Св. Григорий Назиански – богослов, аскет, поет | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

Св. Григорий Назиански – богослов, аскет, поет

Posted in: Библейски и средновековни наративи Started by

Св. Григорий Назиански – богослов, аскет, поет

Цветанка Еленкова

Софийски университет “Св. Климент Охридски”

Резюме

Браян Дейли определя св. Григорий Богослов като най-големия хуманист сред източните християнски мислители, а митрополит Иларион (Алфеев) го описва като родоначалник на образованото монашество. И двете са еднакво меродавни за св. Григорий Назиански, известен още като Богослов – признание, което той получава на IV Вселенски събор и с което остава известен сред поколенията заради големия му принос към оформяне на догматите на вярата – формулирането на Тринитарния догмат, монархията на Отец и божеството на Светия Дух. Св. Григорий Богослов заедно с другите двама кападокийци – св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски е главният виновник за синтеза между класическата философия и християнството, извършен през IV в., когато за първи път отците на Църквата заговарят на християнски теми с терминологията на древните елински философи. Но освен богослов, изтъкнат оратор, епископ на Константинопол и, след оттеглянето му, на Назианз, св. Григорий е считан за един от най-добрите поети на своето време. Настоящият доклад цели да разкрие сложната и харизматична натура на богослова през неговото творчество и основни дати в биографията му, които обясняват избора му на средния път на живот – между монашество и пребиваването в света, чиято трудна съвместимост допринася много за страданията в жизненото му поприще и го прави „душевен” мъченик на вярата.

Ключови думи: св. Григорий, богослов, епископ, аскет, синтез, догмати, вяра, християнство, поезия, слова

Abstract

Brian Daley defines St Gregory the Theologian as the greatest humanist among the eastern Christian thinkers, and Metropolitan Hilarion (Alfeyev) describes him as the progenitor of educated monasticism. Both are equally authoritative for St Gregory of Nazianzus, also known as the Theologian – a recognition he received at the Fourth Ecumenical Council and with which he remains known among generations for his great contribution to shaping the dogmas of the faith – the formulation of the Trinitarian dogma, the monarchy of the Father and the deity of the Holy Spirit. St Gregory the Theologian, together with the other two Cappadocians – St Basil the Great and St Gregory of Nyssa – is the main reason for the synthesis between classical philosophy and Christianity, carried out in the fourth century, when for the first time the Church Fathers spoke on Christian topics with the terminology of the ancient Greek philosophers. But apart from being a theologian, a prominent orator, a bishop of Constantinople and, after his resignation, of Nazianzus, St Gregory is considered one of the best poets of his time. This paper aims to reveal the complex and charismatic nature of the theologian through his work and key dates in his biography that explain his choice in middle life – between monasticism and living in a world whose difficult compatibility contributes greatly to the suffering in his life and makes him a “soul” martyr of the faith.

Keywords: St Gregory, theologian, bishop, ascetic, synthesis, dogma, faith, Christianity, poetry, orations

 

В своя предговор към книгата За Бог и човека с богословски стихотворения от св. Григорий Назиански преводачът Питър Гилбърт пише: „Ако поезията на Григорий звучи „модерно” за времето си, то не е вън от неговото богословие, а напротив. Този факт е свидетелство за чистотата на богословското му разбиране, за способността му да обясни човешкото затруднение толкова добре” (Gilbert 2001: 4).

И наистина, богословът и аскетът св. Григорий е неразделно свързан с поета до степен, в която, когато говорим за неговата поезия, я идентифицираме с аскезата, а когато говорим за аскеза, неминуемо пред нас изникват неговите стихотворения и слова. Аскезата (гр. ἄσκησις) е упражнение, монашеска дисциплина, която цели с изпълнението на определени действия като пост, бдения, молитва, псалмопения, постоянна мисъл за смъртта, покаяние, сълзи, труд и др. да се въздигне човек към Бога, да се обожат душата и тялото му.[1] Още през II век св. Ириней Лионски е формулирал смисъла на боговъплъщението като път към обожание: „Синът Божий стана Син Човешки, за да може и Синът Човешки да стане Син Божий” (Sancti Irenaei: 873В). По същата тази линия на възвръщане на Божия образ са поставени и животът, и творчество на св. Григорий. Но те не са сведени само до неговата личност. Когато той пише за себе си, винаги визира другите – неговите приятели или врагове, бъдещите поколения. Намирайки винаги решение на трудностите в единението с Бога, в смирението, в оприличаването с неговите апостоли, със старозаветните пророци, със страданията и учението на Спасителя.

Така например, когато говори за „разгорещеността на младите”[2], винаги прибавя колко важно е да се обуздаят „недисциплинираните сили”[3], които ни отнасят, когато говори за бунтарството срещу „тиранията”[4] на баща си, винаги прибягва до Светия Дух да прости богохулството му и неподчинението на родителите (нека не забравяме, че във времето на Късната античност през бурния IV в. на създаване на сплав между християнството и класическата култура, за което е отговорен самият Григорий и останалите двама кападокийци, децата са били твърде зависими не само финансово, но и морално от своите родители). А когато става дума за идентифициране с напредналата възраст, Григорий пише, че една от причините да твори е да изпее „своята лебедова песен”[5], да намери утешение сред страданието на болестите.

Между тези два откъслека от време протича изпълненият с перипетии, но и с упорство негов живот за налагане на чистата православна вяра сред залятото от ереста на арианството общество и поразената Църква. Всичко това – свързано с епископството му в Константинопол и с по-интровертното му обитаване в манастир и в усамотение, когато в последните си години се отдава на творчество. По този повод митрополит Иларион Алфеев пише, че св. Григорий Богослов е и „родоначалник на образованото монашество” (Алфеев 2013: 190). Без изцяло да се придържа към монашеските обети – девство, нестяжение и послушание (за него е характерно само първото от трите), той още от млада възраст избира да живее „философски живот”[6] в името на Бога, което означава да приложи класическото си образование в служба на богословието, в стремеж към Бога, да живее живот на аскет сред света. Това е и най-голямата болка на светеца, за която никога не престава да пише. Стиховете му, както и словата му са изпълнени с една непрекъсната жалба по бедствията и тъгите на душата му. Причините за това Брукс Отис в своето есе „Тронът и планината” (Otis 1961: 146–165) намира предимно в изключителната обдареност на Григорий до степен, в която това рискува християнския му интегритет.

Но кой всъщност е св. Григорий Назиански?

Той е ненадминат богослов – на него се дължи формулирането на тринитарния догмат в Символа на вярата, на божествеността на Светия Дух и на монархията на Отца; оратор – отличен студент на Атинската академия, сравняван в умението си с Демостен, екзегет – силно повлиян от Ориген, създава обемно творчество от стихотворения, почиващи върху Библията; мистик – използване на символите на светлината като олицетворение на Бог и разглеждане не на географските топоси – пустините на Палестина и Сирия като обиталище на демони, но на човешките вътрешни пустини, творец – най-изтъкнатият християнски поет на своето време, доказва, че християнската поезия не е по-маловажна от старогръцката; монах – голяма част от своя живот прекарва в манастири (манастира на неговия приятел св. Василий Велики в Понт, манастира на св. Текла в Селевкия – там е духовен отец на монахините); презвитер и епископ – на два пъти е интронизиран – за епископ на Сасима и по-късно на Константинопол, временно поема това служение и в Назианз след смъртта на баща си; верен син и приятел – въпреки конфликтите със своя баща, винаги се отзовава на неговите изисквания и молби (смята за най-важно в живота на поклонника „да отдадеш най-велика почит след Бог на своите родители, / защото от тях сме получили знанието си за Бог”[7]), остава докрай верен на приятелството си с Василий, което определя като обитаването на „една душа, съединена в две отделни тела”[8].

Св. Григорий Богослов е изключително плодотворен автор. Той е написал повече от 19 000 стиха, като основните направления, в които твори са богословското и историческото (по класификацията на бенедиктинския монах Дом А. Б. Кайлау). Той разделя по-нататък стихотворенията му на две подгрупи – богословските на догматични и морални, а историческите – на стихотворения за себе си и стихотворения за другите. Григорий е автор също така на 45 слова и огромно количество от епистоларна литература – 246 писма. Цялото това наследство прави 4 тома в Patrologia Graeca – от 35 до 38 включително.

Както вече стана дума, животът на светеца съвсем не е бил лесен. Главната драма на неговото битие се състои в решението му още като млад студент в Атинската академия да води философски живот, отдаден на Бога, но в този свят. Оставайки аскет сред светкостта, той преживява много премеждия, които допринасят за страданията му и го представят пред нас като душевен мъченик. Доколкото аскезата е дисциплина, изцяло противоположна на света, наивната душа на Григорий винаги се сблъсква с интригите и политиканството както на обкръжението, така и на Църквата, и той докрай не успява да се адаптира към политиката на висшия клир, затова и напуска Събора в Константинопол през 381 г., както и епископския трон. Затова и не приема никога епископството си в Сасима, случило се като резултат от противоборството между двама епископи (св. Василий Велики и Антим Тиански) и два мирогледа – на правата вяра омоусианството, което изповядва единосъщността между Отец и Син, и на арианството, което приема Сина за творение на Отец, а не за единороден на Отца. Арианската ерес по това време е заляла цял Константинопол и почти всички кътчета на източните части на ромейската империя. А Григорий се превръща в пръв борец против нея и радетел за чистота на православието, обръщайки историческия ход на събитията. Григорий е определян от своите съвременници, били те врагове или съратници, като изключително твърдоглава натура, те го описват с епитета „наковалня”[9]. Скромният му до изоставеност вид и вглъбеното поведение също са предизвиквали много насмешки по негов адрес от останалите епископи – за провинциалния му произход[10], за избелялата му дреха, за кападокийския му акцент, за плешивостта, за старомодността[11], та дори за скромната първа катедра, която заема – Сасима[12], на което той отговаря: „Нищо не извиква у вас уважение към мен, затова че не съм дързък, нагъл, не театралнича и не съм чревоугодник, но съм отстъпчив, умерен, необщителен в обществото и склонен към усамотение, накратко казано – аз съм философ, но всичко това не е възприето по изкуствен начин и по сметка, но се съхранява просто и духовно в мен“[13]. Преди оттеглянето от председателския стол и от самия Събор той държи запомняща се реч, израз на неговото смирение, на неговия аскетичен мироглед, отправен към Бога, с финалните думи: „Изберете някого другиго да удовлетворява тълпата. Но ми дайте моето усамотение, моята наивност. Дайте ми моя Бог, на Когото сам ще се моля с цялата си простота“[14]. Този Бог за него е Богът на св. апостол Павел, Богът на Моисей, Богът Слово и Светлина, Който, изкачвайки се на планината, вижда само „изотдире”[15] (Изх. 33:18-23), но и това е достатъчно да стъпва цял живот в стъпките му като в планинска колона.

Подобно на житие на светец, Григорий описва своя живот още от утробата на майка си, та чак до последните си дни в най-дългото си стихотворение „Относно своя живот”, което се състои от 1949 стиха, издържани в ямбичен триметър, характерен за творчеството на Омир и гръцките класици като Пиндар, Есхил, Софокъл, Еврипид, от които той е силно повлиян. След апологетите през II в. той пръв заговаря на християнски теми с понятията на Платон и Аристотел, което заедно с другите двама кападокийци – св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски, го прави отговорен за синтеза между християнството и елинската философия.

Накратко, животът на светеца е броеница от аскетични дела, в която винаги преобладават качества като въздържание и целомъдрие, като смирение, което прозира в думите му с един стремеж на преодоляване на увличането и увлечението, на многословието дори чрез отиване в тяхната противоположност – лишението, или в най-добрия случай – мярата. Това е неговият лост на корекция, неговата везна на преодоляване. Така писането си в мерена реч той оправдава като средство против „празните приказки”[16], против „безсмислените теми”[17] и с цел „въздържане от собствената липса на мяра”[18]. Колко строг и безмилостен е светецът винаги към себе си!

Той е обещано от Бога дете още от утробата на майка си. Роден е в благочестиво семейство – от майка християнка с мъжествен характер (така типично за женските християнски персонажи на онова време) и от баща, който, като епископ, е истински патриарх за паството си. Дванадесетгодишен вече сънува сън с двете деви с имена Чистота (ἁγνείαν) и Целомъдрие (σαοφροσύνην), които го канят да ги последва, самият той светлина при „престола на неизгасващата Троица”[19]. Оттук настава решението на младежа за отдаването му на девство и той неизменно следва тези две добродетели през целия си живот като два стълба на коректив на поведението му, и оттук символът на светлината се превръща в основен в неговото богословие за обяснението на Бога – „Светлина, и светлина, и светлина; но една светлина, един Бог”[20], Бог присъства в човешката природа „както слънцето в лъчите си”[21]. Следващото силно преживяване за него е, когато двадесетгодишен пътува с кораб към Атина, за да се запише студент в Академията. Внезапно се разразява буря. Григорий се страхува, че ще загине, и пада в молитва към Бога, като за втори път Му се обещава, ако го спаси. Това, разбира се, е, както той по-късно ще напише, в страх не от смъртта сред водите на морето, а в страх да не би да не го умият „очистващите води на кръщението”[22] (в онези времена тайнството Кръщение се е извършвало в по-късна възраст с цел умиване на греховете). Бурята утихва и той благополучно слиза на атинския бряг. Там, в Атина, освен отдаден на изкуството на риториката (в по-късна възраст той се прославя именно като ненадминат оратор, съчетаващ християнските теми с майсторството на елинското ораторско изкуство), той се среща със св. Василий Велики, с когото съдбата го свързва със силна духовна връзка. И двамата взимат решение да се посветят на Бога, да дирят сладките води на богопознанието зад солените на този живот.[23] След десет години в странство те се завръщат в родната Кападокия. Василий създава първата монашеска общност в Понт, на бреговете на р. Ирис, където към него по-късно се присъединява и Григорий. Там те водят истински съзерцателен живот, хранят се с добитото от тях и се подвизават в пост, молитва и творчество – издаването на сборник с аскетически поучения от Ориген. Всъщност пристигането на Григорий при Василий в манастира е резултат от пострижението от баща му в сан презвитер, за който той още не се чувства достоен. Второто му бягство в манастир е след наложената хиротония в сан епископ на Сасима от св. Василий Велики и третото е, когато след смъртта на баща си неговото паство очаква той да стане епископ на Назианз. Тогава Григорий заминава за три години в манастира на св. Текла в Селевкия. Това неподчинение на епископския трон той ще обясни със своето недостойнство да възприеме подобно високо място. Той заявява: „Аз почитам олтара, но от дистанция / понеже ме заслепява като слънчева светлина, насочена към слаби очи”[24]. Неговото е „да величае епископския трон, но от разстояние”[25]. И все пак веднъж в живота си скланя да приеме предизвикателството и задълженията, които носи със себе си епископството, когато е поканен да заеме катедрата в Константинопол. И това не е заради висотата на поста, но поради неговата висока осъзнатост за отговорността като оратор и богослов, която носи към православието, към настоящия исторически момент на противоборство с арианската ерес, като визия към бъдещите поколения. Св. Григорий Богослов винаги е живял със съзнанието за своята мисия към катехумените, той е и единственият автор за времето си, който довежда поезията до нейния катехуменически край. Като признание към ролята му за възраждане на православната вяра в Константинопол му е присъдено високото прозвище Богослов на Четвъртия вселенски събор в Халкидон през 451 г. Това се дължи на Пет богословски слова[26], които произнася в любимата си църква „Света Анастасия“. Св. Григорий не остава дълго епископ в столицата, той сам се оттегля, както и от председателското място на Втория вселенски събор, заради интриги на западните епископи около овакантената катедра от Антиохийския епископ Мелетий поради неговата смърт. Григорий се завръща в родната Кападокия, земята, която смята за най-благодатна за водене на живот в уединение – неговата лелеяна мечта, и посвещава последните си десет години на писане на поезия, предимно с биографична насоченост, и редактиране на словата си и беседите. Изследователите му са единодушни, че това е възможно най-добрият изход с оглед на бъдещето. Понеже православното богословие бива обдарено от неговия голям принос и стотици поколения напред се ползват от богатото му творчество чак до днес.

Не на последно място, може би е интересно да се отбележи и присъствието на силно психологическа линия в стихотворенията на светеца. На всяка ситуация в живота той намира психологическо обяснение, всеки изход от каквато и да е ситуация той направлява към Бога. Така например честото примирение пред бащината воля той обяснява с характера на праволинейния, който, „когато е ядосан, е способен на проклятие”[27]. Също така, той съветва младите да сдържат своите стремежи, понеже „завистта винаги възпрепятства високите амбиции”[28]. При смъртта на близък човек е озадачен от варварството на околните към длъжника, „понеже, когато дъбът падне, кой не събира дърва”[29]. А за най-тежките моменти от живота на човека пророкува: „Веднъж щом си вкусил от нещастието, бедите следват една след друга”[30].

Именно тази силна сетивност на светеца, тази способност като метална пръчка да открива къде има подземни води, да трепти при всеки дълбок залеж от вяра и вярност, от благочестие и чистота, го прави винаги съпричастен в биографичните си стихотворения със своите читатели, в богословските си стихотворения със сиянието на Светата Троица. Своето дълго стихотворение „Относно своя живот” той завършва с думите: „Кога ще свърши животът ми? Кажи ми, Слово Божие. / Аз се моля да свърши в непоклатимия дом, / където живее светлият съюз на моята Троица, / под чието бледо отражение всички ние сме били отгледани”[31].

Св. Григорий Богослов е един от тримата светители на Църквата заедно със св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, чийто общ църковен празник се чества на 30 януари. За това отбелязване православната традиция води началото си от тримата светии, които се явили на евхаитския епископ Йоан с молба да престанат пререканията поради техните имена и заслуги, особено изострени по време на управлението на император Алексий Комнин през XI в., понеже те имат равно достойнство пред Бога и винаги се молят за нас на Пресветата Троица.

Преданието напълно съвпада със създадения облик на светеца през целия му живот с неговата аскеза и мяра, с търпението му (което е вяра) и претърпяването в бедите, със следването на чистотата и писането за очистените, за което говори и неговото признание: „Аз нямам време да разбера сложността на злото. / Аз, който практикувам простотата на сърцето, / източника на спасение, което е единствената ми грижа”[32].

Иска ми се да завърша настоящия текст с превод на стихотворението (за първи път на български), което св. Григорий Богослов е пожелал да стои на неговата надгробна плоча.

ЕПИТАФИЯ И СИНОПСИС НА ЖИВОТА МИ[33]

Господи Христе, защо плътта ми си оплел във тази мрежа?
Защо живота ми предал си на нестихваща борба?
От баща боговиден съм роден и не от маловажна
майка; в светлина дошъл по нейните молитви.

Тя се молеше и още нероден ме повери на Бога;
видение в нощта любов към чистота у мен разпали.
Зад това Христос стои; но сетне бях изхвърлен сред вълни,
притискан от алчни ръце, с тяло прекършено,

с нехайни пастири се сблъсквах, срещах предателство,
лишен от своите деца, подвергнат на страдание.
Животът на Григорий е това, останалото е по воля
на Христа, подател на живота. Издълбайте го на моя камък.

Библиография

Алфеев 2013: Алфеев, Иларион митрополит. Жизнь и учение святителя Григория Богослова. Москва: Московской Патриархии Русской Православной Церкви, 2013.

Григорий Назиански 1994:  Григорий Назиански. Пет богословски слова. Превод, студия и коментар Иван Христов. С.: .Гал-Ико, 1994.

Gilbert 2001: Gilbert, P. On God and Man. The Theological Poetry of St Gregory of Nazianzus. New York, Creastwood: St Vladimir’s Seminary Press, 2001.

Gregorius Nazianzenus , Oratio XLII, PG 36, 453-492.

Gregorius Nazianzenus , Oratio XXXIII, PG 36, 213-238.

Gregorius Nazianzenus , Oratio XXXVI, PG 36, 263-280.

Gregorius Nazianzenus, Oratio XXXI, PG 36, 133-172.

Otis 1961: Otis, B. “The Throne and the Mountain: An Essay on St. Gregory Nazianzus”. The Classical Journal 56, 4 (1961): 146-165.

Sancti Irenaei: Sancti Irenaei, Contra Haereses, Lib. III. – PG 7, 841–972.

Γριγόριος ο Θεολόγος, Εἲς τὰ ἔμμετρα (PG 37, 1329-1336).

Γριγόριος ο Θεολόγος, Ἐπιτάφιος καί συντομή τοῦ αὐτοῦ βίου (PG 37, 1447-1448).

Γριγόριος ο Θεολόγος, Θρῆνος περί τῶν τῆς αὐτοῦ ψυχῆς παθῶν (PG 37, 1353-1378).

Γριγόριος ο Θεολόγος, Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον (PG 37, 1029-1166).

[1] Според св. Григорий Богослов съществуват три степени на духовно усъвършенстване във въздигането на човек към Бога: очистване, съзерцание и обожение по благодат.

[2] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 121 (PG 37, 1038A).

[3] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 122 (PG 37, 1038A).

[4] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 345 (PG 37, 1053A).

[5] Εἲς τὰ ἔμμετρα, 55-57 (PG 37, 1333A).

[6] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 261 (PG 37, 1047A).

[7] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 314-316 (PG 37, 1051A).

[8] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 229-230 (PG 37, 1045A).

[9] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 712 (PG 37, 1078A).

[10] Oratio 33, 11 (PG 36, 228C).

[11] Oratio 33, 8 (PG 36, 224C-D).

[12] Oratio 33, 6 (PG 36, 221C).

[13] Oratio 36, 3 (PG 36, 268C).

[14] Oratio 42, 24 (PG 36, 488B).

[15] В синодалната Библия се превежда като „Бог изотзад”, но преводачът на  Пет богословски слова Иван Христов избира по-подходящия превод „Бог изотдире”, защото съдържа идеята за подхождане към Бога откъм неговите „дири”, онова, което изтича от Него, което са нетварните Божии енергии (Григорий Назиански 1994: 37).

[16] Εἲς τὰ ἔμμετρα, 4 (PG 37, 1329A).

[17] Εἲς τὰ ἔμμετρα, 6 (PG 37, 1329A).

[18] Εἲς τὰ ἔμμετρα, 35 (PG 37, 1332A).

[19] Θρῆνος περί τῶν τῆς αὐτοῦ ψυχῆς παθῶν, 261-262 (PG 37, 1571A).

[20] Oratio 31,3 (PG 36, 136C).

[21] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 644-645 (PG 37, 1073A).

[22] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 164-165 (PG 37, 1041A).

[23] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 217-218 (PG 37, 1044A)

[24] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 330-331 (PG 37, 1051A).

[25] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 1890 (PG 37, 1161A).

[26] Григорий Назиански, Пет Богословски слова. Превод, студия и коментар Иван Христов. (С.: Гал-Ико, 1994).

[27] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 362-363 (PG 37, 1054A).

[28] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 334-335 (PG 37, 1052A).

[29] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 374 (PG 37, 1055A).

[30] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 384-385 (PG 37, 1056A).

[31] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 1945-1949 (PG 37, 1165A).

[32] Περὶ τὸν ἑαυτοῦ βίον, 1865-1867 (PG 37, 1160A).

[33] Ἐπιτάφιος καί συντομή τοῦ αὐτοῦ βίου, 1-12 (PG 37, 1447B-1448A): Превод от старогръцки Цветанка Еленкова.