„Нейният”/ „нашият” Яворов. Как, какво и от кого е правилно да се говори за Лора и Яворов?
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

„Нейният”/ „нашият” Яворов. Как, какво и от кого е правилно да се говори за Лора и Яворов?

Posted in: Библиотека, Лица и събития Started by

„Нейният”/ „нашият” Яворов. Как, какво и от кого е правилно да се говори за Лора и Яворов?


Ваня Георгиева

Резюме

Този текст – част от едно по-голямо изследване – се опитва да види как редица лични и съсловни каузи, които не се отнасят пряко до личността на Яворов, могат да бъдат защитавани чрез името му. В ограничения обем на тези страници са маркирани само няколко концептуални сблъсъка от 90-те години на XX век и от още по-ново време, които имат претенции, че касаят (знанието за) поета, но се оказват прекалено далече от него. Това, че няма фиксирана граница на допустимото в употребата на името Яворов, значи ли, че всичко може да се каже в негово име? Мнозина го наричат „свой” и защитават собствения си проект посредством авторитета му, като доказват, че не е „неин”, на Лора Каравелова, а техен; границите на естетико-художественото се прекрачват и фигурите на трагичните съпрузи биват намесени в полемики далеч отвъд полето на хуманитарния дебат.

Ключови думи: Яворов, Лора Каравелова, къща-музей, концептуални сблъсъци;

Summary

The purpose of this text, which is part of a bigger study, is to discuss how a number of personal and social causes, which are not directly related to Yavorov’s personality, could be defended through his name. Only a few conceptual conflicts from the 1990s and from even more recent times are outlined in this short study. All of them are supposed to be relevant to the knowledge we have about the poet but it turns out that this is not the case. Many refer to him as “their own”, and assert their own project through his authority trying to prove that he does not belong to her, Lora Karavelova, but to them. The boundaries of aesthetics and literature are crossed and the tragic figure of the couple is now involved in a dispute which stretches far beyond the limits of the humanitarian field.

Key words: Yavorov, Lora Karavelova,  museum, different conceptions;

 

Според мерките на българската публична реалност името на Яворов е толкова „универсално” и „всеобхватно”, че често се оказва „нормално” то да бъде намесено и в концептуални сблъсъци отвъд полето на хуманитарния дебат.

В последните месеци на 2014-та година редица родни печатни и електронни медии излизат с гръмки заглавия, обвързващи трагедията в Горни Лом – на първи октомври същата година там загиват петнадесет души при взрив в завод „Миджур” – с проклятие,  дебнещо над  дома-музей на Яворов.

 По това време сградата на „Раковски” 136  е притежание на масонската ложа, оглавявана от шефа на взривения завод, а подозрението-обвинение към него съчинява репертоар на вината му – лошото стопанисване на къщата-музей навлича тежки нещастия на злополучния ѝ собственик. При това не какви да е – синът му е сред жертвите. Изданията препоръчват на сгрешилия в отношението си към дома на Яворов да дари къщата, за да вдигне проклятието ѝ от себе си[1]. Разбира се, не липсват желаещи да станат приемници. А поуката от историята е ясна: ето какво става с тези, които не оценяват правилно важните събитийни конфигурации в Яворовата трагедия (името на Лора не е част от този сюжет). Яворов не е за всеки.

Самата къща има спорна, дори лоша слава. Тя е място на три самоубийства – първото е на Лора Каравелова, Яворовото ослепяване след изстрел в слепоочието е последица от втория опит за самоумъртвяване; в по-ново време там слага край на живота си и охранител на дома-музей… Тиражира се идеята, че този дом носи нещастие на обитаващите го, но пък магичната му аура привлича множество любопитни; изгоден е за търговия, продава добре, колкото и подобно заключение да профанира мистичния му ореол.

Целта на подобни внушения, освен всичко друго, е и да задейства някакъв самосъхранителен рефлекс у изкушените от мястото.  Не е добре да го искат (нали виждат, че носи нещастие), но именно защото има нещо неразгадано и особено в него, пазарната му цена постоянно се покачва.  Трябва да се създаде образ на дома (и това съвсем не е лесно), който да отблъсква претендентите, съблазнени от материалния еквивалент на известността му, и заедно с това да привлича поради способността си да поражда мистериозна зрелищност.

Визираните наративи от популярната преса намекват, че в къщата гравитира особена енергия, че там, около Яворовото пространство, около онзи съпружески дом  витае нещо, чака проклятие, което търси възмездие за осквернителите. Разказите на специфичните издания предлагат на аудиторията си характерно, но в известен смисъл и социално удовлетворително разбиране на „казуса”: има карма, има проклятие, възмездие, наказание и сила в посмъртното присъствие на важни люде. И още – има изследователи, по-посветени от другите, които могат да навлизат в „тези области”. За другите това не би било безопасно.

Не е важно дали намираме подобни представи за приемливи или не; по-скоро е смислено чрез анализа им да се изведе симптоматичното при говоренето за Яворов. Сензационните „новини”, в които името му се оказва замесено, в края на краищата демонстрират как то може да обходи целия регистър от мистично-сакралното до прагматично-интересчийското. Макар и къщата да има „лоша слава” на особено откъм мистичност здание, мнозина измислят различни истории за нея, за да се възползват от популярността ѝ и да предявяват претенции върху площта ѝ.

От една страна, утвърждаването на култа към личността на Яворов неминуемо води и до значим ръст на символната стойност на определени топоси, на битово-интериорни пространства, които експозират, овеществяват паметта за него. От друга страна, и точно за това става дума тук, името на поета повишава пазарната стойност на конкретни места, то е своеобразен „рекламен трик”, който покачва търговската им цена.

Музеят на Яворов в София, основан през 1963 г.  от Ганка Найденова-Стоилова, е особен терен, към който различни хора и институции в продължение на няколко десетилетия предявяват претенции с различни мотиви. И тъй като именно в тази квартира протича краткият съпружески живот на Яворов и Лора, поражда се питането защо името на Лора никога не „сработва” като аргумент при заявяването на нечия амбиция за придобиване на мястото. Сигурно и защото музеят, така или иначе, никога не е наричан „на Яворов и Лора.” Борбата, оказа се, е само за Яворов.

А пространството на ул. „Раковски” 136 помни трагедията на Лора – една важна и често интерпретирана смърт в българската литературна история. Лора избира общия съпружески дом, там тя се опитва да осъществи проекта си за семейство, превежда Яворови текстове, умира при и до днес обсъждани обстоятелства…Мястото е и заради Лора.  Но „нейният” Яворов тук (в собствения ми текст) не значи „този на Лора.”

Заглавието на тази работа съм заимствала от страници на Жана Николова-Гълъбова, която през 1995 г. говори за „нейния”, на Ганка Найденова-Стоилова, Яворов и „нашия” – на всички останали – Яворов (подчертаването е на авторката – Ж. Николова-Гълъбова). Думата ѝ е, че един човек творец и представянето му могат да се монополизират от ревнив към притежаването на важни документални наследства изследовател.

През 1995 г. Ганка Найденова-Стоилова дарява архива на поета, който години наред настойчиво е събирала, на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Този жест е умерено отразен на страниците на периодичния печат, но учудващо не привлича очаквани похвали. Напротив, покрай дарението се отваря дебат за подозрителни присвоявания и злоупотреби с позоваването на името Яворов.

При това обвинителните речи от средата на 90-те черпят аргументи от факти, известни и обсъждани още през 50-те години. В продължение на четири десетилетия подозренията за облагодетелстване чрез името на поета са споделяни с различен интезитет, като 1991-ва и 1992-ра г. бележат своеобразен пик в разгръщането на този публичен разговор. Даряването на архива през 1995 г. се оказва повод етапите от дебата отново да бъдат припомнени. И отново да се акцентира върху това, че този архив твърде дълго е бил предимно в един човек. Защото, освен всичко друго, заниманието с въпросния архив носи власт и материални облаги.

 През 1991 г. Ганка Найденова-Стоилова учредява фондация на името на съпруга си Васил Стоилов, като е предвидила третият етаж от къщата на „Раковски” 136 да бъде предоставен за негова изложбена зала. Изискването да има постоянна експозиция на даровития художник в музея на Яворов буди подозрения, че неправомерно се изземва къщата на законните собственички, отнета им някога по политически причини, така че до името на Яворов да бъде наредено и това на Стоилов. Къщата, в която са живели през единайсетте месеца съпружество Яворов и Лора, е на семейство Паскалеви, които изпадат в политическа немилост след 1944 г. Една група единомишленици искат да се направи нещо за обезвъзмездяването на това семейство, което по-късно само дарява (според друга версия препродава) къщата си (Вж. Някои факти 1995: 6; Стоилова 1992: 21-22). Така или иначе, племенницата на поета е обвинена, че е използвала политическите проблеми на собствениците по не особено коректен начин, а и несъмнено Яворовата популярност би привличала посетители и към изложбената зала на третия етаж…

Роднината-изследователка на поета се наема да отстоява новоучредената фондация през името на Яворов и през защитата на Софийския му музей. В дебата се намесват (или биват намесени) сътрудници от института по литература при БАН, литературоведи, депутати, министри, журналистити,  комитети за защита на музей „П. К. Яворов”, сътрудници на „Литературен форум” и „Български писател”, интелектуалци, предприемачи, масони, граждани, авторитети от миналото (като Владимир Василев) и т.н.. Името на Яворов става повод да се отвори дума за национализациите по времето на тоталитаризма и за реституциите след това, за културната политика в страната, за личните политически пристрастия на различните читатели на поета, за юридическите, идеологическите, моралните основания на изследователите му… Полемиката разраства неимоверно обхвата си.

Ганка Найденова-Стоилова е най-обсъжданата и една от най-активните фигури в този дебат. „Предадоха ми заплахата на депутата Йордан Василев, че ако не престана да се боря за музея „Яворов”, ще ме унищожат.”, пише тя. „Не е страшно, отговорих, не съм борец от вчера като много от техните хора. Целият ми живот през всички смени на партии и системи е минал в борба за Яворов: от 1934 г., когато издадох писмата на Лора и с тях спрях кампанията срещу паметта на поета от страна на Ек. Каравелова и нейното обкръжение. През комунистическата диктатура бях начело на малцината, които се бореха срещу посегателството върху голяма част от Яворовата поезия. Борих  се с пет изследователски тома и стотина статии. Принудена съм да воювам и днес.” (Найденова-Стоилова, съств. 1992: 91).

Първата „политическа сила”, срещу която роднината-изследователка на Яворов въстава, е Екатерина Каравелова и обкръжението ѝ, втората – „комунистическата диктатура”, третата власт, срещу която се изправя в идеологически двубой през 90-те, нарича „синя диктатура”. Срещу всички тях тя се бори за „своя” Яворов.

Издаването на писмата на Лора от Ганка Найденова-Стоилова (и през 30-те, и през 80-те) е част от същата „битка”: „В изданието си на „Писмата на Лора” отстоях битката за честта на Яворов.” (Найденова-Стоилова 1995: 3). Причинно-следствената верига на нейната защита пожелава да акцентира върху образа на Лора само там, където той функционира като „доказано виновен” за трагедията на Яворов. Така поетът се оказва жертва, а Лора и средата, от която тя произхожда – същинските причинители на трагичния му край. Томчетата с епистолария на Лора имат за цел да спрат кампанията срещу култа Яворов – като се покажат желанието за смърт на Лора и предпоставките за самоубийството ѝ. И до известна степен успяват да сполучат в тази си амбиция.

През 90-те Ганка Найденова-Стоилова продължава да воюва, като отстояването на фондацията и музея (разбира се, в името на Яворов) е белязано, „осияно” от общото революционно настроение в последната краевековна декада – и почитателите на Яворов са призовани да излязат на митинг в защита на музея на обичания поет.

През 1992 г. министър на културата е Елка Константинова, която намеква, че активистите за спасяването на къщата, в която е живял Яворов за година (заплахата от затварянето на музея е доста условна), може би са особена група хора, обичащи социалния феномен на несъгласието изобщо. По повод митинга в защита на музея тя, между всичко друго, казва и това: „Какво разбират всички тези хора от Яворов! Ние се занимаваме научно с него, изследваме го…” (Найденова-Стоилова  съств. 1992: 56). Походът за спасяването на Яворов обаче придобива откровено политически характер; противоборствата не са само словесни, сблъсъците се пренасят далеч отвъд полето на хуманитарния дебат.

Срещу излишната защита – защита, която има неясни политически подбуди и мотиви от имуществено-правен характер, – възроптава през 1995 г. Жана Николова-Гълъбова. Самото име на Яворов – като поет – няма нужда да бъде защитавано. Но вече не става дума за поезия, а за имоти, фондации, национализация, реституция, политическа пропаганда и пр.

В разгара на дебата през 1992 г. Йордан Василев пише за спекулациите с името-и-паметта: „Поетът пристига в София през октомври 1900 г. и до трагичния си край обитава в повече от дузина квартири, както е посочено в превъзходно съставения от д-р Ганка Найденова „Летопис”. За 14 години. Средно по година на един адрес. Точно толкова квартирува Яворов и на „Раковски” 126 (сега 136). Там не е написал ни ред. Може би важна причина, за да се избере точно тази къща, е било самоубийството? Но там става трагедията с Лора. Последните мигове на Яворов са в сградата на „Витошка” 34. На този адрес поетът се задържа като че ли най-дълго и на два пъти, там настъпва и краят…” (Найденова-Стоилова 1992 съств.: 69-70). В „Как се прави с чужда пита майчин помен” Ели Янкова напомня, че Пейо и Лора Яворови са били наематели на етажа в къщата от 1. XII. 1912 г. до 30. XI. 1913 г. (вж Янкова 1991: 1, 4). Заглавието на подобна публикация многозначително намеква, че между множеството квартири на поета може да се подбере и друга, щом тази е толкова спорна.  Но пък мястото е дълбоко свързано с образа на Лора.

„Борбата” обаче никога не е помислена и изречена като борба „за музея на Яворов и Лора”. За Лора в тези дискусии рядко се заговаря освен покрай мистичното на слиятелната любов, архивирана в една къща, чиито стени единствени знаят тайната за смъртта на онази жена. Стихът, обвързван традиционно с образа на Лора, е многократно употребяван като крилата фраза, обозначаваща обществено-политически разочарования – „Златна седесарска младеж!…Захваща се наистина нова културна епоха за България! Душата ми е стон…” (Митков 1992: 56); „Мораториум по приложението на реституцията за паметниците на културата поискаха всички. „Душата ми е стон”, би казал поетът.” (Янкова 1992: 55).

Стиховете зазвучават лозунгово; сградата, където единадесет месеца са съжителствали трагичните съпрузи, се превръща в „полесражение” на властни идеологически езици на времето; смъртта се продава под формата на некоректно отчетени тефтерчета, картички и други рекламни материали… А в споровете от началото на 90-те се разкриват и страни от  тогавашния конфликт между Съюза на българските писатели с орган „Български писател” и Сдружението на българските писатели и собственото му издание „Литературен форум”.

Ганка Найденова-Стоилова пише срещу кръга „елитни” писатели около „Литературен форум”, които с „тъмни манипулации” чрез „Отворено общество” се сдобиват по думите ѝ със собственост на двата етажа от музея за търговски цели. Думата е кой ще върти търговия в музея, кой ще вземе по-големия пай от стопанисването му. „Български писател” публикува нейните позиции в дебата (Вж. Найденова-Стоилова 1995: 3).

Михаил Неделчев, от своя страна, на страниците на „Литературен форум”, заявява: „…музеят на Яворов не трябва да бъде оставян в ръцете, способни да спретнат явление като вестничето „Български писател” и да пратят заповедта-призовка на духа на Яворов. (…) На тях софийският музей на Яворов им е нужен като база за пореден опит за присвояване, като възможност отново да говорят от негово име, с имитиращ го глас, да заемат негови пози, да се опитват да влизат в негови роли, да черпят от неговите енергии. (…) Какъв ти духовен храм?” (Неделчев 1995: 5).

 По повод на темата „двата лагера” (единият производен на другия) успяват да покажат противоречията си, като вземат страна в спора за музея на Яворов и през този казус изказват мотивите за собственото си разединение.

Оказва се, че няма нещо, което да не може да се каже, стига да се спомене, че е в името на поета.

 

Библиография

Бутовски 2014: Бутовски, Ив. Проклятието на Яворов застигна с 15 жертви масона от Горни Лом. – 168 часа, 9.10.2014. [прегледан 25.10.2014]. <http://www.168chasa.bg/article/4358648>.

Василев 1995: Василев, В. О, Вие сте безкористна…(Писмо на Владимир Василев в отговор на Ганка Найденова). – Литературен форум 35/1995, 6.

Данков 2014: Данков, Б. Ребус за прокурори. – Дума 247/2014. <http://duma.bg/node/88274>. [прегледан 25.10.2014].

Добрева 1995: Добрева М.  1995. Архивът на Яворов. – Литературен форум 31/1995, 5.

Митков 1992: Митков, Дим. Душата ми е стон… – В: Новото разпятие на Яворов. Съств. Г. Найденова-Стоилова. София: Общонационален комитет за защита на музей „П. К. Яворов”, 1992, 54.

Конев, Константинова, Цветанова 1995: Конев, И., Е. Константинова, Е. Цветанова. Доклад до другаря директор на института по литература при БАН. Докладна записка от Илия Конев, Елка Константинова, Елена Цветанова.  – Литературен форум 37/1995, 1, 6.

Найденова-Стоилова (съств.). 1992: Найденова-Стоилова, Г. Новото разпятие на Яворов. София: Общонационален комитет за защита на музей „П. К. Яворов, 1992.

Найденова-Стоилова 1995: Найденова-Стоилова, Г. Пред поредната Голгота на Яворов. – Български писател 45/1995, 3.

Стоилова 1992: Стоилова, Я. Дом за живата и за мъртвия. По повод съдбата на сградата на музея на Яворов в столицата. – В: Новото разпятие на Яворов. Съств. Г. Найденова-Стоилова. София: Общонационален комитет за защита на музей „П. К. Яворов”, 1992, 21, 22.

Неделчев 1995: Неделчев, М. Враговете на Яворов и на отвореното общество – Литературен форум, 44/1995, 1, 3.

Николова-Гълъбова 1995: Николова-Гълъбова, Ж. Рецидиви на кощунство с паметта на Яворов. – Литературен форум, 39/1995, 1, 2.

Някои факти 1995: Някои факти около музея на Яворов. – Литературен форум, 33/1995, 6.

Проклятието 2014а: Проклятието на Яворов застигнало масона Митков с взривовете в Горни Лом. – Блиц, 9.10.2014. [прегледан 10.10.2014]. < http://www.blitz.bg/news/article/295497>.

Проклятието 2014б: Проклятието на Яворов ударило в Горни Лом. – Двата бука, 9.10.2014. [прегледан 10.10.2014]. < http://dvatabuka.eu/1680/>.

Стоянова, Стоилова 2014: Стоянова, С., Стоиолова, Я. Наследницата на Яворов пред БЛИЦ: Снемам проклятието от масона Митков!. – Топ Преса, 26.10.2014. [прегледан 28.10.2014]. <http://toppresa.com/29773/naslednitsata-na-yavorov-pred-blits-snemam-proklyatieto-ot-masona-mitkov>.

Янкова 1991: Янкова, Е. Как се прави с чужда пита майчин помен. – Вечерни новини 142/1991, 1, 4.

Янкова 1992: Янкова, М. За кой ли път прокуждат Яворов… – В: Новото разпятие на Яворов. Съств. Г. Найденова-Стоилова. София: Общонационален комитет за защита на музей „П. К. Яворов”, 1992, 55.

RecycleBin 2014: RecycleBin. И масоните са суеверни. – Капитал, 28.11.2014. [прегледан 29.11.2014]. <http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/imena/2014/11/28/2428601_recyclebin/>.

 

Ваня Георгиева завършва българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски” (2009). Магистър по антропология и филология (СУ „Св. Климент Охридски”, 2010). Доктор по българска литература (ПУ, 2015) с тема на дисертационния труд „Екатерина Каравелова – Лора Каравелова: културноисторическият сюжет „майки – дъщери” в български контекст”.

Интересите ѝ са в областта на историята на българската литература, феминистката теория в съвременната хуманитаристика, биографичната реконструкция.

Имейл: georg_vanya@abv.bg

 

[1] Вж. Бутовски 2014; Данков 2014; Проклятието 2014а; Проклятието 2014б; Стоянова, Стоилова 2014; RecycleBin 2014.