Модерният човек – лица и гласове | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Модерният човек – лица и гласове

Posted in: Библиотека, Български модернизъм Started by

Модерният човек – лица и гласове

(поглед върху непубликуван роман на Димитър Шишманов)

Мария Русева

СУ „Св. Климент Охридски”

 

Резюме

Обект на разглеждане в статията е непубликуван роман на Димитър Шишманов, писан през 1937 г. и запазен в архива на автора под заглавието „Фугата на смъртта и на живота“. Романът интригува като репрезентация на темата за разколебаването на идентичността на модерния човек и като експеримент за изграждане на разбираем и обясним разказ за случващото се с Аза след смъртта и връзката на това след и отвъд с познатото и наличното в живота от реалността.

Ключови думи: непубликуван роман, Димитър Шишманов, живот и смърт, 30-те години на XX век.

Abstract

The subject of the article is an unpublished novel of Dimitar Shishmanov, written in 1937 and preserved in the archives of the author under the title “Fugue of Death and Life”. The novel intrigues as a representation of the theme about the precarious identity of the modern man and as an experiment to build a comprehensible story about what happens with the self after death and what is the connection between after and beyond with the familiar and common in life and reality.

Keywords: unpublished novel, Dimitar Shishmanov, life and death, the 1930s.

Българският литературен живот през 30-те години на XX век познава фигурата на Димитър Шишманов от издадените сборници с кратки разкази „Зограф Павел“ (1938), „Блянове край Акропола“ (1938), „Пламъчета над делника“ (1942). Освен към краткия разказ писателят обаче проявява интерес и към по-обемната жанрова форма на романа – интерес, който се засвидетелства от запазените в архива на автора над 10 ръкописа на непубликувани романи. Доказателство за този факт откриваме също и в спомените на писателя Константин Константинов, от които научаваме за преговори между изд. „Хемус“ и Димитър Шишманов през 1939 г. за публикуване на роман: „На Мика[1] [Хаджиев[2] – б. м.] е отказал издаването на един роман (след като ми бе казал сам да му пиша, че е готов да му издаде каквото има! […]) – т. е. романа, част от който четох в Атина“ (Константинов 2011: 15). През май 1937 г. Константин Константинов гостува със сестра си Донка в Атина по частна покана на Димитър Шишманов, тогава заемащ длъжността пълномощен министър в Гърция (Душкова 2012: 277). В спомените на Константинов не е отбелязано точно заглавие на романа, с който писателят се запознава, но може да се предположи, че става въпрос за „Фугата на смъртта и на живота“[3] – произведение, над което Шишманов работи усилено през същата 1937 г. „Фугата на смъртта и на живота“, с който ще занимаем вниманието в настоящия текст, се отличава сред запазените ръкописи на романи в архива на автора като най-старателно редактиран и в завършен вид, готов за печат. Романът интригува като репрезентация на темата за разколебаването на идентичността на модерния човек и като експеримент за изграждане на разбираем и обясним разказ за случващото се с Аза след смъртта и връзката на това след и отвъд с познатото и наличното в живота от реалността.

В идейния център на „Фугата на смъртта и на живота“ се засрещат множество лица и гласове на герои, всеки от които – носител на индивидуална визия за личен свят, изобразена в процес на развитие. Комуникацията между героите протича на ниво съзнание и на ниво подсъзнание, като по този начин става възможна срещата на живите и неживите в общата полифония на изговаряне на екзистенциални истини, разсъждения, предположения и съмнения. Идентичността на Аза (разгледана като интериорно себепреживяване, част от всекидневнореалното, но и алтернативно – част от иреалното) се осмисля в две посоки – като осъществена и/или уязвена в диалога с Другия, както и в процес на реактуализиране във вътрешния диалог със себе си. В хода на наратива ще забележим, че съзнанието като интимно пространство на Аза губи своите защитни прегради – неговите честоти биват поетапно заглушавани от наличието на чуждо (но и осмислено като налично) съзнание, което има правото да изземва властта и да влиза в ролята на направляващ мисълта и действията на индивида. Поставя се идеята за наличието на външна, трансцедентна сила (тип пълноправно, функционално съзнание), която стои над човека и може да предопределя развоя на събитията в неговия живот.

В романа „Фугата на смъртта и на живота“ героите се открояват като дълбоко саморефлексивни – на преден план са изведени вътрешната мисъл, чувство, преценка и нагласа на Аза по отношение на личната позиция (център/периферия) спрямо актуално случващите се събития. В контекста на модерния социален живот Антъни Гидънс разглежда Аза като рефлексивен проект, обоснован като устойчивост на съгласувани/кохерентни и непрекъснато реактуализиращи се биографични наративи (Giddens 1991: 1-5). В модерността се заражда идеята за автономност на индивида и за нуждата от лично пространство, в което Азът да разполага своето съзнание. Модерният човек вече не мисли живота единствено в рамките на общността или на някакво колективно цяло; той започва да мисли себе си, като поставя въпроса за своето място в рамките на живота. Съответно, мисълта на модерния човек ще се конструира не толкова през местоименната форма за 1. л., мн. ч. – „ние“, а през първоличната „Аз“ форма, която се устремява към опознаване на глобалната картина на света, но като тип рефлексивно познание, в което Азът разглежда и развива себе си. В хода на действието на романа на Димитър Шишманов в своеобразна надпревара ще се извисяват различни гласове на фона на останалите герои, като главният въпрос, който ще вълнува всеки един от тях, е: „Кой съм аз, къде отивам и докъде (реално) мога да стигна?“. В изговарянето и реактуализирането на персоналния отговор съзнанието на Аза ще влиза в непрекъснато и напрегнато отношение към друго съзнание или съзнания, набавящи помощ или произвеждащи пречки в постигането на определената лична цел.

Изброените тук положения ще онагледим чрез по-детайлното вглеждане в конструирания от Димитър Шишманов свят и населяващите го гласове и лица (на живи и мъртви), като за целта си позволим и по-подробното навлизане в сюжета на романа и разискване на формата на текста. Ще спрем вниманието още върху темата за отвъдното и опитите на модерния човек да овладее небитието, до което изначално му се отказва достъп преди смъртта.

Лицата на живота

Романът „Фугата на смъртта и на живота“ извежда в заглавието като централна темата за музикалното творчество, вдъхновение и талант, които ще осмислят съществуването на героите и които ще ги водят по пътя към написването на бленуваната симфония на живота. Музиката ще придава екзистенциален смисъл на Аза, но същевременно ще разколебава, усъмнява в знанието за себе си – по отношение на възможностите, дарбата, автентичността на призванието. Модусът на дискурса, в който ще се впишат противоречията на Аза, както и неговото езиково осъществяване посредством формата на текста, е от музикален тип – фуга.

Фугата като музикална техника отпраща към контрапунктното многогласие, в което зададената в началото основна тема се модулира в различни тоналности. Темата на романа на Димитър Шишманов – за смъртта и за живота, или, за да бъдем по-точни – за модулирането на живота в мисълта за смъртта (която предстои) и на смъртта в мисълта за живота (който оставяме след нас), ще провокира сблъскването на множество гласове във външни и вътрешни противоречия, които противоречия ще определят хода на сюжетното действие. Романът поставя акцент върху мисълта на героите, откроява тяхното вътрешно виждане и прави опит да хармонира репрезентираните от тях различни гледни точки.

Музикалната техника на фугата като водещ елемент при романовото изграждане е разработвана в българската литература в книгата „Passion или смъртта на Алиса“ (1995) на Емилия Дворянова. Определяна като роман-фуга, „Passion…“ откроява в контрапункт различните гледни точки на персонажите откъм изясняването на едно централно събитие – смъртта на Алиса. Почти 60 години преди Емилия Дворянова Димитър Шишманов в романа „Фугата на смъртта и на живота“ ще използва тази техника, за да изобрази не толкова смъртта като случване, колкото звученето на живота като фуга, което може да бъде чуто едва при извисяването над катадневното живеене. „Фугата…“ не се съсредоточава върху едно събитие (макар подобно на „Passion…“ да прави „разследване“ на смъртта на герой), а акцентира върху живота като низ от събития (между които се нарежда и смъртта), отекващи нехомогенно в гласовете на героите.

Ще предадем накратко основното съдържание на сюжета, което удържа във фабулно единство индивидуалните истории на героите. Павел Стоянов, непризнат и талантлив музикален композитор, се самоубива в столицата през една студена есенна вечер. След натискането на спусъка, героят затваря очи, за да се събуди отново за живот под формата на призрак, щастливо освободил се от бремето на тялото, и за да разбере, че в крайморския град Варна живее неговият син Цветан, тепърва поемащ по пътя, който Павел вече е извървял. Път, който обещава вдъхновение и музика, струящи от дълбините на душата и сетивността на тялото, но и множество противоречия и екзистенциални кризи. В опита да опазят Цветан от силата на самоубийствените мисли, призраците на Павел и на майката на Цветан – Мирела, въздействат върху съзнанието на героя с мистични внушения, чрез които оказват влияние върху неговите избори в кризисните ситуации, в които героят изпада. В хода на сюжетното действие Цветан влиза в затвора като обвиняем в убийството на своята любовница Мила Данчева и излиза оттам след приключване на делото, в което се заключава, че дамата се е самоубила. След това Цветан решава да избяга в София, където да потъне в забрава и да сложи край на живота си и на самообвиненията, че е причинил смъртта на Мила. По пътя „съдбата“ го отклонява от целта в срещата с Баланови – собственици на богат, западащ чифлик край Бургас, който млекарят „бай Стоичко от Надежда“ желае да купи на безценица за своята внучка Паунка. Братът и сестрата Баланови биват вкарани в лудница, за да се осъществи евтината покупко-продажба, а Цветан, в опита за изобличаване на извършената несправедливост от страна на дядо Стоичко, бива изпратен в затвора в Даръдере, откъдето излиза с помощта на силата и убедителността на гласа на Паунка. Във финала на текста хармонията се възстановява: чифликът е изкупен на реалната му стойност, Баланови биват освободени от насилственото пребиваване в лудницата, а Цветан открива своето място до Паунка в любовта.

В романа „Фугата на смъртта и на живота“ конструирането на лицата на персонажите интригува с избора на повествователна стратегия – героите заявяват своя авторитетен, пълноправен глас, като същевременно възприемат функцията на разказвачи. Персонажите се редуват в опита сами да изнесат действието, да „скрият“ лицето и гласа на автора. В романа епистоларната и дневниковата форма се вплитат органично в третоличното повествование не само като указващи емоциите и настроенията на героите, но и като „удържащи“ фабулно повествованието – дневниците и писмата са подписани коректно с дати, които бележат изтеклото време от живота на героите. Към тях се прибавят още записки от бележници, както и точно предадени съдебни протоколи, медицински експертизи и хроники от периодичния печат. Писмено фиксираният дискурс през жанровете на писмото, дневника, официалния документ уплътнява текста на романа както с факти, подкрепящи достоверността на предаваните истории, така и с гледни точки на герои, репрезентиращи различен тип идентичности – през фигурите на писателя, съдебния лекар, съдебния следовател, обвиняемия, свидетеля, журналиста и др. Героите добиват плътност на гласа и дълбочина на характера, като същевременно се открояват техните вътрешни противоречия както във връзка с развоя на събитията от реалността, така и по отношение на отвъдното присъствие, което ще се долавя все по-ясно от съзнанието и мисълта на живите герои.

Гласовете на отвъдното

Темата за отвъдното вълнува активно човека от романа на Димитър Шишманов при срещата със смъртта. „Остава ли нещо след нас като умрем? Сигурно нищо! И все пак, кой знае? Какво знаем ние за смъртта?“ (арх. ед. 117, л. 28) – това са въпроси, които не се изказват гласно, а отекват в съзнанието на героите при погребването на композитора Павел Стоянов. Отвъдното предизвиква тревоги и безпокойства, които се превръщат в част от индивидуалния, несподелим опит на човека.

След смъртта светът на „Фугата на смъртта и на живота“ приютява в своите сенки призраците на неспокойните, незавършили своя земен път души. В диаболичната проза сянката се разработва като мотив за човека като играчка в ръцете на живота. Ако, например, в диаболичния разказ „Полунощна история“ (1928) на Светослав Минков живият човек се схваща като сянка на действителния живот, тлееща в мисълта за вечното и за смъртта, то в романа на Димитър Шишманов сянката се интерпретира по противоположен начин – като призрачно човешко присъствие, в което Азът изтлява над действителния живот на близките, които продължават своето „битие” в „реалността” след неговата смърт. Животът на човека се оказва подчинен и зависим от сили, които не познава; сили, които владеят сенките: „има тайни сили, които нищо страшно не крият в себе си […] и има същества, които властват над тези сили“ (пак там, л. 200). Същества, които получават достъп до мисълта и намеренията на човека и си позволяват да ги моделират и насочват към нови перспективи.

След като героят Павел Стоянов се самоубива, освободеният от тялото призрак попада в поле на мистични енергии, които изострят усета за шума на света. Призрачността открива нови способности пред Аза, които следва да бъдат овладени, тъй като липсата на контрол прави призрачното съществуване хаотично, блуждаещо и подвластно на вятъра/случайността: „Мощен лъх го отнесе като дим под напора на вятър. Върна го пак там, край Владайската река, край купата, дето лежеше тялото му“ (пак там, л. 9). Призрачното съществуване превръща душата в скитница, която „полита сякаш отново над познатото и същото. Тя обикаля драматичните пространства на човешката достъпност без да е способна да напусне зоните на постоянния кризис, очертан от тленния живот“ (Стефанов 2003: 88). Зоните на кризис за призрака Павел Стоянов ще се променят в синхрон с различните посоки, по които поема неговият син Цветан: „Павел летеше на смръзнати и черни полета, над долини, над остри, заснежени върхове, над сгушени села, над градчета“ (арх. ед. 117, л. 20). Призрачната форма позволява скоростното преодоляване на големи пространства, както и всеобхватната обозримост на света, посредством която героят бързо локализира местоположението на живите хора.

В романа призракът ще търси различни форми за реализация на своята „отвъд-екзистенциалност“ чрез намеса, внушение или въздействие върху живота на смъртния човек. Призрачната поява се случва и обяснява в рамките на съня, халюцинацията или под формата на мъгла. При престоя на Цветан в затвора във Варна съзнанието „извиква“ образи на мъртвите в пределите на съня – сянката на Мила се появява, „изтъкана от светлина и разнобагрени линии, като че изплетена от дъги след дъжд“ (пак там, л. 111). При попадането на героя на кръстопът, призракът на баща му Павел Стоянов му се явява в полусънно/халюцинаторно състояние: „Цветан потърка челото си, пак се огледа. […] Всичко беше реално, той го виждаше и усещаше. И все пак до него стоеше възрастния човек, с посивялата коса и зеленикавите очи“ (пак там, л. 131).

Срещите с призрачното създават усещане за необяснимост на случващото се, за разпадане на последователността на времето и на пребиваването на Аза в пространството, които дестабилизират „азовостта“. Виждането и разговарянето с призраци Цветан тълкува за себе си като измисляне, въобразяване, самозаблуждаване: „трескавият ми мозък послушно и услужливо си създава призраци“ (пак там, л. 200). Героите долавят чуждото присъствие в тяхното лично съзнание, но липсата на адекватни доказателства в подкрепа на този факт подтиква към компенсаторни обяснения като случайно щукване на мисълта или фантазиране. Например, докато писателят Коста Боршуков (приятел на Цветан) записва мислите си в бележник, на страницата се изписват следните изречения: „Чудно нещо, как не ми излиза Стоянов от главата. Седна ли вечер да драсна два реда в тая тетрадка и ми се струва, че той е застанал срещу мене и аз с него приказвам!“ (пак там, л. 92). Призрачното витаене на Павел Стоянов над Боршуков ще се долавя както по-силно, така и по-слабо осезаемо. След среща с Цветан, в която младежът съобщава на Боршуков, че съпругата на починалия министър-председател е учредила пет стипендии за обучение по музика в чужбина, писателят записва: „Ще речете, защо го посъветвах да вземе участие […] Като че ми подшушна някой така да река!“ (пак там, л. 102). Кой е този „някой“ не става ясно, но Боршуков става все по-уверен, че е постъпил правилно: „Сега, като разсъждавам, виждам, че съм прав, но тогава не го рекох след здраво разсъждение, а така по чувство, по подсказване“ (пак там). Подсказване, шесто чувство или интуиция – някаква сила по някакъв начин предопределя случването на някакви събития в живота на героите.

Призрачната намеса плаши Аза, обезпокоява и разклаща устоите на нормалния ход на човешкото битие. Може да се предположи, че по сходни причини писателят Димитър Шишманов скрива/отстранява на места в текста призрачното присъствие – ще забележим по машинописните страници зачеркнати с молив цели параграфи, в които призраците осъществяват директна намеса в света на живите[4]. Ще дадем пример: когато Цветан попада в чифлика на Баланови по покана да осчетоводява стопанството им и разглежда счетоводните книжа, преценява, че имотът няма как да бъде стабилизиран и трябва да се продаде, тъй като е във фалит. Тогава той решава да си тръгне, но призракът на Павел му се явява: „Той заплашително клатеше пръст и каза: „не прави глупости! Остани тук! Къде може да ти е по-добре сега, отколкото тука? Остани! Недей иска заплата! Работи даром, само срещу храната. И помогни на тия хора по-безболезнено да понесат нещастието, което ги очаква!“ (пак там, л. 150). Тук Димитър Шишманов задрасква присъствието на Павел Стоянов и оставя Цветан сам да заеме подсказаната позиция без да се утежнява действието с допълнителен натиск от страна на мъртвия герой. Реалността призраците би трябвало да населяват единствено като гости, те не могат да бъдат активен действен компонент в един по същество жизнен свят. Срещата между живи и мъртви следва да се осъществява единствено в екстремни/гранични ситуации, в които призрачната намеса и въздействие биха имали първостепенна необходимост.

Романът „Фугата на смъртта и на живота“ оставя отворен въпроса доколко и в каква степен призрачното присъствие има право да изземва функциите на живия човек в неговите избори, решения и действия и в каква степен на субективност следва да се осъщестява тази намеса. Може да се обобщи, че в общата полифония на живота развоят на събитията се предопределя от отделната човешка единица като тип субективна идентичност, поела отговорност за своите действия както спрямо себе си, така и по отношение на другите. Романът „Фугата на смъртта и на живота“ изобразява човешкия фактор като значим и водещ, но не в рамките на тип колективна организираност, а като част от общо, колективно изговаряне на единичната значимост. Романът построява сложна мрежа от човешки взаимоотношения, в която всеки персонаж се явява център за себе си и спрямо своята положеност в съ-битийната координатна система на света – система, която няма как да се изчерпи единствено до живия човешки организъм, тъй като в неговата памет грижливо стоят запечатани и от време на време зазвучават гласовете на преминалите хора отвъд.

Използвана литература

Арх. ед. 117: Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 117, София: Центр. държ. архив.

Душкова 2012: Душкова, М. Semper Idem: Константин Константинов. Поетика на късните разкази. Русе: Лени-Ан, 2012.

Константинов 2011: Константинов, К. Път през годините. Неиздадени спомени. София: Национална библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, 2011.

Стефанов 2003: Стефанов, В. Българска литература XX век, София: Анубис, 2003.

Giddens 1991: Giddens, A. Modernity and Self-Identity, Stanford: California, 1991.

[1] Мика е галеното име на Димитър Ив. Шишманов, с което се обръщат към него негови близки и приятели.

[2] Христо Хаджиев е тогавашният директор на издателство „Хемус“.

[3] Вж. ЦДА Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 115, 116 и 117. Настоящото изследване работи с арх. ед. 117, която отразява най-пълния текст на произведението: „Фугата на смъртта и на живота“ – роман от Димитър Шишманов за композитора Павел Стоянов. 1937. Оригинал. Машинопис. Ръкопис. 231 л.

[4] Вж. ЦДА Фонд 141К, опис 1, арх. ед. 117, л. 113, 150, 165 и др.