателен акт, че един сеньор не може без своите васали. На едно по-дълбоко психологическо ниво би могло да се забележи, че той има нужда от нея не за да задоволи своето его на сеньор, а в съвсем ежедневен смисъл – защото има нужда от човек, който да поддържа бита му – да подрежда стаята, къщата. Психологическата нишка се промъква чрез това, че чрез Гризела Гуалтиери запазва реда в съзнанието и живота си. Сякаш осъзнал именно това накрая, той се смилява над нея и ѝ разкрива цялата мотивация на действията си – а именно, недоверието към жените и тяхната вярност. Гризелда му прощава и двамата отново заживяват заедно със своите деца.

В заключение можем да кажем, че сеньорно-васалната любов между Гуалтиери и Гризелда се развива в две посоки – едната ни показва движението в ума на Гуалтиери и неговите жестоки действия за тестване на верността на съпругата, докато другата ни показва Гризелда, която със своята „селска“ мъдрост и трудолюбие остава безмълвна, невъзмутима пред лицето на ужаса и приема стоически обстоятелствата, за да успее накрая да снеме йерархиите и да „управлява“ сърцето на царските палати. В духа на Ренесанса ще бъде по-правдоподобно да определим Гуалтиери като мъдрия герой (Шекспир е посветил цяла пиеса на това, как да направим съпругата си вярна). Но Гризелда е персонаж, който изпреварва времето си, защото в него са се промъкнали дълбоки психологически модели, чрез които любовта е дейерархизирана и се превръща в отношения на взаимно разбиране, усещане и – какъвто е и първоначалният подтик на васалите – съюз. Брачен съюз, но не само това – съюз на съзнанието и на живота на двамата души.

Библиография

Бицили 1994: Бицили, П.  Европейската култура и Ренесансът. Прев. П. Кънева. София: Анубис, 1994.

Бокачо 1970: Бокачо, Дж. Декамерон. Прев. Н. Иванов. София: Народна култура, 1970.

За автора

Даниел Асенов е на 22 г., от с. Равда. Завършил е ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Бургас. Въпреки ранните си интереси към математиката, която би му помогнала в областта на лингвистиката, вътрешното усещане го насочва повече към литературата и литературната наука.