Дистрибуция на категориите персоналност и лице в съвременния български език | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Дистрибуция на категориите персоналност и лице в съвременния български език

Posted in: Библиотека, Българистични опити Started by

Дистрибуция на категориите персоналност и лице в съвременния български език

Здравко Минчев

Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

В статията е ревизирана дадената от И. Куцаров дефиниция на инвариантното съдържание на морфологичната категория лице. Коментирано е и становището на автора по въпросите за съгласуването между местоименията и глаголните форми и за препокриването на семантичното съдържание на грамемите за лице при местоименията и при глаголите. Разглежда се участието на диференциалните признаци на персоналността и лицето в семантиката на различните пълнозначни части на речта.

Ключови думи: лице, персоналност, субектност, действие, диференциални признаци, комуникативен акт.

In this article, I have revised Ivan Kutsarov’s definition of the invariant meaning of the morphological category of person. I have commented on his view on pronoun-verb coordination in Bulgarian language and also on the overlapping between the personal semantics of pronouns and verbs. In addition, I have examined the problem of how the differential features of the categories of person and personality contribute to the semantics of the word classes in Bulgarian.

Key words: person, personality, subjectivity, action, differential features, communicative act.

Настоящото изследване идва като естествен резултат от работата ни върху същността и проявите на имперсоналността в съвременния български език, понеже, преди да оформим конкретно становище около това – що е имперсоналност и какви са нейните прояви и връзки с някои други езикови категории, се налага да изградим ясно виждане най-напред върху персоналността.

Тук представяме своята теза относно същността на понятийната категория персоналност, даваме по-прецизна дефиниция на морфологичната категория лице на глагола, засягаме връзките между двете категории и изследваме дистрибуцията и проявите на персоналността и лицето в лексикалната и граматичната система на съвременния български език, като се базираме на компонентния анализ и функционално-семантичната теория за езика, а като следствие от всичко това в хода на анализа правим и някои общи изводи относно естеството на имперсоналността.

I. Дефиниране на персоналността и лицето[1]. Както И. Куцаров споменава, семантичното съдържание на морфологичната категория лице се изгражда върху формално-семантичната привативна опозиция „комуникатор-некомуникатор” (Куцаров 1998: 379), от което несъмнено следва, че ролята на глаголния субект може да бъде такава на комуникатор (1-во и 2-ро лице) или на некомуникатор (3-то лице). Отново Куцаров обаче дефинира категорията като отношението на глаголния субект към изказването (Куцаров 1998: 379).

Тук бихме си позволили да възразим на автора поради явното несъответствие между дефиницията на отношението и тази на формално-семантичната опозиция. Ако за категорията бе важно отношението на субекта към изказването, то тогава връзките между членовете биха изглеждали по коренно различен начин от представения в цитирания труд. Тъй като отношението на субекта към изказването би могло да бъде само активно или неактивно (т.е. глаголният субект прави изказване или глаголният субект не прави изказване), то триадата 1л.-2л.-3л. би изглеждала така: 1 лице прави изказване (и се очаква да е формално маркиран член), 2 и 3 лице не правят изказване (и се очаква да са формално немаркирани членове). Последното обаче не съответства на езиковата действителност (и противоречи на принципите на изграждане на морфологически опозиции – няма опозиция с два немаркирани члена) – немаркиран член е само 3-то лице и съответно трябва да открием семантически признак, който го отличава от другите два члена на категорията и е едновременно наличен (признакът) в тях, поради който факт те и двата са формално маркирани. Въпросният признак е отлично дефиниран при назоваване на опозицията „комуникатор-некомуникатор”: ако глаголният субект е комуникатор (семантически маркиран), той е и формално маркиран (такива са грамемите 1 л. и 2 л.); ако глаголният субект е некомуникатор (семантически е немаркиран), то той е и формално немаркиран (грамема 3 л.). Комуникатор обаче не означава само лице, което се изказва, а изобщо лице, което участва в комуникативния акт. Комуникативният акт, от своя страна, съдържа не само изказване, но и възприемане на казаното, т.е. комуникаторът не е задължително да изказва, а може и да възприема (слуша, чете) казаното. Именно това е релевантното за неговото семантическо и формално маркиране в глаголната словоформа.

И така, нека дадем по-стриктно, логически съответстващо на фактите определение на морфологическата категория лице. Тя се основава на отношението на глаголния субект към акта на общуване, т.е. към комуникативния акт. Ако глаголното лице участва в този акт, то е маркирано формално; ако не участва (или няма данни за участието му), не е маркирано формално. От своя страна, участващите в комуникативния акт са разделени според начина, по който вземат участие – произвеждащ изказването и непроизвеждащ (възприемащ) изказването. Т.е. отношението на глаголния субект към изказването е значимо единствено в рамките на формално-семантичната опозиция „говорещ (изказващ се) – слушащ (неизказващ се)”. Ако комуникаторът прави изказване, той е в 1 л.; ако комуникаторът не прави изказване, той е във второ лице. Присъствието или отсъствието обаче на семантичния признак „производител на изказване” (с други думи отношението към изказването) не се отразява на формалния облик на глаголната словоформа – и 1 л., и 2 л. са маркирани.

Преди да продължим с анализа, ще отбележим няколко факта, които са съществени за правилното разбиране и дефиниране на лицето и персоналността.

А. Категорията лице според нас изразява отношението „комуникатор (некомуникатор) – субект” само в рамките на глагола и на личните местоимения в номинатив (в частност в рамките на местоименията това става по подразбиране и единствено заради връзката им с глагола – те не притежават семантичен признак „действие”, който да се обвърже в пряко отношение с признака „комуникатор (некомуникатор)” в рамките на местоименната лексема).

Б. В рамките на родителните и дателните (мене/ме; на мене/ми) местоимения не присъства субект на действието и също така те не са обвързани съгласувателно с никакво действие; и при тях обаче присъства семантичен признак „комуникатор (некомуникатор)”. Например Мен ме арестуваха – Мен не е вършител на никакво действие, но е субект на изказването, т.е. участник в комуникативния акт.

В. Същото се наблюдава и при притежателните и възвратните местоимения (мой, свой, себе си, се, си и т.н.), където субектът на действието е винаги в трето лице (моята пушка гръмна силно). Тук отново лицето на местоимението (моята – 1 л.) не съвпада с лицето на деятеля (пушка – 3 л.). Съществува обаче признакът „комуникатор (некомуникатор)” в семантиката на местоимението моята.

Куцаров твърди, че планът на съдържание на лексикално-граматичната категория лице при местоименията се основава на способността им да се съгласуват със словоформите на морфологичната категория лице при глагола. (…) Семантичното съдържание на (тези – б.м. З.М.) лексеми съответства на семантичното съдържание на грамемите от категорията лице при глагола (Куцаров 2007: 577).

Тук ще възразим на автора по два пункта, а именно: първо, съгласуването на местоименията с глаголните форми и второ, съответствието на семантичното съдържание на лицето при местоименията и глагола.

По първото възражение ще приведем следните бележки и аргументи. Съществува теза, според която ролята на категорията „лице в глагола има същия статус, както родът в прилагателното” (Мартинов 1982: 14). Като доказателство за това твърдение авторът сравнява словосъчетанията ученикът рисува и добър ученик. „В предикативната връзка ученикът рисува съществителното няма формален показател за лице, а в глагола задължително се изразява 3 л. Подобно е положението в именната група добър ученик, където съществителното няма формален показател за род, а в прилагателното изразяването на рода е задължително” (пак там). Това, което Мартинов прави като извод (за функционалната прилика между лицето и рода), ни заставя да заключим, че лицето на глагола има и съгласувателна функция – то помага да открием кой е вършителят на действието. Следователно глаголът (като предикат) се съгласува с подложната лексема (като субект) – била тя съществително име или местоимение, – за да й придаде динамичен признак. Така не местоименията се съгласуват с глагола, а обратното – глаголът се съгласува с местоименията (и не само с тях).

По второто възражение нека вземем за пример изреченията Полицаите ме арестуваха без причина и Ти ме прекъсна грубо. Кои са глаголните субекти тук? В първото изречение това са полицаите, а във второто ти. Това са и подлозите на тези изречения. Полицаите е в 3 л., а ти е във 2 л. – полицаите върши действие и не участва в комуникативния акт, а ти върши действие и участва в комуникативния акт. Дотук всичко е съвсем логично и отговаря на очакването ни за граматичното лице като за отношение на вършителя на действието към комуникативния акт. Защо обаче определяме местоимението ме (мене) като дума в 1 л.? Притежава ли тя категория лице в смисъла на дефиницията на Куцаров? Изразява ли отношение на някакъв деятел (глаголен субект) към комуникативния акт и оттам препокрива ли се нейното семантично съдържание със семантичното съдържание на лицето в някой глагол? Очевидно е, че местоимението ме не изразява никакъв деятел, както и от друга страна, е очевидно, че изразява значението „участник в комуникативния акт (автор на изказването)”. Това е единственото, по което семантичното съдържание на местоимението ме се препокрива с това на глаголното лице.

Съществуват и автори, които подлагат на съмнение съгласувателния характер на категорията при глагола (според нас не без основание), като се базират на факта, че имената и местоименията нямат флексии (или друг формален маркер) за лице, с които глаголът да се съгласува. В подлога КЛ (категорията лице – б.м. З.М.) е изразена лексикално, а в сказуемото – флективно (Гугуланова 1993:14). Проблемът обаче е още по-сложен, понеже лице може да се изрази не само в подлога и сказуемото, а и на други места в изречението – в прякото и непрякото допълнение, в обстоятелственото пояснение (чрез местоимения – мене, тебе, за него, от нас, при тях, чрез нея). При всички тях липсва отношение на референта към някакво действие, но има недвусмислено лексикално изразено отношение към комуникативния акт – мене е участник и автор на изказване; тебе е участник, но не изказва; него не е участник и т.н.).

По наше мнение лицето действа като съгласувателна категория в отношенията между глагола, където е изразено граматически, и личните именителни местоимения, където присъства лексикално-граматически. Що е отнася до съществителните и субстантивираните части на речта в роля на подлог, там съгласувателната функция на лицето не се проявява заради липсата на морфологичен и лексикално-граматически маркер в този клас думи[2].

От всичко казано дотук следва, че понятийната категория персоналност влиза в отношение с понятието за действие (в най-общия смисъл като активност на субекта или като състояние) в рамките на глаголната форма и така, чрез взаимодействието си, двете формират морфологично изразената категория лице, докато в рамките на местоименията персоналността не влиза в пряк досег с действието и остава изразена по лексикален път. Присъствието на персоналността при местоименията се свежда до указване на някакъв предмет от действителността (денотат) като участващ или неучастващ в комуникативния акт, без всеки път това да е обвързано с извършването на някакво действие (освен по косвен път при личните именителни местоимения). Оттук пък следва, че макар персоналността да е винаги пряко обвързана с участие/неучастие в комуникативния акт, тя невинаги влиза в досег с глаголното действие. Така, ако някакъв предмет няма отношение към комуникативния акт, той не би могъл да притежава персоналност като семантична характеристика. Иначе казано, ако теоретически приемем, че някакъв предмет от действителността, макар да извършва действие, не може да се определи като комуникатор/некомуникатор, той не би могъл да притежава семантичен признак „субект”. В езика такива са случаите на действие, чийто вършител не е определен и което е изразено от глагол, който в изречението се изявява като безподложно сказуемо.

II. Диференциални признаци. И така, семантичните диференциални признаци, които лежат в основата на персоналността и граматическото лице и определят отношението на думите (частите на речта) към тези категории, са следните:

1.„+/–ОКА” („отнесеност към комуникативния акт“, т.е. наличие на признака „комуникатор/некомуникатор“), отчита факта дали референтът на съответната лексема участва в акта на комуникация като субект на изказването или като слушател, дали не участва, или пък няма отношение към този признак. +ОКА означава 1 л., 2л. или 3л. в конкретното му значение (напр. местоименията и персоналните окончания на глагола в Аз пуша; Ти пушиш; Той пуши); –ОКА означава 3л. в значението му „липса на данни за участие в комуникативния акт“ (напр. безличното Тук не се пуши).

2.„+/–Субектност“ отчита способността на лексемата или нейната граматическа форма да изразява логически деятел или експериентор (напр. при съществителните: Кучето ми е болно има „+субектност“; при наречията обаче има „–субектност“ – срв.: *Трудно стъпвам с левия крак, но в случаи на субстантивация отново има „+субектност“: Трудното идва когато пораснеш).

3.+/–Действие отчита способността на лексемата да изразява динамичен признак, т.е. да означава действие, да участва в състава на глаголни форми и да се изменя по лице, време и наклонение (фактически маркирани с „+действие“ са само глаголите и причастията, част от които дори понякога участват самостоятелно в глаголната форма, напр. при преизказване в 3 л.: срв. Бил ø закъснял за разлика от Бил съм закъснял; Бил си закъснял; също: Тогава Червената шапчица ø разбрала). Части на речта, които могат да влизат в състава на предикативи и именни сказуеми (като наречия, съществителни, прилагателни), маркираме с „–действие“, защото, от друга страна, не могат да образуват глаголна форма, макар да имат предикативни функции; освен това предикативите и именните сказуеми не са глаголни форми, а гранични, морфо-синтактични единства (вероятно именно заради разглеждания признак на образуващите ги компоненти). Да не говорим, че нито наречията, нито съществителните (или субстантивираните части на речта) изобщо притежават и се изменят по динамични характеристики, като лице, време и наклонение.

По степен на важност поставяме на първо място +/–ОКА (както личи и от нашата дефиниция за лице и персоналност). На второ място е признакът +/–действие, когато присъства като лексикално-семантична характеристика. Най-долу в йерархията е +/–субектност.

В лексикалното или граматичното значение на думата комбинациите между тези диференциални признаци в българския език са следните:

А. +ОКА/+действие/+субектност.

При личните глаголи +действие е лексикален признак, докато +ОКА и +субектност са изразени граматично чрез флексията за лице.

При причастията[3], подобно на глагола, изконна лексикална характеристика е признакът +действие, а когато са в рамките на глаголна форма, чрез съгласуване със спомагателния формант, те добиват и граматичен признак +ОКА и +субектност.

Б.+ОКА/–действие/+субектност. При личните местоимения срещаме ситуация, която се отличава от тази при глаголите и причастията. Тук признакът +ОКА е лексикално-граматична характеристика, а признакът действие се актуализира едва при съчетание на тези местоимения с глагол в рамките на изречението/изказването, т.е. опосредствано. При тях значението действие присъства имплицитно в семантиката чрез присъствието на лексикалния признак +субектност. Именно субектността съдържа семантичен потенциал за съчетаване на местоименната лексема с глагол (само при местоимения в именителен падеж) и оттам актуализиране на признака действие в изречението, а това, от своя страна, означава, че признакът действие при тези местоимения е синтактична функция, а не лексикална или граматична характеристика, затова ги бележим с –действие. От друга страна, личните местоимения в косвен падеж изразяват субектност само в безлични и безподложни синтактични съчетания от типа дожалява ми, спи ми се. Следователно субектността при тях се придобива по синтактичен път. В лични конструкции те изразяват пряк или непряк обект – срв.: Дожаля ми, но Донеси ми чашата; Домързя ме, но Не ме закачай.

В. + ОКА/- действие/-субектност .

Притежателните местоимения нямат нито лексикална, нито граматична способност да изразяват действие и субектност, било директно, било имплицитно. Единственото значение, което тези части на речта носят, е значението +ОКА, т.е. те могат да изразяват дали думата, която заместват в изречението, е комуникатор, или не е комуникатор.

Що се отнася до останалите групи местоимения, те споделят характеристиките на частта на речта, която заместват. Например относителни, въпросителни и т.н. местоимения с количествена семантика притежават чертите на наречията; относителни, въпросителни и т.н. местоимения, заместващи съществителни, ще носят съответните ОКА, субектност и действие.

Съществителните имена и субстантивираните прилагателни, числителни, наречия и притежателни местоимения не съдържат признака +действие като динамична характеристика. Наистина отглаголните съществителни назовават действия, но като статични явления, а не, както е при глагола сказуемо, като динамична характеристика на подлога. Напротив, самите отглаголни съществителни, подобно на останалите от своя клас, остават синтактически ограничени да изпълняват роля на подлог, допълнение, пояснение и т.н., но не и на сказуемо, тъй като поради назоваващата си функция нямат способността да влизат в роля на предикати.

И така всички от класа съществителни се характеризират с признака –действие. Синтактично го придобиват, но не лексикално или граматично.

Що се отнася до отношението към комуникативния акт, във всяка синтактична функция разглежданият клас думи може да изразява само некомуникатор, следователно маркерът тук е +ОКА. Ние обаче наричаме нещата от заобикалящия ни свят с техните имена (съществителни, субстантивирани, отглаголни и т.н.) само когато тези неща не са част от акта на комуникация. Когато човек, предмет или явление (например при олицетворение) е част от комуникативния акт, ние използваме лични местоимения в 1-во и 2-ро лице, за да го назовем. Следователно разглежданите думи изразяват само 3-то лице като синтактическа функция, защото, както вече споменахме, те не съдържат нито лексикален, нито граматически маркер за отношение към акта на общуване.

Във връзка с признака +/–субектност е задължително да подчертаем следното. Думите от тази част на речта имат семантичен потенциал да бъдат субекти (+субектност), но отново чрез синтактично свързване с предиката, а не чрез лексикално-семантично или морфологично маркиране. Затова ги разпределяме в подточката за думи с признак –субектност.

Що се отнася до субстантивираните причастия и тези с атрибутивна функция, налага се да ги разгледаме в повече детайли.

Както споменахме по-горе, признаците +действие и +субектност са иманентна лексикална характеристика на този клас думи. Когато се субстантивират, те се „превръщат“ в съществителни, изразяващи деятел, но подобно на отглаголните съществителни, действието и субектността вече са част от акта на назоваване на предмета, а не от акта на предикация, т.е. променят функционалния си облик. Признакът +ОКА при субстантивираните причастия се определя от синтактичната функция, подобно на случая при съществителните, и те винаги са в 3л.

Причастията в атрибутивна роля приемат признака ОКА на думата, която определят, т.е. винаги +ОКА, понеже винаги ще определят съществително име.

Г. –ОКА/+ действие/-субектност.

Безличните безсубектни глаголи от типа вали, свечерява се изразяват +действие по лексикален път (подобно на останалите от класа), но тъй като са винаги в 3 л. в общото значение „липса на данни за участие или неучастие на глаголния субект в акта на комуникация“, за тях приемаме, че се отличават с –ОКА и –субектност. Третоличната нулева флексия не отпраща семантически към никакъв субект на действието, а оттам няма начин да се определи и отношението към комуникативната ситуация. Безлчните форми и корелати на лични глаголи от типа пуши се, пее се, влизано е, говорено е се различават от безсубектните глаголи по това, че имплицитно съдържат информацията за вършител, но на логическо и граматично равнище той не е изразен, тъй като няма отношение към комуникативния акт, поради което го бележим с с призака –ОКА.

Същото се случва и с причастията, когато са част от форма на безсубектен, съответно на безличен глагол.

Д. –ОКА/- действие/-субектност.

Наречията са онази пълнозначна част на речта, която не може да влезе в отношение с нито един от разглежданите диференциални признаци, тъй като в семантиката им (на наречията) няма нужните предпоставки за това – не именуват предмети от действителността, нито обозначават действия, не притежават лице, време и наклонение.

Прилагателните, макар и морфологически „богата“ част на речта, влизат в отношения с комуникативния акт (ОКА) само в словосъчетание (сиреч синтактично), чрез съгласуването си със съответната субстантивна лескесма. Подобно е и положението им във връзка със субектността. Действие пък никак не изразяват, освен когато са производни от причастия, но дори в тези случаи не се изменят по динамични характеристики, за да ги маркираме със знак + в графата „действие“.

           Диференциален признак

Част на речта

 

ОКА

 

СУБЕКТНОСТ

 

ДЕЙСТВИЕ

Лични глаголи и причастия в състава на глаголна форма + граматично + граматично + лексикално
Лични местоимения и заместващите ги местоимения + лексикално- граматично + лексикално (им. пад.)

+ синтактично (вин. пад. и дат. пад.)

Притежателни местоимения и заместващите ги местоимения + лексикално-граматично
Съществителни имена, субстантивирани части на речта и съответните местоимения, прилагателни имена, адективирани части на речта и съответните местоимения + синтактично + синтактично
Безлични глаголи – (при безсубектните)  + лексикално (при останалите) + лексикално
Наречия и съответните местоимения

III. Заключение. В заключение бихме могли да обобщим, че действието в рамките на глагола изисква граматично изразяване на отношението с персоналността – така е в случаите на комбинацията +ОКА+действие (т.е. при личните глаголи), както и при –ОКА+действие (т.е. при безличните и при безсубектните глаголи). Щом лексемата изразява действие, тя иска да го обвърже със субект (+ОКА) и дори при липса на субект (–ОКА), ползва значимите немаркирани форми. Това означава, че при всички случаи една глаголна лексема ще търси изражение на отношението, наречено „граматично лице” (което невинаги означава наличие на признак комуникатор/некомуникатор, а понякога маркира липса на данни за комуникатор/некмуникатор).

Всяка деятелност обаче непременно се осъзнава в езика като съотнесена с комуникацията, тъй като всеки произведен текст (т.е. всеки акт на предикация) е акт на комуникация, т.е. при всяко изказване – независимо от неговата структура, смисъл, стилистични особености и т.н. – се изразява отношение на съобщавания факт към комуникативния факт.

Персоналността, от своя страна, не търси непременно изразяване на отношение с действието, затова в думите, в които има изразена персоналност, но не и действие, персоналността е изразена лексикално.

Оттук следва, че категорията лице не е непременно обвързана с вършителя на действието, макар да има връзка със самото действие. В косвенопадежните местоимения например лицето се открива изразено в позиция на косвено допълнение или на адюнкт (мене, на мене, заради/от мене).

И така, персоналността отчита отношението на предметите (денотатите) от изказвания факт към акта на общуване. Тя обаче не е част от модалността, защото за разлика от нея има характер на обективно отношение (т.е. персоналността, респективно лицето, е категория с отражателен характер), независещо от личното мнение и комуникативни намерения на изказващия субект.

Денотатите, представени в изказването, могат да са, от една страна, комуникатори или некомуникатори, а от друга, да извършват или да не извършват действие.

Когато те са действащи, отношението към акта на комуникация (сиреч персоналността) влиза в досег с действието и се изразява морфологически чрез категорията лице на глагола.

Когато не са действащи, персоналността не се изразява граматично, а лексикално-граматично или лексикално (мене, тебе, с Петър, след влака), защото не влиза в отношение с действието.

Персоналност има постоянно или потенциално изразена във всяка глаголна, отглаголна, местоименна или субстантивна част на речта, щом при определени условия отчитаме признака +ОКА при всички тях. При местоименията тя е иманентна (аз, тебе, техен), а при останалите пълнозначни части на речта (с изключение на глагола) се актуализира по синтактичен път (т.е. само в изказването), като при глагола и причастията е задължително обвързана с действието и присъства само чрез окончанията за лице, но не и лексикално (освен при атрибутивна употреба на причастията).

БИБЛИОГРАФИЯ

Георгиев 2000: Георгиев, С. Енциклопедия на съвременния български език. Велико Търново: ИПК Евтимий Патриарх Търновски, 2000.

Градинарова 2011: Градинарова, А. Безличная модель с причастным предикативом в русском и болгарском языках. [прегледан 20.09.2014]. <http://www.actalinguistica.com/arhiv/index.php/als/article/viewFile/321/486> .

Гугуланова 1993: Гугуланова, И. Българско-полска съпоставителна граматика. Синтактичната категория комуникант, София: УИ Свети Климент Охридски, 1993.

Иванова 2012: Иванова, В. За експликаторите на функционално-семантичната категория персоналност в българския език. [прегледан 10.08.2014]. <http://www.uni-vt.bg/pages/6300/uplft/dok-bash-3.4.pdf >.

Кустова 2011: Кустова, Г. Лицо. [прегледан 13.05.2014]. <http://rusgram.ru/Лицо>.

Куцаров 1998: Куцаров, И. Съвременен български език. София: П.Берон, 1998.

Куцаров 2007: Куцаров, И. Теоретична граматика на българския език. Морфология. Пловдив: УИ Паисий Хилендарски, 2007.

Летучий 2011: Летучий, А. Безличность. [прегледан 04.04.2014]. <http://rusgram.ru/Безличность>.

Мартинов 1982: Мартынов, В. Категорий языка.Семиологияеский аспект. Москва: Наука, 1982.

Стоянов 1980: Стоянов, С. Граматика на българския книжовен език. София: Наука и изкуство, 1980.

Шимански 1993: Шимански, М. Българско-полска съпоставителна граматика. Синтактичната категория комуникант. София: УИ Свети Климент Охридски, 1993.

Здравко Минчев е докторант по Морфология на съвременния български език (тема на дисертационния труд: „Имперсоналността в съвременния български език“) в Катедрата по български език към Филологическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Негов научен ръководител е доц. д-р Красимира Чакърова. Завършил е „Българска филология“ в същия университет през 2002 г., а през 2013 се дипломира пак там като магистър по „Английски език и методика“. Родом е от Пазарджик. Освен че има интереси в областта на езикознанието, работи и като учител по БЕЛ и Английски език.

[1] По въпроса виж още Шимански 1993, Гугуланова 1993, Стоянов 1980, Кустова 2011, Иванова 2012, Георгиев 2000.

[2] Повече за лицето при съществителните ви в т. II. Диференциални признаци.

[3] Относно субстантивираните причастия и тези с атрибутивна функция виж по-долу.