Загадка

Лора Динкова

 

ОБМЕН

Напразно крачех неуморно,
обиколих златните полета на поетите,
умората на мъртвите научих.
И в къщите надникнах,
на плочите им сложих знакове;
и върху тях преписах стиховете.
Със нови думи ги написах.
А думите си нямат новости.
Да ги запомнят живите –
с ликове,
лицеви,
лица и примеси,
довлечени от малката история.
Напразно ми отстъпиха косите си,
и костите си също дадоха –
не мога да добавя нови гърбици
в набъбналата бяла болка.
Сега, сама, във златните полета,
събуждам мъртвите си близки,
напразно им показвам начини,
по които пак да станат живи.

ЗАГАДКА

денят е нисък
аз съм възрастен
какво ти казах
каквото казах е било погрешно
загребвах
времето пръстта и мозъка
във тях откривах тебе
разбира се
луната пламва
какво са знаците
какво са истините за любов
когато
съдбата е последователна
бъдещето е провалено
аз всъщност се шегувам
обичам те
въпрос на небесна рутина
денят е нисък
аз съм отново възрастен
без време без небе без смърт
открил съм те преди живота ти
какво ти казах
каквото казах
е загадка

РАЗГОВОР  С ИВАН ДИНКОВ – I

не се събуждай с мисъл за поетите
от думите с поезия ще бъдеш
вечно неразбрана
написа го признавам вместо мене
ще бъда смърт и с нея ще
разговаряме във друго време
това им казваше на всички живи
че всеки ум си има личен череп
и в бялото поезията е най човечна
защото не достига до света ни
а аз дори не отговарях
какво роднинство има групата
излязла с пилците да тича
по детската ми улица
в отвъдното
да учи на летене
хората

***

Мъртвите поети са под земята.
Живите са по-дълбоко!”
Иван Динков

защо приемаш смъртта
като традиция
нашите мъртви
имат свои невидими
градове,
по които преминават
без да ни поканят
те се смеят, обичат и плачат
и притежават всяка памет
но за нея не говорят никога
докато ние си въобразяваме
че сме единствени
пръстта и земята отдолу
познават нашите близки
тъмни и черни
а какво е черно във поезията
черен е пръста ти
пръстта не разпознава
имитации
почернял е мозъкът
не се пише повече
когато знаеш
че в невидимите
улици
мъртвите поети
никога не са те
познавали

ЛУДОСТ

как ще достигнеш мъртвите
ако не измислиш нова територия
върху която да се приземят

душата ми
лъжлива фабрика за болка
опустошена земя е
пръст в която
няма памет
няма пъпка път и близки

неземна земя
безпаметна и само моя
създай в мен надежда
че те няма да те припознаят
като своя

За автора: Лора Динкова е родена през 1988г. в София. Завършва българска филология и магистратура по Литература и кино в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на поетичната книга „Отключено безвремие”, която през 2012 г. печели награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет”, провеждан в Хасково. През 2013г. става носител на приза най-добър млад славянски поет  в  Международния славянски поетичен конкурс, организиран в Харков, Украйна. През 2014 г. излиза втората ѝ стихосбирка ,,Осиновени думи’’. През ноември тази година излезе третата ѝ поетична книга ,,Диагноза тишина‘‘. Нейни стихотворения са превеждани на италиански, френски, полски и руски език. Публикува статии, рецензии и литературна критика в българския културен печат и в електронни сайтове.

В момента е докторант в Катедрата по българска литература на Факултета по славянски филологии  в Софийския университет ,,Св. Климент Охридски‘‘.

E-mail: liory@abv.bg