Кристина Станкова, Парчета | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Кристина Станкова, Парчета

Posted in: Творческа библиотека Started by

Кристина Станкова, Парчета

Парчета

Кристина Станкова

Път

Плът,
остани за минута
на същото място.
От болката падат парчета.
Чуй трясъка.
Свободата е кожа и кости
пред тлъстата лудост на бягството.
До счупване вкопчила нокти,
задръж още няколко крясъка.

Задръж и клепачите спуснати.
Има ли смисъл да гледаш
как целият свят си е цял? –
тази везна натежава
и капе солено по устните.
Сега изравни своя дял –
разпадай се дотогава,
докато хиляди пъти проглеждаме.

постсъпротивление

Една и съща стая —
тухла между тухли
в кооперация, напомняща
за светлия ни път,
чертан от синя кръв,
която неочаквано за ножа
потичаше в червено;
и планета в осем цвята,
плавно отделена от бетона,
около която
като спътници се следват
наследници на горните недонаписани лъжи.
Не се чуди „какво е искал да ни каже“ —
ще ти кажа —
тази стая се роди,
за да възкръснат в нея всичките омрази
и да се изпокрият по ъглите ѝ,
поред да се вселяват в слабо тяло
и да се влачат с него между хората,
следвайки ги плътно по петите.
(но ритъмът почти е взел надмощие,
а не това е планът за прощаване)
Тялото се връща изморено
и трескаво сънува своя Космос.
И ако стаята последва траектория
натам, където няма даже спътници
и цвят на кръв, и форма на мастило,
и Бог с аршин за свято и несвято,
ъглите се изопват и заоблят —
на болката ѝ се завива свят
и пада
в центъра на тухлата-планета.
Оттам не проверявам що за стока си,
защото не умея да продавам
кръв, мастило, свято и несвято.
Там някой се опитва за пореден път
да се преражда в слабото си тяло,
за да не мрази и да не прощава.

По слух

Откъде да препишем
думите, спуснали
слабите силуети
зад гласа на певицата,
скъсал скалите.
Скъсани листове.
Скъсани листове.
Смисъл след смисъл
се сливат с Луните ни –
снимки на старата песен, която
сломени
сами си измислихме.

Парчета

Когато между костите живеят
любови, стари, колкото планета,
в очите ти объркано се смеят
рози, слънчогледи и лалета,
превърнати в един единствен цвят,
обагрил прашна кошница със спомени;
в един единствен смесен аромат
на сол, от кладенци отронена.

Когато между устните умират
любови, стари като тухли,
ята горещи птици се събират —
Южнякът хладно ги издухва
като цвета на преполятото мушкато,
като листата, паднали от ореха,
щом не е нужна сянка на гората,
а ти намяташ все по-тежка дреха.

Когато между нощите остават
любови, стари като истини,
пътеките в моретата се давят,
а казват, че Луната е единствена.
Земята също е единствена. И пита
защо поглеждаш другите планети.
Земята често я болят без сън очите
да гледа как еднакво спим и светим.


За автора:
Кристина Станкова е родена в град Провадия. Гимназиалните си години е прекарала край морето, което често заема важно място в стиховете ѝ. Завършила е специална педагогика в Софийски университет, а в момента учи магистратурата си – философия – пак там. Работи с малки деца. Определя литературата като жизненоважна, но пише само в крайни случаи, по необходимост.

 E-mail: krisi.stankovaa@abv.bg