Аспекти на лудостта в поезията на Асен Разцветников и Александър Вутимски | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Аспекти на лудостта в поезията на Асен Разцветников и Александър Вутимски

Posted in: Библиотека, Български модернизъм Started by

Аспекти на лудостта в поезията на Асен Разцветников и Александър Вутимски

Лора Динкова

СУ „Св. Климент Охридски“

Резюме

Текстът ще се опита да разгледа аспектите на лудостта в поезията на Асен Разцветников и Александър Вутимски като ги премоделира през различни категории. Смъртта, съвестта, трансцендентното и природата ще бъдат включени в бъдещите разсъждения като основни топоси, от които лудостта се оттласква, за да покаже възможни начини за справяне с действителността.

Ключови думи: разум, лудост, нечовешко, смърт, природа

Abstract

The text will attempt to consider the aspects of madness in the poetry of Assen Raztsvetnikov and Alexander Vutimski, transforming them in different categories. Death, conscience and nature will be included in future deliberations as essential problems, from which the aspects of madness will try to show possible ways of dealing with the reality.

Keywords: mind, insanity, inhuman, death, nature

Хората са така неизбежно луди, че в един друг обрат на лудостта би било лудост да не си луд.

Блез Паскал

Ако приемем разсъжденията на Мишел Фуко за анализите на лудостта като социален конструкт, то неизменно в бъдещите ни разсъждения и в опитите ни за смислово побиране на не-разума в конкретен период от българската литература и по-точно 20-те и 40-те години на XX век, ще се опитаме да изведем поезията на Асен Разцветников и Александър Вутимски именно през социалното, което формира травматични метасоциални нива на преживяванията през онези години. Текстът ще наблегне върху различните аспекти на лудостта в отделни произведения и ще се опита да покаже възможни и не-възможни начини за справяне с действителността. Важно е да отбележим, че проблемите, обвързани с Разума, са изменения преди всичко на понятието идентичност. Именно през идентичността обозначения като другост, различие, безпорядък, граница, асоциално, нечовешко, не-разум придобиват свое автономно и усложнено „гражданство“ в много от текстовете на двамата автори. Проблемната рамка, която идентичността неизменно поставя, е обединена в историческото, жанровото и рецептивното отношение на творбите, които ще разгледаме. Единствено по този начин концепциите на различието биха придобили сходни зависимости, а след това и под някаква форма завършеност.

Страданието

Асен Разцветников е автор, вписван почти един век в т.нар. ‚,септемврийска литература“. Бихме могли да огледаме поетичните му текстове през две основни успоредни линии – едната – през историчното[1] да се вникне в преживяването на Аза, а другата – през модела на страданието (което винаги е надисторично) да се открият изгубените традиционни схеми за ориентация и идентификация. Ще изберем втория вариант за прочит на тази поезия, за да видим докъде стигат границите на човешкото и дали пред лирическия Аз има алтернативни пътища, които биха спомогнали за конструиране на свят. Страданието, освен липси, формира у субекта възможност да бъде многоизмерен, различен на себе си и на света, и по този начин Друг. Досегът с другостта е опит, разположен извън полетата на обичайното и ежедневното. Именно затова нарекохме този опит метасоциален. Междувоенният период в българската поезия от 20-те до 40-те години на XX в. може да бъде разчетен през метафората на огледалото, т.е. на отразяващата повърхност.[2] Текстовете свидетелстват за директно травматично преживяване на действителността и същевременно я пречупват през погледа на лирическия Аз, през неговите про-зрения, създавайки свят върху света. ,,Новия“ свят бихме искали да про-зрем в тази поезия.

Трансцендентното

Още в първото стихотворение ,,Посвещение“, с което започва стихосбирката ‚,Жертвени клади“ (1924), се появава образът на орисницата, която под различни преображения се промъква почти в цялата поезия на Разцветников. Тя е ,,кобната повеля“ (,,Кървави вопли“), ,,лудата вещица“ (,,Сред запустение“), но и ,,златната приказна птичка“ (,,След погребението“). Отсега ще отбележим, че в тази поезия реално и отвъдно не са взаимнопреливащи се, нито пък рязко пространствено отделени; интересното е, че отвъдното се явява в сегашното в една непрекъсната упоритост чрез образа на Не-разумния, Лудия[3]. Като ,,ощетен“ от разум той автоматично се превръща в без-умен и по такъв начин проблемът с трансцендентното е заличен –текстовете на Асен Разцветников са угодно пропускливи за всякакви форми, които биха изменили/изличили болезнената реалност. Пожелаването на лудостта е част от ритуалите на всяко оразличаване: ,,О, нека ние да сме луди!/ О, триж безумни да сме ний!/ Но вярваме – незнайно чудо/ пред нас ковчези ще разкрий.“ (,,Полски стрели“). Стихотворенията ,,Предтечти“ и ,,Молитва“ побират като в микромодел образи, които приближават/изравняват лудостта със съня, нощта и луната. Както знаем ,,луната е емоционален и концептуален аналог на душата“ (Стефанов 2003:99). ,,Бе тиха нощ на лунните измами… И с тъпа безнадеждност във душите“ (,,Предтечи“); ,,Беше жестокост и тъпа и странна/ Бяха смразени от ужас лица…/ вятър изхвръкна със писък и стон“ (,,Каин“). Измамите на луната не отменят усещането за безпътицa, нито успокояват сетивата. Тук те единствено досъграждат образа на Другия с ‚,безумно разширените очи“ и препотвърждават фигурата на лудостта като допускаща в себе си времето единствено като безкрайно завръщане на Границата[4]. Разбираме думата граница като разделителна линия между деня и мрака, сянката и светлината, съня и будността. Опитът в завръщането е и опит в приюта на забравата: ,,И стана просто и тъй безразлично/ и сякаш всичко беше лунен сън“ (,,Предтечи“); ,,Смирена вечер – сестро нежна,/ ти, що със крем и теменуги/ услаждаш всеки мирен сън,/ приспи във свойте звездни люлки/ на смърт ранените в борбата“ (,,Молитва“).

Не-разумните бродници

Нормалното живеене през 20-те години на XX в. е поглъщащо кръв, то е пространство на опасните различавания, в което човешкото се деформира. В него антропологичните белези са заличени, нерапознаваеми. Септемврийските събития създават един катастрофичен модел на свят, който прелива в поезията от онези години, разбира се, през един пренаписан художествено апокалипсис. Както казахме в горните редове, трансцендентното е отнето като възможност; реалното е премоделирало лудостта в двоен формат – от една страна са бродещите братя-убийци – ,,Дето бродници вечерни/ с наниз от змийски глави/ бродят с измамни фенери“ (,,Мор“), а от друга – не-разумните им жертвени роднини, които приплъзват ,,из черните бездни/ на хладната майка земя“ (,,Ний“), ,,погребали младост в кочези“ (,,Ний“). Образът на бездната е част от регистъра на измененото сегашно. Тя е символ на лишените от форма състояния на съществуването, които непрекъснато припомнят за първичния хаос, както и за тъмнината на едно винаги актуално настояще. Бродниците в стихотворенията на Асен Разцветников са художествени метафори-знаци, символизиращи трудния преход от един свят в друг; те непрекъснато посочват пукнатини, места на противоречия/ противоестественост, припомнят за гибелни преживявания…

Смъртта

Смъртта в поезията на Асен Разцветников е припозната и осмислена като непрекъснато случваща се, тя не е отделено събитие на неразбирането, на тайния друг опит, на последното дихание. Точно обратното – лирическият Аз сякаш познава нейния опит, преживявал е много пъти последния дъх. ,,…И много пъти оттогава/ през тоя край на смърт и скръб/ смълчана вечер преминава/ в ръка със златен лунен сърп“ (,,Сред запустение“). Като прилежна сестра е смъртта: ,,С букет розмарини смъртта ме изпраща/ и в нейния кобнозагадъчен смях/ звънят имената на хиляди още – / и моето име звъни между тях…“ (,,След погребението“). Любопитно е да отбележим употребата на специфични звукови индикации, които са част от образите на различието. Смъртта няма своя реч, но има смях, който пренася и опазва – когато имената са вечнопреносими в звука, тогава и мъртвият няма да бъде със статут на забравен, на недосегаем. ,,…и нашите братя по нас ще преминат / през черните бездни и горди стени / ще хванат там златната приказна птичка / на клонче от захарен светъл кристал“ (,,След погребението“). Човешкият зов отеква като несбъднат вик в поетическите текстове: ,,Някой безнадеждно със смъртта се бори / и за сетня помощ с кървав глас зове“ (,,Вихри“).

Природата

Природният свят в поезията на Асен Разцветников е заразен, налуден и същевременно ,,съпричастен“ с полуделите човеци: ,,Луда, полудяла късна есен“ (,,Есен“); ,,С ножици остри в ръката / златната жътва лудей“ (,,С ножици остри в ръката“). Стихотворението ,,Вихри“ е един от центровете на художествените природни наплъстявания в посоката на странното: ,,Ний сме / бели / зимни вихри, / странници от странен свят,/ от далечний север, дето / бели гробници мълчат… /Отвред ще облепим стъклата / със плътни плочки матов лед / и ще отнемем светлината / на тоя род на век проклет“. Отнемането на светлината е символен акт, отвъд който както знаем, е мракът. В текста обаче снемането на светлината[5] не премахва живота, а века, тоест не става въпрос за отнемане на Бога, а за подмяна на хронотопа. Друг характерен образ, който е част от регистъра на природния Хаос, е този на водата[6], който в тази поезия е смислово идентичен с реката, с блатото и с морето: ,,Вий, димни ковчези на моите разломени спомени“ (,,Родни блата“). Удавниците от едноименната балада се разполагат именно в пукнатините, в особеното пространство между живота и смъртта, или казано съвсем точно –в неумирането: ,,…тъй носим и ние в сърцата си своите копнежи, / смразени в кристали и бисерни бели зърна.“; ,,И нявга през пролетна вечер, когато възлезе / над сини баири засмяна и чиста луна, / незнайни рибари ще найдат на свойта трапеза / със глъчка и радост безценните странни зърна… и мигом ще звъннат в душите им нашите песни“. Приемствеността на словото е гарант за символната победа над смъртта. Чрез препредадените песни необособеността в смъртта на Удавниците е заличена. Тяхното духовно съдържание/памет е вселено наново в рибарите , които ще пренасят словото във времето.

Текстовете на Асен Разцветников побират в думите си тъгата, болката и травмата от септемрийските събития през 20-те години на XX век, но освен това те са и една съшивана мечта по ,,приказна школа по братство и обич“ (,,Двойник“). По този начин бихме могли да кажем, че справянето с реалността е възможно, макар и единствено в утопията за несъществуващи светове и копнежа по човешка взаимност.

Когато разгръщаме литературна история, обвързана с българската словесна култура в годините непосредствено преди Втората световна война, то неизменно бихме обвързали в съзнанието си литературното случване през 20-те години на XX век с това на 40-те години през обединяващата оптика на травматични зони на омраза, насилие и деформация на човешкото. Не-човешкото в качеството му на граничен символ, отделящ различните аспекти на лудостта в поезията на Асен Разцветников, продължава да работи и в текстовете на Александър Вутимски.

Животът лудост

Поезията на Александър Вутимски измества понятието ,,лудост“ все повече към трагичния конфликт на личността със социалната действителност. Лирическият Аз не разполага с ,,властта над световете“ както в текстовете на Асен Разцветников, а се разполага в една обитаема реалност – тази на съвремието, на случващото се тук и сега. Макар и сходна по травматични усещания, действителността в поетиката на Вутимски е с ,,широко отворени очи“ в живота. Именно животът, приеман като съдба, е аспектът на лудостта в тази поезия: ,,Ти смееш се с смеха на шумната тълпа…Съдбата многолика, слязла в твойта кал, / танцува с присмех зъл, със кикота беззвучен…“ (,,Улицата“). Известно е, че смехът, злият присмех и кикотът са дяволски атрибути, с които лудостта умело си служи. Хората в поезиятана Вутимски са ,,обезличили своите съкровени тайни“ (,,Улицата“); чувството на обреченост, на изгубеност в града е усещане, което преминава във всеки текст на авторовите стихотворения. Градът, според Дерида, позволява една история на лудостта, като я прави възможна. Именно ,,възможният“ град[7] ще разгледаме в стихотворенията на Александър Вутимски през неговите антиурбанистични аспекти. Градежите са попаднали в окото на не-нормалното, на непосилното живеене. Можем да разчетем част от образността на текстовете и през стихотворението ,,Да живееш“: ,,Да живееш във нашия свят / на войни, на желязо, на болести. / Да те дебне страхът в тъмнината / като хищник ограбен и гладен. / Да очакваш ръката на брат, / а да срещаш оръжие голо. / Но това е човешкият свят…/ Но нали да живееш е радостно? /…като малък немирник да можеш / да се радваш невинно и лудешки“. Лирическият Аз е категорично констативен в назоваването на света (,,Но няма нищо страшно във света – / безкрайния, раздвижения, яркия“; ,,В света“) и същевременно любопитен, диалогичен към Другия – онзи, към когото са отправени някои от философските въпроси, които поставя тази поезия: ,,Нима най-сетне няма да се разруши, / нима най-сетне няма да се пръсне / огромното мълчание над моста?…“ (,,Мост“).

Скитници самотници

Текстовете на Александър Вутимски са обединени от копнежа по друг живот. Хората се разпознават по белезите на своите липси. Човекът с латерната, обитателите на крайните квартали, скитниците, изпитите и отрудени хора са част от маргиналния списък на различието в тази поезия: ,,И лудият поток на времето сега въвлича всекиго / във свойта главоломна бързина“ (,,Вчера и днес“). Лудостта не идва отвън, тя е сдвоена с човека – това ни казва авторът. Стихотворението ,,Кръчма“ е приело изгонените в покрайнините на живота хора, за чиято болка тази поезия има рецептори. ,,Не ги ли виждате над скърцащите маси – / те – хората със ледено сърце, / с лице – / обтегнато и страшно, / прехласнато / в разплисканото вино?…Това са хора!…Набръчканите / уморени / хора… / Каква съвременност!“ (,,Кръчма“). В стихотворенията на Александър Вутимски има излишество на мълчаливи хора, които скитат с ,,неспокойни стъпки“ из уциците на града. Скитниците в текстовете са образи-двойници на бродниците от поезията на Асен Разцветников. Съвременността е отгледала умора, но не е отменила вярата в бъдещето, вътрешната енергия и оптимизъм, характерни за цялата поезия от 30-те и 40-те години на XX век. ,,Не съм затворен кръг. / Стоя пред цялата безкрайност на света.“ – това са безапелативни послания, които поставят поета отвъд всяко време, единен с вселената.

Вътрешните светове

Лирическият Аз е винаги външен на света, страничен наблюдател и описател на чуждите съдби. В този смисъл той е Другият – често и друг на самия себе си: ,,Не мога да понасям тоя смях. / Не мога да понасям тия хора“(,, Ресторант“). Между него и хората се е разположила невидима стена[8], която освен пречка, е и осъзнат белег на различието: ,,Не се сърди, че си различен, / че не приличаш на околните. / Ти виждаш, че децата тичат / и гледат бягащите облаци…А в зряла възраст сам / ще слезеш кротко между хората…“ (,,Весели небеса“). Би било неточно, ако не допуснем, че описваният свят в тези поетични текстове е единствено външен. Синьото момче непрекъснато ни разказва как преминава от уличните разходки на града през улиците на своето въображение, през многото врати в стаята на паметта, показвайки ни алтернативни светове на доброто и красивото, които бихме могли да прозрем и пресътворим в света на бъдещето.

 

Бихме си послужили отново с метафората за границата, за да отделим човека в поезията на двамата автори като граничен на самия себе си – стоящ на една от възможните страни, която го отделя от онова, което не е, и го въвежда в полетата на нечовешкото, на лудостта и различието: ,,А тук срещу света живее лудият / и съзерцава дълго равнината“ (,,Лудият“). Нека не забравяме, че границата извиква представата за трансцендентност, така необходима и пожелавана от поетите на 20-те и 40-те години на XX век. Именно недостъпността на божественото оформя аспектите на лудостта в текстовете от онези години. Неслучената приказна ,,школа по братство и обич“ от поемата ,,Двойник“ на Асен Разцветников става възможна в поезията на Александър Вутимски, което и донякъде връща, макар и както добре знаем – за съвсем кратък период – вярата в принципа на Човека.

[1] В книгата ,,Лудост и безумие. История на лудостта в класическата епоха‘‘ (1960) Мишел Фуко изяснява възгледите си за захвата на разума, който той упражнява върху не-разума, за да изтръгва от него истината му на лудост, заблуда и болест: ,,да се говори за тези повтарящи се жестове в историята, поставяйки под съмнение всичко, което е в състояние да приеме облика на завършек, на отдих в истината…без никога да се опираме на онова, което разумът претендира да бъде.“

[2] Огледалото е смятано за отражение на небесния Разум или на небесното Слово. Те го превръщат в символ на проявата, която от своя страна е отражение на Разума-творец.

[3] Вдъхновеният, поетът, посветеният често изглеждат като луди с поведението си, тъй като не се подчиняват на общоприетите норми. Според Евангелието човешката мъдрост е лудост в очите на Бога.

[4] В ,,Лудостта-отсъствие на дело‘‘ (Dits et ecrits, Gallimard, 1994: 419-420) Фуко отбелязва, че човекът започва не със свободата, а с границата и с линията на непрекрачимото.

[5] Светлината се поставя в отношение с мрака, за да символизира допълнителните или поредните значения на дадено развитие.

[6] Символните значения на водата могат да бъдат сведени до три основни теми: източник на живот, средство за пречистване, средище на обновление. Водите, неразчленена маса, представляват безкрайните възможности, те съдържат всичко вероятно, безформено, всички обещания за развитие, но и всички заплахи за поглъщане.

Блатото е символ на Лабиринта. За психоанализата локвата и блатото са едни от символите на безсъзнателното и на майката, мястото на невидимото никнене.

[7] В Стария завет градовете са описани като живи същества. Символиката на града е особено пълно разгърната в Октровението (17:1 сл.) (JUNM, 348, 357 сл.). По това време Рим със седемте хълма бил градът Urbs. Той бил обратният символ на града, антиград, т.е. корумпираната и корумпираща майка, която, вместо да дава живот и благословия, привлича смъртта и проклятията.

[8] Стената е прекъснатата връзка, която води до двойна психологическа последица: сигурност и потиснатост, закрила, но и затвор.