Любен Димитров, Наяве | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Любен Димитров, Наяве

Posted in: Творческа библиотека Started by

Любен Димитров, Наяве

Наяве

Любен Димитров

 

Някой кашля, дере се, чуват се стенания, не може да се диша. Прашно е. Въздухът е черен ситен пясък. Мирише на изгорели клечки кибрит. Дъха на сяра. Малки глътки въздух ме давят. Жаден съм, изгарям. Кънти тъпа болка. В главата ми на бавни обороти се върти изпилен свредел, който усуква всичко. Откога съм тук? Лепкаво е. Чувствам, че плувам в плазма, в гъста слуз, но не утробна. Знам, че не съм сам, усещам го. Сякаш съм в проклет претъпкан мол, пропаднал под земята. Мразя молове, а под земята не ходя често. Защо не виждам нищо? Не мога да мръдна. Тъмно е. Не, не е. Непрогледно е. Искам да пуша. Много ми се пуши. Ей, ехо, дайте една цигара, дайте, и пуснете светлината…

Леглото е тясно за двама. Тя се е сгушила в него. Подпъхнала е пръсти под гърба му, единият ѝ крак е между неговите, другият върху тях. Усеща топлия ѝ дъх, сънен, с примес на мерло. Радва се, че все още му действа опияняващо. Хубаво е човек да се буди сутрин замаян. Лявата му ръка е изтръпнала, сигурно цяла вечер е спала отгоре ѝ. Това е добре. Когато лявото изтръпне, дясното компенсира, мисли той. А, ето го, вече се прокрадва. Не бе забелязал, че прозорецът е на изток. Денят извира. През пролуката между завесите със светлината се прокрадва и шумът на булеварда. Не знае как се казва, но е по поречието на Сена. Струва му се, че я чува, може би си внушава, но му е по-добре така. Долавя леко трептене. Помръдва неволно уши. Да, камбанен звън. Вярно, че Богородица, тяхната дама, е отсреща. Кацнала е на острова и не мърда. Вижда в плътния въздух отвън да се носят проблясващи нишки паяжина, които се разтварят като сълзи или лиги. „Сите“! Сеща се, че така се казва хостелът, в който са отседнали. Приличен е. Стаята е с размерите на кутийка, но поне са сами, а и има голям френски – очите му се свиват в усмивка – прозорец. Тя се раздвижва в леглото и отлепя клепки. Красиво мътни са. „Добро утро“,  казва му с целувка. „Ей, здравей“, отвръща с устни. „Имаме два дни, какво ще правим днес“, пита, мъчейки се да помръдне пръстите на лявата си ръка. „Първо ще пием кафе и после ще видим“, прозява се тя, отмъквайки част от дъха му.

Не го прави често, но хашиш с кафе е добър старт за деня. Нагрява със запалката малкото кубче и раздробява част от него върху тютюна. Докато свива, си мисли, че днес ще си купи „Житан“. Пред очите му са кадри от „Червеният кръг“, в средата на който Делон смучи пламналия папирус. Иска да се инхалира със същия дим. Пали. Чашите димят. Подава ѝ цигарата, а тя се смее. Отдолу по улицата минават хора. И двамата не изпускат „божествения“ дъх от дробовете си. Осъзнава, че не разбира нищо от иначе красивия им език. Добре че тя го знае. Откъде ли го е научила, чуди се той. „Какво означава това „Арете ке, нещо си“, преплита се искрената му неукост с иначе чаровната самоирония . „Arrete c’est ici . . .“ – „Спри, това е . . .“.  прорърва тя, нататък не го е чула.
„По дяволите“, извиква той и ударната вълна го нокаутира директно.

“Is the hell a cemetery mother?“, долавя отнякъде в сумрака невинен детски въпрос. Английският го разбира. Без да се замисля, изстрелва „No little child. It is always empty, а тук е претъпкано, защото…“.  Ния се извърта към него и учудено повдига вежди и рамене в тесния тунел. „Чу ли какво пита онова хлапе отпред майка си и защо по дяволите са домъкнали дете тук“, с непривична за него раздразнителност пита риторично. „Какво“, артикулира недоумението си Ния. „Няма значение“, додава и отговаря мислено на момченцето – „защото всички те винаги са били ние“.
Продължават да се точат с бавни крачки в своеобразната траурна процесия в памет на милиони непознати с оголени кафяво-сиви кости. Спира се и се вглежда в един искрящо полиран череп. Навежда същата, но все още приветливо облечена своя глава към непознатата.

Somnia a Deo missa! [1] – потраква ченето и той затваря очи .

Ния обича Слънцето, импресионизма и ненавижда черното. Той го харесва; тогава, когато сам го избира. Или то него. Решават да посетят „Орсе“ и преминават на левия бряг. Слънцето е зад гърба им на педя и половина над водата, а светлината размива сребърното отражение по целия пейзаж. И той е сънувал оранжевото петно на заден план [2], резонират като от пещера метално звучащи чужди думи. Разтърсва глава и стиска ръката на Ния. Отправят се към Латинския квартал с идеята да се отбият в „Шекспир и сие“. Книга не си купуват, но отпред срещу скромна сума млад поет им написва на машината си своята интерпретация на „Париж през нощта” [3].  Струва си, прави го на английски и френски. Обладава го смут и необяснимо безпокойство, докато пробягва с поглед по редовете. Затваря очи. Пред тях старица без лице пали една подир друга клечки кибрит и ги пуска в чаша вода с прокиснат хляб. Ръката ѝ се протяга към него, той хваща пръстената купичка и я изпива. Усеща, че под и над него няма нищо!

Продължават надолу по реката. Човек винаги следва реката, както и времето, което е маската на смъртта, хрумва му. В далечината се виждат куполите на базиликата Сакре Кьор“. „Високо е святото, ниско е профанното“, чува гласа на Ния. Усмихва се и казва: “Бог казал на Аврам: Ти си в междинно състояние – между животното и ангела, зависи накъде ще тръгнеш“. „Достойнството на човека зависи от неговия избор”, връща му Ния. Усмихват се и продължават напред прегърнати.
Мане, Моне, Реноар, Писаро, Сезан, виждал ги е и друг път. В музея търси Модилияни. Прочел е, че няколко платна са пръснати за месец по залите. От хлапе е влюбен в жените на художника. Издирва една определена. Легналата върху синя възглавница и червени чаршафи гола брюнетка. Гарванови коси и очи, кървави устни, дишащи плътни гърди, усукана изящна талия, пищни бедра, хипнотично окосменият пубис. Настръхва. Изоставя Ния в ръцете на Матис и тръгва като опиянен. Трескаво обикаля, но не успява да я намери. Напипва Житана в джоба си и решава да убие разочарованието с тежка цигара. Малко преди изхода се разплисква като капка в твърдта. Устата му провисва, очите се разтварят, ръцете се разперват, краката се разкрачват. Усеща, че материята му се разпада.  Разпиляващите се частици се понасят към тях. Огромни,  удължени, аморфни фигури по над три метра закрачват във фоайето. Летливият му поглед полепва по образите на нещо непознато, нещо съществувало преди съществуването. Сърцето му експлодира и се събира в себе си непрестанно. Не е усетил кога е прескочил червените загражденията, стъпил е на чуждата метална материя отдолу, която сякаш се разлива изпод краката на съществата и едновременно с това ги сътворява. Някъде около себе си засича с периферията огромни, досущ като фигурите, струпеи. Иска да отида към тях, но не може да се отдели от паяжината, оплетена между титаните. Погледът му се заковава на една от продълговатите, наподобяващи човешки глави глава. „О, господи“, проронват се звуците измежду пресъхналите му устни. „Той няма нищо общо с това. Никога не е имал.“, извърта се към него разточеното лице отгоре. Чува се да простенва: „Но той Е…“.  „Но Го няма“, отвръща от глъбините пустинен глас. Материята под краката му се разтваря и мрак потъва в него. 

Лежа ли, седнал ли съм, нося ли се? Продължавам нищо да не усещам. Ния, къде е Ния. Не мога да отворя устни, за да я повикам. Как ли са влезли мазните копелета. И как ли изглеждат. Не сега, сега сигурно са на пастет. Отпред имаше всякакви устройства. Какво значение има всъщност за мен. Да му мислят онези горе. Дали колко сме? Със старите около шест – шест и половина милиона, ще изгният тук още около сто и петдесет. Не е много, но не е и малко. Колкото – толкова, все ще е нещо за историята. Освен че ми се пуши, но ми се и пие. Бира, вино, уиски, водка, да, водка, само една, моля, преди … Преди кое? Жив ли съм?

Фонтанът се дипли неспирно, а микроскопичните капчици полепват по въздуха и оросяват лицата на десетките хора наоколо. Двамата с Ния остават прахообразната вода да играе по контурите им през топлата нощ. Той отпива от бутилката, а порфирната течност се разтваря подобно нафора под езика му.
„За къде ли се гласят“, пита, сякаш не знае, че ще разбере, като влезе.
„Сигурно има някакъв концерт или нещо подобно“, отвръща тя, вкопчила поглед в елегантна двойка на входа. Мъжът е висок, с гърбав нос, очила с белезникаво матови стъкла, под които не прозира нищо. На главата – велурен каскет, а на рамото кожен калъф за саксофон. Има нещо смразяващо и едновременно притегателно в излъчването му. Жената до него е прелестна мулатка. Остри нетипични скули, плътни устни, блестящи в сумрака дълбоко влажни очи, сламено черна коса, вплетена в седем масура. Красотата ѝ обаче е някак тъжна и изгубена, мисли си той.

„Влизаме, нали“,  казва на Ния. Млечните ѝ пръсти се сгушват в топлата му длан, а устните ѝ изпълват вдлъбнатината на лявата му буза. Стават от прохладния мрамор и се претопяват в тълпата. Прескачат боядисания в шафран праг. Глъчта се омесва с китарно-клавирен бийт, подскачащ в задимената атмосфера. „Фюжън“, усмихва се наум. Взима голям „Грей гуус“, от уважение към страната. Ния отпива от чашата с мерло. Понечава да каже, че мястото не струва, когато вижда как белите стъкла и черните плитки се проточват през дебело червено кадифе вляво на бара. Намигва на Ния, за да ги последват. От другата страна се озовават в небесно-синя стая с черна дъбова врата по средата. Ния поклаща глава и му казва, че няма да влезе и ще го изчака до фонтана. Той я целува и натиска месинговата брава. Озовава се срещу втечнения си образ, който бяга по повърхността на мътни огледала. Вижда, че е в нещо като огледално иглу. С всяка изминала секунда отраженията сякаш се увеличават. Той стиска силно клепачи и обгръща глава с ръце, усещайки, че образите започват да проникват в него и да искат да живеят. „Аз, Аз, Аз, Аз, Аз…“ резонират гласовете им в черепната му кутия. В следния миг чува припукване и с усилие проследява далечния шум. Зад гърба му едно от огледалата се е открехнало. Той се завтичва към него и се гмурва от другата страна.

Сетих се. „Спри! Това е царството на смъртта“, гласеше надписът отгоре.
Arrete c’est ici l’empire de la mort [4] – прорърва дълбок глас в мрака.
– Кой е там? Ей кой си ти, ехооо…

„Кога ли ще излезе“, чуди се Ния, взряна в трептящото си отражение във водата на фонтана.
Той няма да излезе и ти няма да влезеш, защото никога не си съществувала. Ти си образ, какъвто е и той – пришепва ѝ надиплената вода, в която тя се стопява.

Спуска се по вити стъпала, като тези, които отвеждат до камбанария. Отдолу има уширение, подобно на вестибюл. В центъра е изправена рогата дървена закачалка. Окичена е с няколко кожени пардесюта, завит на гърлото шал и каскет за капак. Звуците иззад закачалката докосват съзнанието му. Заобикаля я и съзира килнати детски ботуши. Сеща се, че имаше такива като малък. Вижда се как бяга в мъглата по ледовете на реката, без да оставя следи. Поема отново по стълбището надолу. Музиката се препъва и разбива лице във всяко едно изскърцване на дървените стъпала. Сетивата му долавят с пълна сила дъха на саксофона, гласът на тромпета, докосването на баса и вибрациите на барабана.  Някъде отзад прозират и цветовете от черно-бялото ноктюрно пиано. Стъпва на дъното. Хипнотичното съзвучие сякаш го повдига от пръстената твърд и го завърта в кошерообразното пространство. Жуженето, от което е станал част, се претворява в божествена симфония. Усеща как тялото му се разпада и всяка летлива частица се разтваря в окръжността без контури.

Отнякъде долита кадифено плътен женски глас:

Чудно, а?

– Да. отговаря.

Като живота, допълва носово мъжки бас – Сън наяве!
Смесица от безумие в конвулсиите на бунта, че си окован в невероятното, което точно в този момент е вероятно, казва той и изчезва…

Я, мога да си мърдам лявата ръка. Значи още съм жив. Би трябвало да имам цигари в джоба. Бъркам и заедно с пакета напипвам клипера и някакъв лист. Вадя ги, мятам фаса в устатата и паля. Огънчето припуква като бъдник в камина. Щраквам още веднъж със запалката и задържам газта. Разгръщам и зачитам:

Три клечки кибрит,
една подир друга изгарят в тъмата.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко.


[1] Сънища, пратени от Бог.

[2] Става въпрос за картината на Клод Моне – „Импресия, изгряващо слънце“, дала името на направлението импресионизъм.

[3] Стихотворение от френския поет Жак Превер.

[4] Надпис, над входа на катакомбите в Париж.

За автора: Любен Димитров е роден през 1989 г. в Силистра. Завършва право през 2014 г.; курс по „Творческо писане“ в творческа академия „Валери Петров“ през 2016 г.; в момента му предстои завършване на магистърска програма „Литературата – творческо писане“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Работи като журналист в медийна група „168 часа“. Негови разкази са публикувани в сборници „Алманах на новата българска литература“, „Литературен вестник“ и други интернет издания. Дебютната му книга с разкази „Рибите не виждат бяло“ излиза през 2017 г.

E-mail: lyuben.b.dimitrov@gmail.com