ЕТНОЛИНГВИСТИЧЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ОБРАЗА НА БЪЛГАРСКАТА МОМА И НЕВЕСТА В БЕЛЕТРИСТИКАТА НА ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

ЕТНОЛИНГВИСТИЧЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ОБРАЗА НА БЪЛГАРСКАТА МОМА И НЕВЕСТА В БЕЛЕТРИСТИКАТА НА ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Posted in: Библиотека, Българистични опити Started by

ЕТНОЛИНГВИСТИЧЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ИЗГРАЖДАНЕТО НА ОБРАЗА НА БЪЛГАРСКАТА МОМА И НЕВЕСТА В БЕЛЕТРИСТИКАТА НА ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Десислава Янкова Попова

Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”, България

Резюме:

Настоящото лингвистично изследване разработва етнолигвистична проблематика върху следните белетристични творби на Любен Каравелов: „Българи от старо време”, „Маминото детенце”, „Слава”, „Стана” и „Главчо”. Чрез проследяване на лексикалните средства, в посочените литературни шедьоври се представя обобщена картина на образа на младата българка (мома или невеста) през периода на Българското възраждането. Анализира се стилистичната роля на диалектните и остарелите думи, описващи облеклото и чертите на лицето на традиционната българска мома и невеста в споменатите пет прозаични текста.

Ключови думи: Каравелов, белетристика, етнолингвистика, диалектни и остарели думи,  мома, невеста, облекло, черти на лицето

Abstract:

This linguistic study explores an ethnolinguistic issue on fictional works of Karavelov „Bulgari ot staro vreme” („Bulgarians from Olden Times”), „Maminoto detence” („The Sissy”),  „Slava”, „Stana”, and „Glavcho”. It presents a summary picture of the Bulgarian young lady’s (girl or bride) image during  The Revival period in Bulgarian history by lexical means that have used in the construction of these prose texts. It also analyzes the stylistic role of dialectical and old words describing the clothes and facial features of a traditional Bulgarian girl and bride in these five prosaic text.

Key words: Karavelov, fictional works, ethnolinguistics,  girl,  bride, dialectical and old words, clothes, facial features

Интересът към предмета на това научно изследване – образа на българската мома[1] и невеста[2] в битовите белетристични текстове на Любен Каравелов („Българи от старо време”, „Маминото детенце”, „Слава”, „Стана” и „Главчо”) – се породи като продължение на предишно наше изследване, в което проследихме словесния етюд[3] за мъжката деятелност в посочените по-горе повести и разкази. За да запълним двуполюсното равновесие в картините, които сътворява Каравелов, ние се насочихме към изграждането на миниатюрата[4], която описва облика на българската мома и невеста, представени от перото на копривщенския писател чрез употребата на диалектна[5] и остаряла[6] лексика. Нашата цел е и да покажем, че художествените текстове на възрожденския прозаик са не само литературни шедьоври, които носят естетическа наслада на своите реципиенти[7], но са и артефакти, представящи динамичния живот на българското патриархално общество. Ние не се опираме върху исторически сведения, а извличаме информация от словесното майсторство на българския писател чрез лингвокултурологичен (етнолингвистичен[8]) подход[9].

Ролята на жената по време на Българското възраждане е фундаментално различна от тази на мъжа. Според Красимира Даскалова през XIX век тя (жената) е непроменящо се същество, „раждащо и отглеждащо деца, прекарващо целия си живот вкъщи или на полето, грижещо се за малките неща от всекидневието и “предпазвано” от активност във влиятелната обществена сфера” (Даскалова 2002: 4). Следователно жената е стояла в сянката на съпруга си или на баща си според нормите на социума. Именно затова нашето изследване е насочено към специфичната роля на жената, и конкретно на българската девойка.

Основните женски персонажи, с които ни сблъсква Каравелов, са:  Пенка от художествения текст „Маминото детенце”; невестата на Главчо от белетристичната творба „Главчо”; Стана от едноименната повест; Слава и Райка от прозаичния текст „Слава”; Лила от литературния шедьовър „Българи от старо време”. Всички тези образи са щриховани по специфичен начин от писателя. Ние анализирахме диалектната и остарялата лексика, използвана от автора за описание на неговите героини.

В следващите редове ще разгледаме как е представен от белетриста обобщеният лик на българката в хармония с балканската жена в творбата „Българи от старо време”. Чрез предложения от нас откъс ще допълним етнолингвистичната картина за Каравеловия похват на изображение на момата и невестата в нашето изследване: „Но колкото хубавица и гиздосия и да е българката въобще, то балканската жена е като трендафил посреди голямата градина. Кунино, Радьовене, Горня и Долня Скравена, Ихтиман и Коприщица се славят с красотата на жените; а последньото из тия села и градове е наречено даже от турците аврат-аалън, т. е. женска красота. Черни и тънки като гайтан вежди, бяло и умно лице, високо чело, гиздава снага, живост в движенията, която е свойствена само на южните народи, черна или руса къдра главица, дълга като коприна коса, която живописно и привлекателно виси на здравите плешки, мерджанени устници, големи очи и високи и ягки гърди – ето каква е коприщенската жена. А ако вие погледате малко по-внимателно и по-отблизу на тия очи и на това лице, то ще да намерите проста и любяща душа, у която думите никога не противоречат на сърцето и на мислите, а сякога служат като виражение и на едното, и на другото” (Леков 1984: 115). Поетичността в думите на прозаика е преплетена със смесица от диалектна и остаряла лексика, чрез която майсторски изгражда облика на българката: гиздосия – остар. (арх.) хубост (РБЕ 3), мерджанени – остар. (арх.) и диал. Корал (Жеравна, Великотърновско, Сливенско, Самоводене, Ломско, Ново село, Софийско, Русаля) (БЕР 3),  къдра – диал., ж.р., контрахирана форма на „къдрав”, ягки – диал. „форма на „як” (епентеза на звук „г”), виражение – остар. (арх.) „форма на „изражение” словообразувателен архаизъм (замяна на представка „из” с „ви”),  гайтан – остар. (истор.) Плетен шнур, с който се обшива и украсява народна носия от аба (от ср.-гр. γαιετανόν „пояс“) (РБЕ 3). Всичко това прави щриха на Каравелов завладяващ и опияняващ.

Образът на българската мома и невеста построяваме чрез извлечените от нас лексикални единици, които описват външния вид на младата българка. Ексцерпираната от нас диалектна и остаряла лексика разпределяме в две тематични групи: облекло и външни черти на лицето.

Първата тематична група включва лексеми, които назовават елементи на облеклото. Ние имаме за цел да докажем, че чрез лексикално и етнолингвистично изследване на даден текст от художествената литература може да се достигне до извличането на специфични исторически подробности около битието на българина през периода на Възраждането, и конкретно – до информация за неговото облекло. Етнологът Николай Колев пише: „Народното облекло е важен дял от народната култура, с помощта на което могат да се изяснят етнографски, исторически и социални процеси” (Колев 1987: 168). По тази причина ние се спираме на диалектните и остарелите лексемите, изграждащи Каравеловото описание на чеиза[10] на невестата Лила от повестта „Българи от старо време”. Чрез проследяване на специфични думи разкриваме как се изменя облеклото на българката, когато тя променя семейното си положение от мома в невеста. Ето как е описан чеизът на Лила чрез думите на Хаджи Генчо: „Колкото за премяната на невестата, то ние ще да дадеме това: единайсет ризи, като извадиме из тях оная, в която ще тя да иде под венец, и оная, в която ще да легне с младоженецът, пет сукмана, три фустана копринени и един от чит; осем чифта ръкави и четири нагръдки; три контоша, подплатени с лесици, и един подплатен с агнешки кожи; един контош неподплатен и едно либаде; девет кърпи за забрадка и дванайсет за триене; един кюрк зимен, подплатен със самур, други летен, подплатен с нурки, и една мода; два пояса сърмени и едни чопрази…” (Леков 1984: 169 – 170).

Лексикални единици, които провокираха нашето внимание, са:

Сукман – Сукманът е от ленен, конопен или памучен, но най-често вълнен плат в естествените цветове на текстилния материал. Той повтаря почти напълно кройката на ризата — тя е туникообразна със средищно разположение на основните платове; със странични трапецовидни или дори правоъгълни клинове с набор на горния край; с дълбока пазвена изрезка; без ръкави, с къси и рядко дълги ръкави (Колев 1987: 172); Фустан – Женска рокля от груб домашен плат (нгр.) (БТР 1976);  Чит – диал. Басма, памучна тъкан (тур. cit) (РРОДД); Нагръдки – мн. диал. Горна предна част на риза. (РРОДД); Контош – диал. Къса до пояса горна дреха (унг. Köntös) (РРОДД); Либаде – Женска горна дреха без ръкави (РБЕ 3), Къса горна дреха, подпълнена с памук (БТР 1976); Кюрк – остар. Дълга, горна дреха, подплатена с кожи, шуба, кожух. (РРОДД);  кожух; зимна дреха, подплатена с кожи, диал. кожу (БЕР 3). Мода – Вид по-тънка тъкана дреха (Медвен, Котленско) (БЕР 4); Пояс – остар. (истор.) Дълъг нарочно изтъкан плат за опасване около кръста (БТР 1976); Чопраз(и) – диал. (тур. capraz). Нашивка от гайтани или ширити (РРОДД), фонетичен диалектизъм (лабиален звук “о” заменя нелабиален звук “а”).

Тъй като обредите, които се изпълняват в българското общество, имат установени правила, членовете на определения социум ги спазват. Така е и при извършването на годежа между Лила и Павлин в белетристичната творба „Българи от старо време”. Ето защо може да приемем, че в чеиза на всяка девойка през Българското възраждане ще срещнем същите или подобни вещи (женски дрехи и принадлежности за дома), които са част от нейната премяна.

Втората тематична група включва лексеми, които назовават външните черти на лицето на момата или невестата. Изобразяването на облика на младата българка е истинско предизвикателство за художника с перо в ръка. За да нарисува с думи най-фините черти на лицето, очите, устните, шията, тялото, кожата, писателят трябва да пресъздаде най-съвършеното същество на природата – човекът. С помощта на народните представи и употребата на специфичната лексика Каравелов отчасти достига непостижимите изобразителни похвати на Създателя на света.

    Първият образ, чрез който ще проследим изящния почерк на Каравелов, е този на Лила от повестта „Българи от старо време”, пречупен през очите на дядо Либен: „Хаджи Генчо има в къщата си едно хубаво, прехубаво, гиздаво, прегиздаво момиченце: червеничко и беличко, като мак, като кръв с мляко; чернооко и черновеждо – вежди като пиявици, очи като вишни-череши; зъби като маргатар; а снага като фидан вов градина” (Леков 1984: 130).  Следните диалектни думи предизвикаха нашия интерес: маргатар – диал. (гр. margariretes) маргарит (РРОДД), бисер (РСБКЕ 2); и фидан – диал. Контрахираха форма на „фиданка”. С тези думи сякаш прозаикът, роден в Копривщица, ни представя Лила като първата жена на земята, сравнена с: неземната хубост на младото дърво от Райската градина с определението – „фидан вов градина”, опияняващата красота на морска нимфа с определението – „зъби като маргатар”. Диалектните лексикални единици маргатар, фидан създават неповторим почерк на Каравеловия стил. Съчетани в определен контекст, те могат да бъдат разбрани от съвременния читател, като запознават реципиента  с езика на нашите предци, говорен преди почти 200 години.

Вторият образ, който ни разкрива Каравелия почерк като словесен художник, е този на Пенка от повестта „Маминото детенце”: „Аз би желал да бъда изграфин и да ви изпиша това невинно лице, тия ясни и живи очи, тия бялохримизни бузи, тия ясни и живи очи, тия вити вежди, тия високи гърди, тая бяла шея, тая тънка снага” (Леков 1984: 81). Нека насочим нашето внимание към думите: бялохримизни, шея. С лексемата бялохримизни – от „хримизен” (инд. – срхр.) – Оранжево-червен (РРОДД), т.е. бяло-черевени (думата е прилагателно и се състои от две думи „бял” и „Хримизни” (МРСЕ) Каравелов пресъздава до съвършенство цвета на лицето на българската мома, като с точност смесва двата основни цвята на българската култура – кръвта и снега, както по-късно прави и Радичков в „Нежната спирала”, постигайки баланс между контраста. Отново Каравелов използва и диалектна единица при описанието – „шея” – диал., форма на „шия”.

Третият образ, който ни представя копривщенският словотворец – Каравелов, е Слава от едноименното произведение: „…то аз трябва да ви кажа, че Слава и наистина беше голяма хубавица и гиздосия. Слава имаше трендафилови бузици, на които се намираха две ямички; очите й бяха като небесна синевина; косато й руса като у горска самовила; а снагата й тънка като на пиявица” (Леков 1984: 238). Лексикалните единици, които предизвикаха нашия интерес, са: ямички – семантичен диалектизъм – трапчинки,  самовила – форма на „самодива”, синевина – авторов неологизъм – син цвят. Тези няколко кратки обяснения са достатъчни на съвременния читател да създаде образ на едно неземно, нетленно създание сред простотата на българското патриархално общество.

Четвъртият образ, върху който се спираме, е този на Стана: „Ех, хубаво, гиздаво и обично беше това момиченце! Яз мисля, че ако сърните от Витоша да би погледнали на неговите очи, то би трябвало да се засрамят и да захлупят клепачите си; аленият трендафил би трябвало да се засрами от устните й; планинският бук – гиздостта е, а снегът – от лицето и” (Леков 1966: 346). Каравеловите сравнения тук са подобни на тези от творбите „Слава” и „Маминото детенце”. Той сравнява частите от лицето на Стана така: устните – с  трендафил, очите – с тези на сърна, цвета на лицето – със снега. Чрез повторната употреба на сравненията писателят ни показва устойчивост и последователност в своя стил. Интересно е, че и при четирите изображения – на Лила, Слава, Пенка, Стана, прозаикът използва форма на думата „гиздав” – хубав, напет (БТР 1976),  която е характерна на народните говори по време на Българското възраждане.

В изграждането на тези женски образи Каравелов използва диалектни думи като: мерджанени, ягки, чит, нагръдки, контош, чопрази, маргатар, фидат, шея, ямички, самовила и една народна дума (гиздосия). Те създават усещането, че авторът сякаш не пише, а говори от името на българския народ и представя същността на жената. Що се отнася до остарелите думи, те са следните: либаде, мода, гиздосия, мерджанени, веражение, гайтан, сукмат, фустан, пояс и хримизен. Те също създават чувството за архаизацията на езика и издържан авторов похват при определения за женската красота. Правим уточнението, че думата мерджанени е остаряла и диалектна и я включваме и към двете групи.

Като проследяваме представените ни откъси от Каравеловите прозаични творби, в нашето съзнание се пресъздава облика на нежната половина от българския социум от XIX век, която е описана с най-фините изящни детайлни окраски и цветове. От изложеното дотук можем да направим заключение, че писателят много умело използва диалектни и остарели думи, които точно разкриват външните черти на българската мома и невеста. За разлика от художника, който долавя само в определен отрязък от време външния облик на българката и частично – нейното настроение, копривщенският творец изгражда до съвършенство лика на нашенката.

 

Библиография:

  1. Бояджиев 1986: Бояджиев, Т. Българска лексикология. София, 1986.
  2. Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999: Бояджиев, Т., И. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. София, 1999.
  3. Димитрова 2002: Димитрова, К. Жените – скритите за историята социални актьори. София // „Култура”, 22 март 2002.
  4. Добрева, Савова 2000: Добрева, Е., Савова, И. Текстолингвистика. Шумен, 2000.
  5. Колев 1987: Колев, Н. Българска етнография. София./ http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/N_Kolev_BG_etnographia.pdf (октомври 2014г.).
  6. Леков 1966: Леков, Д. Любен Каравелов. Събрани съчинения. Разкази и повести. Том III. София, 1966.
  7. Леков 1984: Леков, Д. Любен Каравелов. Събрани съчинения. Разкази и повести. Том I, Том II, Том III. София, 1984.
  8. Маслова 2001: Маслова, В. Лингвокултурология. Москва, 2001.
  9. Петрова 2010: Петрова, А. Балканската лексика в лингвокултурологичен аспект. – В: Проблеми на балканското и славянското езикознание. Велико Търново, 2010, 114-125.
  10. Радичков 1983: Радичков, Йо. Нежната спирала. София, 1983.

Речници:                          

  1. БЕР: Български етимологичен речник (том I от 1971 г. до том VII от 2010 г.).
  2. БТР: Български тълковен речник (1976 г., с ред.  Л. Андрейчин).
  3. Геров: Речник на българския език на Найден Геров (1895 г. до 1914 г.).
  4. РБЕ: Речник на българския език (том I от 1970 г. до том XIV от 2012 г.).
  5. РРОДД: Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от XIX и XX век (1998 г., ред. Стефан Илчев).
  6. СТР: Съвременен тълковен речник на българския език с илюстрации и приложения (1995 г. с ред. Ст. Буров).

 

Информация за автора:

Десислава Янкова Попова, докторант в катедра „Съвременен български език“ към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Научните й интереси са в областта на лексикологията, диалектологията, етнолингвистиката, лингвокултурологията, историята на езика и фонетиката.

E-mail: cheery_dessy@abv.bg

 Бележки

[1] Мома – Голямо, възрастно момиче, девойка  (БТР 1976).

[2]  Невеста / Невяста – Булка в деня на сватбата и наскоро след това (БТР 1976).

[3] В нашето изследване използваме думата „етюд” със значение: „Произведение (на живописта и скулптурата), което служи  като първоначална скица, за да се използува за по-голямо цяло” (БТР 1976); „Рисунка, изпълнена от натура, която обикновено е част от бъдещо по-голямо произведение” (СТР).

[4] Под лексемата „миниатюра” разбираме – „Малък акварел или друго произведение на живописта, изработено с особено внимание и точност” (БТР 1976); Произведение на изкуството, което е в малка форма (СТР).

[5] „Думи с ограничено разпространение само в отделен диалект или група диалекти са диалекти думи. (Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999 : 183).

[6] „…думите отпадат от активния лексикален запас, когато изчезнат предметът или явлението, които те са назовавали…” (Бояджиев 1986: 113-114).

[7]  „…читателят, слушателят, театралният или телевизионният зрител се окачествява като реципиент” (Добрева 2000: 37) на дадения текстови продукт.

[8] Според В. А. Маслова етнолингвистиката е направление от лингвокултурологията. Вж: Маслова, В. А. Лингвокултурология. М. 2001.

[9] „Лингвокултурологичният подход има комплексен характер и сложен арсенал от методи, защото картината на света се проявява в различни дискурси (литературен, философски, фолклорен и т.н.) и в различни текстове на културата” (Петрова 2010: 114-115).

[10] Чеиз – нар. Невестенски дар (БТР 1976); истор. Дрехи, покъщнина, които невестата в миналото отнасяла в дома на съпруга си (СТР).