Александра Грозданова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

  

Tandis que vous dancez et ballez à vostre aise,

Et masquez vostre face ainsi que vostre cœur,

Passionné d’amour, je me plains en langueur,

Ores froid comme neige, ores chaud comme braise.

Le Carnaval vous plaist : je n’ay rien qui me plaise

Sinon de souspirer contre vostre rigueur,

Vous appeller ingrate, et blasmer la longueur

Du temps que je vous sers sans que mon mal s’appaise.

Maistresse, croyez moy je ne fais que pleurer,

Lamenter, souspirer et me desesperer :

Je desire la mort et rien ne me console.

Si mon front si mes yeux ne vous en sont tesmoins,

Ma plainte vous en serve, et permettez au moins

Qu’aussi bien que le cœur je perde la parole.

(Ronsard 1934: 136)

Догдето се въртиш, танцуваш до насита

с лице и със сърце под маска скрити пак,

вълнуван от любов, пристъпвам сякаш в мрак

и в мене студ със зной се сменя и преплита.

Сред карнавала ти изглеждаш тъй честита,

а аз въздишам все, напразно чакам знак,

като обезумял или като хлапак,

и времето така безплодно си отлита.

Послушай ме, сега не ми обръщай гръб,

отчаян съм съвсем и при такава скръб

желая да умра, преситен от измами.

Ако не виждаш туй по моите очи,

във скръбния ми зов дано да проличи:

след моето сърце вземи и песента ми.

Превод Пенчо Симов

(Френска поезия 1978: 153)

Двете книги „Сонети за Елена“ са плод на късното творчество на французина Пиер дьо Ронсар, когато той е влюбен в една придворна дама на кралица Катерина Медичи (съпруга на крал Анри II). За разлика от първите му две влюбвания в Касандра (от младежките му години) и в Мария (еротичното му влюбване в зряла възраст), любовта му към Елена се представя по-скоро като платонична. Дори има предположения, че написването на двете книги е в резултат от кралска заповед, за да служат като развлечение на придворната дама (заради смъртта на съпруга ѝ) (Хаджикосев 1978). Но това не е от особена важност за разсъжденията в контекста на настоящата разработка.

Четвърти сонет от втора книга за Елена се вписва идеално в жанровите рамки на италианския сонет от епохата на Ренесанса. От гледна точка на структурната организация можем да откроим четиринадесет стиха, състоящи се от два катрена, последвани от две терцини, като в случая моделът за рима е следният: abba abba ccd eed. Често в сонетните форми се наблюдава отъждествяване между образите на лирическия говорител и на автора. С цел придобиване на по-ясна представа относно тези преживявания обикновено съдържанието на сонета се разглежда през структурата на разсъждението: теза, антитеза, кулминация, развръзка. Тук не виждаме нищо по-различно.

Първото четиристишие на четвърти сонет представлява тезата или главната тема, която ще бъде обект и на останалите строфи. Тук любимата е представена във вихъра на своя танц – тя е в състояние на движение, за разлика от лирическия герой, който се намира в покой. Неговото пасивно положение се свързва със страстта, а оттам следва да се свърже и със страданието (от корена на думите страд-, passion), тъй като този, който страда, е този, който е пасивен (подобно явление може да се наблюдава например и у Петрарка и неговите последователи). Следователно танцуващата не изпитва такива чувства (нито страст, нито страдание), защото не е пасивна. Този смисъл бива подсилен още повече от въртенето по време на нейния танц като израз на безкрайността на движението: „догдето се върти“ няма да изпита мъка. Мъчението на героя пък е допълнено от невъзможността да достигне до любимата си заради маската ѝ, която го отдалечава от него още повече. Маската играе ролята на щит, на преграда между двамата – в същата роля е и воалът на Лаура от XXXVIII сонет на Петрарка. Там обаче воалът покрива само очите, докато тук при Ронсар маската е скрила както лицето (очите), така и сърцето (душата), където всъщност се намират и умът, и паметта (поне според разбиранията на ренесансовия човек). Тази неизвестност, която измъчва влюбения, го прави още по-плах и неуверен – той стои настрани от веселието на карнавала, обгърнат в мрак, и сякаш не е част от празника. Настроението му контрастира с това на възлюбената му. Тя от своя страна се свързва с представата за светлината, която обаче за пореден път е скрита за героя (от маската). Вълнението от непознатото му донася прилив от смесени емоции: от една страна, усеща студа от равнодушието на жената, в която е влюбен, а от друга, е под влияние на самия афект от влюбването – израз на силните му и горещи чувства.

Второто четиристишие разглежда обрата, който настъпва в душевните преживявания на лирическия субект, или с други думи – наблюдаваме разгръщане на тезата от предната строфа. Специално внимание следва да обърнем на мястото, на което са поставени двамата персонажи, а именно на карнавала. Според ренесансовата култура това е място и време, където всичко забранено се оказва позволено – всички йерархии и подредби по време на карнавала са преобърнати. Това е и причината героите да се окажат заедно на една и съща забава (дамата на сърцето винаги стои по-високо в социалната йерархия). М. Бахтин обяснява това като събиране на богатството на едни и бедността на други (Бахтин 1978: 22 – 23). Както вече споменахме, настроенията на героите изграждат силно противопоставяне. Този контраст се въвежда чрез противопоставителния съюз „а“ (съответствие в оригинала може да открием в първата строфа, където tandis que… носи същия противопоставителен смисъл), който въвежда и самата антитеза. Тя танцува и се забавлява, незасегната от скръбта, а той е представен като статичен и страдащ. Показател за това е неговата въздишка – израз на болката от несподелената любов. Единственото, което лирическият субект може да направи, е да стои встрани, напразно чакайки любимата да го удостои с вниманието си – дори един поглед (в контекста на тогавашното време това е било напълно достатъчен знак). В своята безнадеждност той сякаш полудява още повече и от безсилието да спре отлитащото време – най-безпощадният убиец. Времето минава, а влюбеният не получава ответ на усилията, които е положил в името на любовта, и всичко изглежда напразно.

Стигаме до първо тристишие, което изобразява кулминацията на разсъждението. Появява се конфликтът, който да се разреши в следващата строфа. Виждаме лирическия герой в най-трудния му момент от началото на произведението. Тук той се обръща директно към обекта на своите чувства – „послушай ме“ („croyez moi“ – букв. „повярвайте ми“) – последният и най-силен опит да се привлече вниманието, прави го в пристъп на най-голямото си отчаяние. Засяга се и мотивът за смъртта от любов (изключително характерен топос и при Петрарка) – любовта, която държи влюбения между живота и смъртта („желая да умра“). В думите на героя откриваме идеята, представяща гибелта като по-леката присъда, сравнена със страдането по любимата. Лирическият говорител е безутешен („rien ne me console“), доколкото вече е разбрал, че всичко е било само една голяма илюзия – представа, която се внушава от фигурата на маската. Дал е достатъчно време на жената на сърцето си да се разкрие истинска пред него, но като че ли тя върви все повече в обратната посока. Подчертава още повече студеното ѝ отношение („vostre rigueur“ от предната строфа), надменността и високомерието ѝ, които са съвсем характерни черти за хората, принадлежащи към аристократичната класа.

Завършваме с второто тристишие, което носи особеностите на развръзка, разплитане на конфликта – изведен е задължителният за сонета лирически силогизъм. Заедно с предната строфа можем да определим двете тристишия като поантата, която отправя вниманието към вътрешния замисъл на творбата. Още в първия стих от тази последна строфа забелязваме мотива, засягащ очите („mes yeux“). Те са ни представени като изразители на цялата болка – душевните преживявания се проявяват на физическо ниво. Но на очите може да се гледа и като на носители-посредници на любовта, с която обезателно върви и мъката от несподелеността ѝ. Първо трябва да видиш нещо, за да го почувстваш – през очите към сърцето (същото откриваме и в сонетите на Петрарка), – в случая болезнената любов. „Ако не виждаш“ („si mes yeux ne vous en sont tesmoins“), следователно си предпазен от страданието – за разлика от влюбения, любимата му не забелязва нищо и затова е далече от тези чувства („далече от очите, далече от сърцето“). Лирическият герой се надява тя да открие неговата любов към нея поне при смъртта му, ако не я вижда сега, когато е най-очевидна. В „скръбния зов“ („ma plainte“ – букв. „моя поплак“) наблюдаваме аналогия с агонизирането преди смъртта – в него е последната надежда на страдащия възлюбената му да разбере какво е чувствал към нея („дано да проличи“). Накрая героят остава безмълвен, което само по себе си е достатъчно красноречиво („вземи и песента ми“). „Сърцето“ вече е безчувствено – отнето е най-безмилостно и на неговото място зее празнина. Умирайки (дали реално, или образно), обичащият оставя на своята любима освен сърцето си, и думите си, речта си. Мъртъв, вече няма как да пее за нея, песента му ще замлъкне. Оставя ѝ словото си, за да ѝ напомня. Защото от сърцето не е останало нищо.

Както видяхме дотук, в творчеството на Ронсар има множество прилики с това на Петрарка. Това е напълно нормално, тъй като и двамата творят в жанра на сонета, а въздействието на Петрарка върху цялата последваща сонетна традиция е огромно. Има обаче и някои съществени разлики, които не бива да пропускаме. Конкретно в разгледания сонет действието се развива в рамките на града – героите са на карнавал. Липсва описание на всякаква природа. Другата важна отлика между двамата се състои в това, че за разлика от италианския поет, Ронсар не идеализира своята любима в произведенията си. Наистина, изтъква нейния благороден произход и възвишеността ѝ, но читателят не разбира нищо повече за нея – липсва каквато и да е портретна характеристика (докато любимата на Петрарка винаги е светла, руса, със сини очи). От Ронсар разбираме единствено как любимата го е накарала да се почувства. С оглед на това можем да заключим, че в творбите си той дава израз повече на вътрешните си преживявания, отколкото се стреми да изгради последователен и хвалебствен образ на възлюбената си. Сравнен с Петрарка в това отношение, Ронсар е много по-непосредствен, много по-конкретен и земен, дори можем да кажем, че съществува известно приземяване в творчеството му.

 

Библиография

Бахтин 1978: Бахтин, М. Творчеството на Франсоа Рабле и народната култура на средновековието и Ренесанса. Прев. Д. Данчева. София: Наука и изкуство, 1978.

Френска поезия 1978: Френска поезия. Прев. П. Симов. София: Народна култура, 1978.

Хаджикосев 1978: Хаджикосев, С. По дирите на френския гений. – Във: Френска поезия. София: Народна култура, 1978.

Ronsard 1934: Ronsard, P. Sonnets Pour Hélène. London: Eyre & Spottiswoode, 1934.

За автора

Александра Грозданова, на 21 години, родом от Перник, е завършила средно училище с разширено изучаване на чужди езици (английски, немски и руски) „Д-р Петър Берон“. Понастоящем студент и стипендиант в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология, 2-ри за 3-ти курс.