Между тъгата и нейното преодоляване. Философски проекции върху героя от „Физика на тъгата“ на Г. Господинов | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Между тъгата и нейното преодоляване. Философски проекции върху героя от „Физика на тъгата“ на Г. Господинов

Posted in: Библиотека, Българска литература от ХХI век Started by

Между тъгата и нейното преодоляване. Философски проекции върху героя от „Физика на тъгата“ на Г. Господинов

Павел Николов

ЮЗУ „Неофит Рилски”

Резюме

Целта на настоящия текст е да изследва връзката между тъгата и нейното преодоляване в романа „Физика на тъгата” на Георги Господинов. Изследването конструира философските проекции на героя в романа и ги изследва през призмата на екзистенциализма. Разсъжденията са насочени към разкриване и изясняване на един ключов въпрос – дали Господиновият герой е способен да преодолее собственото си усещане за тъга и съжалени съгласно същността на тяхната природа?

Ключови думи: физика на тъгата, човешка природа, Георги Господинов, екзистенциализъм

Abstract

The purpose of this text is to explore the relation between sadness and its overcoming in Georgi Gospodinov’s novel “Physics of sadness”. Based on this reason, this work constructs philosophical projections on the character of the book so to be able to examine it from an existential point of view. Thereby all reflections ends with an answer and explanation to the main question – is it possible for the Georgi Gospodinov’s character to overcome his own sadness and sorrow according to the essence of his nature?

Keywords: physics of sadness, human nature, Georgi Gospodinov, existentialism

Романът на Г. Господинов гравитира основно върху темата за тъгата като целият сюжет има за цел да я разкрие и разгледа от различни страни. В едно интервю за DarikNews авторът посочва, че героят пътува, за да избяга от тъгите си, но че всъщност това пътуване му позволява да види, че тъгата е и много сериозно европейско явление (Господинов 2011). Което означава, че за Господинов тъгата не е нещо локално, а притежава широк обхват и засяга неограничен кръг от хора, по същата причина той я сравнява със „световна есен“, наричайки я „световна тъга“ (пак там). В този роман Господинов признава, че е искал да опише усещането за тъга и за изчерпване на смисъла. За него обаче това усещане може да бъде от една страна тягостно, но и от друга едновременно с това светло чувство. Господинов разсъждава философски и преповтаря много древен библейски мотив, представяйки тъжния човек като мислещ и съзерцаващ. Светлината на тъгата той вижда в нейната артикулация или по негови думи „когато разкажеш една тъга, тя става по-светла“ (пак там). Именно неразказаната тъга Господинов счита за тежка. В друго свое интервю Господинов разширява тези разсъждения, твърдейки че „Физика на тъгата“ е писана за да запази нещата с думи и признава, че за него книгите са „Ноев ковчег“ или „time капсула“, където се събират най-важните неща (Господинов 2017). Интересното е, че важните неща за него са всъщност нетрайните неща, които за да оцелеят и останат трябва да бъдат записани.

Самото заглавие „Физика на тъгата“ препраща към полето на физиката. Така, както квантовите частици могат да бъдат на две места едновременно, така и чрез способността да си припомня, човек по необходимост пребивава паралелно в различни времена. В този смисъл, и с оглед на цялостната визия на сюжета, всъщност би могло да се твърди, че всичко в света навява тъга. Независимо от романа и отново в интервю Господинов дава пример за това и изтъква, че винаги, когато пътува на места, които неговите близки не са посетили, той изпитва вина, тъй като те никога няма да видят този град. Поради същата причина той винаги гледа града през техните очи и си задава въпроса какво би казала майка му, баща му и пр. (Господинов 2017). Г. Господинов издава “Физика на тъгата” през 2012 година и през същата година печели наградата за „Роман на годината“. С това и чрез мистерията, която описва в романа той постепенно привлича вниманието на читателите. Началото на сюжета загатва за множеството различни образи, които ще преживее героя. Един от основните мотиви в романа е пътуването, което превръща героя в един сам по себе си homo viator или пътуващ човек. Вече стана на въпрос, че Господинов използва понятия като „световна есен“ и „световна тъга“ и макар понятието световен дух да не е изрично споменато от него, то сюжетното предвижване в различните времена и пространства превръща героя именно в един при всички случаи не абсолютен, но световен дух, който приема в себе си света, заедно с неговите спомени. През съзнанието му се редуват поредица от различни пространства, намиращи се в различни времена и поднесени с естетизираният вкус на една всеприсъща, очевидно световна, вечна и неизменна тъга, която надмогва насъбралите се векове и вероятно ще бъде вечно обговаряна. Големият въпрос, който обаче трябва да бъде зададен след прочитането на този роман е преодолява ли героят чувството на тъга? Може ли след като е постигнал онази древна източна мисъл, че всичко в живота носи страдание и тъга, по примера на будизма да се освободи и от двете? Отговорът е може би не и това личи не само от романа, но и от личните възгледи на автора, които той споделя извън рамките на книгата. Светът е преходен, на нещата в него им е съдена смъртта, съдено им е да бъдат разрушени и едновременно с това да страдат и ако човек мисли достатъчно дълго върху това, върху историята на света, историята на природата, историята на човека, в него не би могла да не се появи тъга. Будистката нирвана е една химера и ако действително може да бъде постигната би се превърнала в антиутопия. Тя означава да си жив и едновременно с това вътре в себе си да си мъртъв, да си просто безучастен, безпристрастен наблюдател, който вече не чувства нищо. Героят според мен не постига това състояние и въпреки, че изживява световната тъга, той не може да я преодолее. Романът от друга страна също така не отговаря на въпроса защо има страдание, има ли някакъв градивен смисъл в него? Романът по-скоро по феноменологичен път рефлектира върху самото чувство, което се ражда от страданието, а именно тъгата. В контекста на романа тя може да се появи от неизживените истории или от изживените. С други думи и от една философска перспектива романът не акцентира върху природата или онтологията на тъгата и страданието, а само върху тяхното субективно феноменологично и интерпретативно преживяване. На едно по-особено равнище и без това да е загатнато нито в самия роман, нито в критиката към него, чрез тъгата на света и нейните образи, която приема в себе си, героят по един заобиколен начин много наподобява Христос при все че е и много различен от него. В този смисъл е напълно разбираемо, че героят не успява да преодолее тъгата, тъй като той е човек, не е Бог, нито абсолютен дух. В контекста на християнството самият Христос в крайния предел на това чувство се усеща изоставен (Матей 27:46). От нехристиянска, по същество ницшеанска гледна точка героят не може да се освободи от тъгата и по още една причина, за целта той трябва да стане свръхчовек, а това той не постига. Свръхчовекът на Ницше най-напред трябва да се изчисти от всичко старо, той е забрава и детска невинност, пееща своето свещено „да“ на самия живот. Героят от „Физика на тъгата“ е неговата противоположност – той е напоен от паметта на света и неговата световна тъга, приема в себе си историята на други хора, живеещи в различни времена и по този начин разтваря идентичността си в множеството персонажи, които наблюдава. Подходяща тук е една от метафорите на Ницше, че трябва да си море, за да влееш в себе си една кална река без да се замърсиш (Ницше 1990: 14). По всичко личи, че персонажът, построен от Г. Господинов не е това море.

Началото на романа започва с думите „Аз сме“ (Господинов 2012: 14), които показват, че героят е повече от една личност. Към тази множественост се отнасят не само хора, но и различни митологично фигури (например образа на минотавъра), както и различни по своето естество същества. Това личи от следния цитат – „Помня се роден като шипков храст, яребица, гинко билоба, охлюв, облак през юни (споменът е кратък), лилав есенен минзухар, подранила череша, скована от късен априлски сняг, като сняг, сковал подлъгано черешово дърво“ (пак там). Чрез различните форми и аспекти на живота, представян чрез многобройните му проявления романът показва героят като задълбочен в същността на живота, за да го разбере по-пълно. Критично погледнато обаче това отново е невъзможно, тъй като той изживява тези форми, чрез субективната форма на своето съзнание. Думите „помня се“ автоматично предпоставят съзнанието, което се помни – субективно съзнание, което в романа си припомня своята безсъзнателно измината история.

Първата форма на живот, която изживява героят, е на античен минотавър, който е затворен в клетка. Това, което романът казва за него е следното – „Шокът идва не от това, че прилича на звяр, а че по някакъв начин си е човек. Тъкмо човешкото вцепенява“ (Господинов 2012: 23). Човешкото обаче само по себе си не може да изплаши, но неестествената му смесица с животинското е това, което плаши. Този образ обаче е колкото неестествен, толкова и естествен, тъй като човек може да бъде повече или по-малко животно, но никога само животно. Според митологията, с която си служи романът минотавърът има генетична връзка с природата на човека и от там произлиза неговата тъга. Авторът го представя като малко дете, което се чувства изоставено и изплашено като едновременно с това героят изпитва симпатия към него и се въплъщава в него. По този начин той преживява неговите страдания и неговата тъга. Като цяло идеята за човекът, който е изоставен се среща в почти всички истории, които персонажът изживява като това е и квинтесенцията на романа. Героят сам по себе си също е изоставен, доколкото е различен чрез своите способности да преживява историите на другите. В този смисъл книгата умело успява да пресъздаде това чувство на изоставеност и то е така описано, че да може да премине към читателя като негово собствено.

Втората съпреживяна от героя история е тази на неговия дядо и отминалата му младост. Героят преживява спомените на дядо си от войната, вижда й благодарността му към млада унгарка, която го спасява. Наблюдавайки, той вижда, че от любов и за да прекарва повече време с него, тя не му казва, че обсадата е приключила и продължава да го укрива в своето мазе. По този начин войникът също се влюбва в нея и героят усеща тази любов, която обаче не може да бъде призната, тъй като този войник има както жена, така и дете в своята държава. В крайна сметка дядото разбира, че е измамен и опитва да избяга от къщата. Унгарката споделя своята любов и му предлага да заживеят заедно, но моралът на дядото не му позволява и те се разделят. При така създалата се ситуация героят започва да рефлектира върху собствената си родственост. Въпросът, който го измъчва е как може човек да бъде сигурен чий е синът на тази вече стара жена и доколко неговият биологичен баща би могъл да се окаже дядото на героя? Ако това би било истина, то това означава, че хора от различни светове могат да бъдат свързани чрез братската си връзка, за която не знаят. Самата възможност за подобна случка и вероятността тя да се е случвала неограничен брой пъти през хилядолетната история на човечеството отново навява тъга в героя.

Всъщност правейки от тъгата основен предмет на своя роман и своите разсъждения, Господинов като цяло предизвиква читателите да рефлектират върху своята собствена тъга и изборите, които правят. Преповтаряйки екзистенциални мотиви той синтезира същото така: „Най-потискащото в лабиринта е това, че непрекъснато си в ситуация на избор. Не липсата на изход, а обилието от “изходи” обърква“ (Господинов 2012: 267). Това всъщност е интерпретация на екзистенциализма и на основния му тезис, че човекът е обречен да бъде свободен, което едновременно примирява две противоположни понятия – свободата и фаталността, т.е. човек е свобода във фаталност, той е обречен да избира. Персонажът на Г. Господинов е точно в такава ситуация, той е принуден да направи своя избор какъв да бъде и кое същество да изживее. В този избор обаче има отново нещо трагично, тъй като той показва собствената неудовлетвореност на героя от неговото състояние. Това преминаване през времето и пространството е всъщност бягане на героя от собствената му реалност и размиване на субективната му идентичност, която при все не може да изчезне напълно. По идентичен начин Г. Господинов като автор преживява същия процес, докато пише. От това отново личи, че героят не може да се освободи от тъгата поради естеството на собствената си същност. Ницшеанската формула за свръхчовека е „стани това, което си“, а героят търси смисъла на своето съществуване в съществуването на други същества и предмети без да може да приеме себе си такъв, какъвто е. По този начин той винаги ще изпитва тъга и всяко нещо в света ще му навява тъга, тъй като различността на света ще му посочва единствено безсъдържателността на собственото му същество.

Използвана литература

Господинов 2012: Господинов, Г. Физика на тъгата. София: „Жанет 45“, 2012

Господинов 2011: Господинов, Г. Елементарна физика на тъгата или защо тя е и светло чувство. В: Информационен сайт на DarikNews, 2011. [прегледан 21.01.2019]. <https://dariknews.bg/elementarna-fizika-na-tygata-ili-zashto-tq-e-i-svetlo-chuvstvo> Господинов 2017: Господинов, Г. Дългите следобеди на нашия живот. В: Информационен сайт на Interview.to, 2017. [прегледан 21.01.2019]. <https://interview.to/dylgite-sledobedi-na-nashiq-jivot>

Матей 27:46: Библия. София: Светия синод на Българската църква, 1992.

Ницше 1990: Ницше, Ф. Тъй рече Заратустра. София: „Христо Ботев“, 1990.

Сартр 1994: Сартр, Ж. Екзистенциализмът е хуманизъм. София: „ЛИК“, 1994