Наративът Иисус Навин и пренареждане на матрицата Израил (срещу) Другите | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

Наративът Иисус Навин и пренареждане на матрицата Израил (срещу) Другите

Posted in: Библейски и средновековни наративи Started by

Наративът Иисус Навин и пренареждане на матрицата Израил (срещу) Другите

Деяна Талева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Резюме

Докладът изследва логическите непоследователности и проблемните от идеологическа гледна точка части на наратива Иисус Навин като повествователна техника, прицелена в пренареждането на идентификационната матрица на двама от главните герои на Еврейската Библия – Израил и “другите” (ханаанците; почитащите други богове). Четенето на първата от историческите книги в Стария Завет в нейната финална форма, а не като компилация на текстове, идващи от различни традиции, ни доближава много повече до разбирането на съзнанието, което я е създало, и проблемите, които е имало да решава.

Ключови думи: книга Иисус Навин, непоследователности на наратива, Израил, идентичност

Resume

The report explores the logical inconsistencies and the ideologically problematic parts of the Book of Joshua as a narrative technique aimed at rearranging the identification matrix of two of the main characters in the Jewish Bible – Israel and the “others” (the Canaanites; the worshipers of other gods). Reading the first of the historical books in the Old Testament in its final form rather than as a compilation of texts coming from different traditions brings us closer to understanding the consciousness that created it and the problems it had to solve.

Keywords: TheBook of Joshua, narrative inconsistensies, Israel, identity

 

Книга Иисус Навин разказва за ключово събитие в историята на Израил – завоюването на Ханаан – земята, която Яхве обещава на Авраам и бъдещите му потомци още в първите глави на Битие. Не е тайна обаче, че това завладяване е описано по изключително противоречив начин. От една страна, в глави 1-12 виждаме обединените израилски племена, които под ръководството на Иисус Навин и с подкрепата на своя бог методично превземат град след град и печелят битка след битка срещу ханаанските царе. Обобщаващият пасаж в края на тази част от книгата (Нав. 11:16-23) изрично подчертава мащабността на военната кампания и целостта на завоюваната територия като думата kol (כל), означаваща „цял“, „всичко“, „всеки“, се повтаря седем пъти в рамките на осем стиха. От друга страна, след гл. 13 се появява образът на съвсем различен Израил – пасивен и нехаещ по отношение на придобиването на земята, която за него всъщност е божествен дар и би трябвало да бъде свята. Освен това, в обръщението си към Иисус Навин в началото на гл. 13 Яхве очертава границите на все още незавладените региони и се оказва, че това е по-голямата част от територията на Ханаан. Към повествователната непоследователност на текста можем да добавим и идеологическа такава. Тя е свързана най-вече със заповедта за herem, т.е. за пълно унищожение на местното население от страна на Израил. Цялата реторика на Второзаконие – ценностният център на Второзаконническата история, към която книга Иисус Навин принадлежи – е насочена към стриктното изпълняване на Божествената воля, но когато Израил на два пъти сключва договор с ханаанци (с блудницата Раав и с Гаваонците), Яхве дори не се намесва. Как можем да си обясним този факт, особено в светлината на историята на Ахан, който също нарушава свещена заповед – да не се взема никаква плячка – и за тази си постъпка бива изобличен от Господ, а след това убит с камъни и изгорен от израилтяните? И кой в последна сметка е онзи фактор, който определя крайния облик на този важен, но пълен с противоречия наратив, наречен книга Иисус Навин?

Що се отнася до историята, тя не би могла да бъде арбитър в тази ситуация. През по-голямата част от XX век светската библеистика е доминирана от вярването, че в разказа за битките в земите отвъд Йордан има някаква истина. Археолозите влагат много усилия в търсенето на доказателства за това, но проучванията през последните десетилетия показват, че в края на XIII век пр. н.е. – предполагаемото време на Иисус Навин – не е имало никаква мащабна военна кампания на племена, нахлуващи в Ханаан от изток. Днес все повече историци се обединяват около тезата за автохтонния произход на Израил и не би било прекалено дръзко книга Иисус Навин да бъде разглеждана просто като един псевдо-исторически проект.

За представителите на историко-критическото направление в библеистиката отговорът за фактора, определящ крайния облик на разглеждания текст, е ясен – свидетели сме на компилирането на източници, идващи от различни традиции и изразяващи различни разбирания за начина, по който да бъде разказвана и запомнена историята на Израил. Дори това предположение да е вярно, както е вярно, че библейските разказвачи и редактори не се интересуват от документирането на реално случили се събития, а измислят такива – главно с теологически, дидактически или политически цели, не можем да не се запитаме възможно ли е авторът/редакторът на книга Иисус Навин да не си е давал никаква сметка колко противоречива е представата, която изгражда, за едно наистина ключово за националната идентичност на Израил събитие?[1] Предвид огромната значимост на залога, отрицателният отговор е малко вероятен. Според мен, ако древният разказвач е избрал точно този начин да опише завладяването на Ханаан, то има причина за това и тя е свързана именно с най-ценното, което се разиграва в дадената ситуация – статута на Израил като богоизбран народ, респективно – този на Яхве като негов единствен бог. С други думи, тъй като Обетованата земя е неразделна част от свещения договор между израилтяните и Бог, на карта е поставена самата неприкосновеност на Завета.

За да разберем по какъв начин клаузите му определят облика на повествованието в книга Иисус Навин, нека си припомним как те са представени в Битие. Отначало (Бит. 12-13) има единствено обещание от страна на Господ да помогне на Аврам родът му да се умножи и да даде на потомците му цялата Ханаанска земя. Този божествен ангажимент идва без никакви условия, нито става ясно защо точно Аврам е избран да получи такъв дар. В гл. 17 обаче, след като Господ вече няколко пъти е повторил обещанието си, а избраникът му е започнал открито да се съмнява, че то ще бъде изпълнено, Заветът е сключен официално. Но този път има условия: Яхве иска да бъде „бог вечен“ на народа, който ще произлезе от Аврам, а в гарант на договора се превръща обрязването на всички хора от мъжки пол, били те преки наследници на патриарха или чужденци, купени със среброто му и живеещи сред неговия род. Когато обаче няколко поколения по-късно след всичките си премеждия в Египет и след скитането си из пустинята в продължение на 40 години, израилтяните най-накрая са на крачка от обещаната им земя, Бог внезапно променя клаузите на договора. Това се случва в предсмъртната реч на Моисей в книга Второзаконие:

И тъй, Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой? Само да се боиш от Господа, твоя Бог, да ходиш по всичките Му пътища, да Го обичаш, и да служиш на Господа, твоя Бог, от всичкото си сърце и от всичката си душа; да пазиш заповедите на Господа (твоя Бог) и наредбите Му, които днес ти заповядвам, за да ти бъде добре. […] И тъй, обрежете крайната плът на сърцето си и занапред не бъдете твърдоглави; (Вт. 10:12-16)

Ако по-рано свещеният договор е бил символично изписан върху тялото на израилтяните, то сега, чрез метафората за сърцето, той бива пренесен върху една по-трансцендентна плоскост. Тук трябва да припомним, че думата “сърце” или “lebab” на староеврейски означава всъщност ум или въображение. Т.е. това, което Яхве очаква от своя народ, е да отвори съзнанието си за него и да му служи с истинска отдаденост. Изведнъж обрязването на пениса се превръща в символ на външното, формално служене на Бог, а обрязването на сърцето – в знак за една много по-дълбока връзка между Яхве и Израил. За това отместване от видимото и повърхностното свидетелства стиха, следващ непосредствено цитирания по-горе откъс: „[…] Господ, Бог ваш, е Бог на боговете и Господар на господарите, Бог велик, силен и страшен, Който не гледа налице и не взема дарове.” (Вт. 10:17) Но как да си обясним факта, че Яхве променя клауза от Завета в самото навечерие на влизането в Обетованата земя? Най-лесната и логична обосновка идва откъм самия Ханаан и религиозните обичаи на местното население. Тя е свързана с желанието на Яхве почитането му да бъде оразличено от това на останалите ханаански божества, въпреки напълно възможните прилики в самия начин на практикуване на култа към него. Тази причина обаче всъщност ни помага да си спомним нещо много по-важно и то е, че покрай брега на река Йордан не само Израил се намира на границата на новия си живот в земята, обещана на предците му. Този преход е също толкова важен и за неговия Бог. Там Яхве отново ще трябва да се конкурира с други божества, от които израилтяните и без това прекалено често се оказват изкушавани. Но истинското поле на битката няма да е в самата земя, а именно в сърцето на избраниците му. Начинът на Яхве да присъства в Ханаан е като бъде в съзнанието на своя народ непрекъснато. Бог въвежда Израил и Израил въвежда Бог. Това единство е видимо, разбира се, в изцяло религиозно-ритуалния характер на церемонията по прекосяването на река Йордан, но е особено подчертано в начина, по който израилтяните превземат първия си град в Обетованата земя – Йерихон. Те трябва безмълвно да обикалят около градските стени, като оставят да се чува само звука от роговете нa свещениците. Това изискване за пазене на мълчание е изключително символно натоварено. Тишината е онова пространство, в което Израил не може да заяви себе си. Той не трябва да бъде Израил, а Яхве, защото завладяването на земята и прогонването оттам на почитащите други божества народи е изключително божествен прерогатив. Епизодът с падането на Йерихон в гл. 6 от книга Иисус Навин има за цел да онагледи новата клауза в Завета, да представи връзката par excellence между Бог и неговите избраници и да я утвърди като основен критерий по отношение на националната идентичност на Израил.

Погледнати от този ъгъл, т.нар. „несъответствия“ в разглеждания текст, които в началото очертахме, се превръщат в повествователна стратегия, прицелена в утвърждаването на този най-значим идентификационен маркер. Ако наративът не е последователен по отношение на описанието на завладените територии, то е защото не земята и нейните граници са важни за националната идентичност на Аврамовите потомци. Ако израилтяните сключват договор с ханаанци и ги оставят да живеят сред тях, вместо да изпълнят заповедта за пълно унищожение, а Яхве не само че не ги наказва, но дори и не коментира техните действия, то е защото и етническата принадлежност трябва да бъде отхвърлена като фактор при изграждането на родовото самосъзнание. Отмествайки фокуса от формата на религиозните практики, от територията и нейните граници, както и от племенната принадлежност като критерии за формиране на национално самосъзнание у Израил, текстът Иисус Навин всъщност пренарежда матрицата „Израил – другите“. Той поставя Яхве от една страна и всички народи от друга, за да може единсвеният признак за избраност да остане желанието и способността на хората да отворят съзнанието си за единия Бог. Този ход от страна на разказа може и да изглежда неприемлив от гледна точка на националната идеология на древните израилтяни, но той не би трябвало да ни изненадва, защото, ако отново се върнем към първите глави на Битие и си спомним думите на Господ към Аврам при сключването на Завета, ще видим, че да се превърне в Бог на всички народи е обещанието, което Яхве дава непосредствено след това за въвеждането в Обетованата земя.

Библиография

Библия сиреч книгите на Свещеното писание на Вехтия и Новия завет.
София: Св. Синод на Българската църква, 1982.

Alter 2013: Alter, Robert. Ancient Israel: The Former Prophets Joshua, Judges, Samuel, and Kings: A Translation with Commentary. New York, NY: W. W. Norton, 2013

[1]Европейската традиция свързва термина „национална идентичност“ само с модерната нация, но тук аз го използвам в по-общ смисъл, за да обознача чувството за принадлежност към дадена общност, обединена от свои отличителни вярвания, култура и език.

 

За автора

Деяна Талева завършва специалност „Българска филология” и МП „Литературознание” в СУ „Св. Климент Охридски” и е докторант в Катедрата по българска литература към Факултета по славянски филологии. Има интереси в областта на литературните интерпретации и наратологията на библейския текст.

E-mail: talevadeyana@gmail.com