чекмедже № 9 | Международен филологически форум
su.forum.students@philol-forum.uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

чекмедже № 9

Posted in: Творческа библиотека том 2 Started by

чекмедже № 9

Барът

 

Те сами го пожелаха. Те винаги са го искали.
Извинете, какво поръчахте? Какво ли всъщност питам. Наливам веднага голямо, каза Феймор в просъница и будните му клепачи припаднаха като тежка театрална завеса.

                                                                      29 – Ж

29 метна поглед през прозореца. Слънцето все още караше всичко да се пречупва през светлината му. Лъчите обаче ставаха все по-коси и коси. Тя надигна ръка пред лицето му. Стрелките на „Атлантика“ сочеха – 8. Оставаше максимум час и малко, докато то изчезне, и още толкова, докато тя отново се завърне. Бе се изморила до гроб от живота на 40. Предната вечер в Бара тя поиска да е той. Той се съгласи. И 40 като другите в Бара искаха да са някой друг. От разкрепостена, привлекателна брюнетка, интериорен дизайнер, асистент в академията, с две-три младежки сътресения и няколко успешни проекта в жизненото си описание 29 се събуди с убийствен махмурлук като красиво застаряващ, меланхоличен, обран в думи и умерено саркастичен 40-годишен цигулар.
Пред огледалото в репетиционната на Операта сега тя гледаше сините му очи и си играеше с възможностите на зениците. Блендата се свиваше и разширяваше, а светлината отпечатваше на фоточувствителната плака смесените образи на чуждия живот. Солфеж и репетиране на тавана до изнемога; умираща под звуците на Сибелиус майка в хола; пияните наставления на бащата челист, свирещ с напоен във водка лък; трева, бира и рокендрол в гаража с момчетата; разгул и ноти в консерваторията в Берлин, китарни сола, секс, вино и дрога по мостовете на Сена; Марион, поезия, Марион, любов, Марион, опит, Марион, самоубийсто, Марион …; клиника в Испания; сюрреализъм; отрезвяване; завръщане към инструмента; Класика!
– Джими, провикна се някой зад гърба ѝ. – Пак ли изчезваш?
– Тук съм, разпозна тя гласа на 40.
– След 5 минути в оркестрината и без импровизации този път, щото Маестрото е на ръба. Разбираш ли, виртуозе?
– Почти нищо, Капитане – усети тя преднамерената шега в плътния си глас.
– Скица си, Джими, скица недовършена, каза Капитана, а тя видя разкривената в огледалото усмивка на чезнещото през прага лице на концертмайстора. 29 разтри лице с нежните му пръсти. Покри татуираните му ръце с белите ръкави на ризата, метна сакото връз широките отпуснати рамене и грабна цигулката и лъка, дъхащ на спирт.
Сред звуците от настройващите инструменти тя сякаш чу собствения си глас:
– Не мога повече, искам у дома, искам себе си. Бара, кога отваря Бара? Барман, моля те по-скоро ми сипи едно голямо.
С удоволствие, скъпа моя, прошепна ѝ дълбок глас секунда преди Маестрото да впие погледа си в нея. Аплодисментите изпълниха залата, очите на 40 клюмнаха, десницата му стисна с все сила лъка, а тя, заплака …

40- М

Докато подаваше чашата си на 29, така ставаше номерът с размяната, 40 поемаше тази на 37. Погледна я и се усмихна. Погледна Бармана и за пореден път се зачуди как успява винаги да стои в сянка. Кимна на двамата, каза „Наздраве“  и изпи съдържанието на екс.
Не на добър, а на път, пътешественици, изпрати го тостът на Бармана.

Пак закъснява. Вярно, с две минути, но все пак. Всъщност той винаги идва две минути по-късно от уречения час. А, ето ги четирите, две по две, коси почуквания.
– Влезте!
– Добра вечер
– Добър вечер. Заповядайте.
Сега ще пусне раницата си в ъгъла, ще окачи якето си до моето, ще свали странната си шапка, ще разроши чупливите си коси и ще легне, без да ме погледне. Кръстосва крака, разтрива силно очните ямки и въздъхва. Защо продължавам да го наблюдавам, като от половин година прави все същите ритуали. Професионално изкривяване, надявам се. Днес сигурно пак ще обели само няколко думи. Правя всичко възможно да разбере, че не си помага, като мери мислите си и мълчи. Като се самоцензурира. Разбира всичко, обяснява си всичко, но няма свобода. Не срещу стената, а със стената, така е приел да живее. Но …

– Снощи, онзи ден, не знам точно кога, но пак се появи. Не издържам вече, не го искам!
– Кой се появи – чувам гласа си.
– Тррааа… сънят, казва той.
– Сънищата ни помагат и са необходими. Те са царският път към…
– На мен не. Ужасни са!
– А ако престане да Ви сънува?
– Кой да престане да ме сънува?
– Вие да престанете да сънувате.
– Не, Вие казахте „ако престане да ме сънува“. Кой е този, който може да престане да ме сънува, кой?
– Вие да престанете да се сънувате. „Сега отново ще започне да тълкува и размишлява. Не може да разбере, че това не му помага, не и тук. Ето, млъкна. А какъв беше този лапсус от моя страна?“
– По-добре. Ще спестя страданието поне на едното място и … Какво, какво са скапаните сънища? Ако са отричане от живота – лошо, ако са възвръщането към него – още по-лошо. Животът ми е пропит с лайна сън.
Какви ги приказва този, чувам моите мисли, но те бързо са пропъдени от тези на 37.
„Пак се спря. Сега няма да продума до края на сеанса.“
– Разкажете малко повече за този ваш сън.
Виждам ръката ѝ да вади диктофона от чантата. Натиска червеното копче Rec и го поставя на подлакътника на креслото. Не знаех, че могат да правят така, учудвам се. Тя отваря и червен тефтер, странен цвят за психоаналитик, и записва:

09.07.2018 – П. В – 32 г.

Колко време да го оставя, преди да го провокирам. Може би …, спира се. Думите му изригват:
– Трамваят е пълен, поне така изглежда отвън. Не разбирам кога идва. Появява се от нищото. Жълтото му като на подводница тяло издава хриптящи звуци. Спира пред мен и сякаш се изкашля. Прилича на болен човек, който се дави в пристъп. Ръждясалите му овали се мержелеят като през мараня. Отзад е мораво-зеленото кафе с празни, наредени по перваза малки шишенца, като онези, в които има медицински спирт или метадон. Извръщам главата си към правоъгълния илюминатор на машината и тръгвам натам. Първа стъпка, втора, трета. Трамваят е пълен, поне така изглежда отвътре. Пространството се оглушава от пронизващ звън. Не съм чувал такъв. Виждам как пред очите ми хилядите му еднотипни тонове се обособяват, като все по-бавно и бавно се разслояват, отлюспват се едни от други, замръзват и миг преди да се строшат в земята, се изпаряват. Лепкавата плът на мазния въздух потреперва и безформените тела се разтрисат насечено. Мирише на вкиснало. Прозорците са замъглени. Някои са се хванали за кожените дръжки, провиснали като клупове от металната тръба. Други са седнали, но никой от тях не се е облегнал. Прав съм, а главата ми се опира в перфоратора за билети. Ръби ми. Отмествам тила си и го поглеждам. Прилича на подигравателно разтворена уста, която се плези. Като татуировка на индианец от племето маори. Решавам да му се оплезя и аз. Не ги виждам, но ги усещам. Всички са обладани от любопитството как ще направя това. Имам странното усещане, че ме познават и знаят какво се каня да сторя. Сякаш се надяват да успея. Студена пот се стича от мишниците ми. Изплезеният присмехулник впива в мен подигравателното си изражение. Понечвам да разтворя устни. Нямам уста. Влажните ми ръце с набъбнали от сензитивност, папиларни линии се лепват като вендузи на лицето ми и започват да смучат. Няма е, няма я, неми са, сякаш изкрещяват те. Ушите ми заглъхват. Чувам като през скафандър как ноздрите ми компенсират ограничения приток на кислород. Озъртам се. Всички стоят леко потрепвайки на местата си. Чак сега виждам, че до един са без устни. Пространството от носа до върха на брадичката им представлява гладко опъната кожа. Това е най-гладката повърхност на света, която някога съм виждал. Параван, зад който не се движат никакви сенки. Забелязвам, че лицата им са постоянно напрегнати. Липсва каквато и да е симетрия. Очните ямки подскачат нагоре-надолу в резонанс с какофонията от процеждащи се през металните колелета звуци на външния свят. Ирисите на всички са матово черни, като погледите им вечно се разминават. Дали имат езици, гласни струни? Аз дали имам? Сигурно нямат. В противен случай поне щяха да мучат. Не мога, и аз нямам. Защо приемам всичко толкова равнодушно? От колко време съм така? От колко?
Поглеждам пръстите си. Струва ми се, че горят. Веднага залепям длани на побелелия прозорец. Звукът прилича на изгасена във вода цигара. Цццсът! Чувствам облекчение. Завъртам глава. Всички аморфни силуети са изправени и са допрели длани по стъклата.  Махам моите, привеждам се напред и потъвам в кристално прозрачните очертани петопръстия.
Трамваят е пълен, поне така изглежда от този. Жълтото му, продълговато като на подводница тяло сякаш диша многогласно, някак задъхано, трескаво. През прозорците разпознавам неразпознаваемите допреди миг мои спътници. Те са ясни, красиви, отчетливи,  различни. На всички устните се движат възбудено, навлажнени от страстната игра на езика. В следния момент всички млъкват. Роенето стихва и десетки многоцветни погледи се впиват в мен. Ръцете започват ласкаво да ме приканват да се присъединя. Искам, искам, искам да отида. Винаги съм искал, зная го. Опирам чело в стъклото. Ледена студенина извира под краката ми. Поглеждам надолу. Стъпил съм на дървена платформа насред безмерно, смразяващо синьо езеро. Някъде там, в далечината, забелязвам мъждукаща, като от свещ светлинка. Започвам да бягам с все сили към нея по клатушкащата се дървена пътека. Не мога да я контролирам. Тя се конструира под подметките ми по своя воля. Наляво, неопределен брой метри напред, отново наляво, надясно, обратен завой, серпентина, напред, спирала, назад … Бягам, бягам, цяла вечност, а краката ми не умаляват. Отнякъде долита глас. „Не следвай разклоняващите се пътеки.“ Понечвам да изкрещя „Идиот, ако не ги следвам, ще потъна“, но продължавам да нямам уста. Тичам, тичам към светлинката. Изведнъж тя засиява по-ярко. Малко преди следващата си крачка виждам как платформата се пренарежда, завивайки автономно вдясно. „Мамка му“, чувам обезличения си металичен глас да прокънтява като в продънена кофа. Скачам право напред към разтварящата се вода и затварям очи. Краката ми се подбиват в твърдта. Отварям очи. По средата между двата трамвая съм. Въпреки че този вляво е започнал да потъва в мъгла, все още различавам десетките положени чела по сивите прозорци и черните безлични точици, които гледат някъде отвъд мен. Аз съм най-отзад и не се различавам от останалите. Машината вдясно е светла, пълна с глъч. Хората са групирани по двама, трима и повече… В опашката виждам себе си, сам, мокър до кости. Все пак съм успял, мисля си отвън. Макар че никой не ме забелязва и не понечва да ме приближи, виждам, че поне имам устни, червени и плътни, като истински. Не, не, какво правиш, не гледай натам, започвам да махам с ръце отдолу. Върви при другите, изпробвай я, кажи нещо, блъскат се неизречените думи. Виждам се как опирам лоб в чистия прозорец и поглеждам към оня – другия. Виждам как и той прави същото. Чува се прокънтяващ звук и трамваите потеглят в различни посоки. Викам, крещя, може би за пръв път, останал сам на пресичащите се стоманени линии. Лепкаво-метална течност се стича по брадичката ми и окъпва овалните линии по треперещите ми ръце. Целите са в кръв …

Виждам я как тя вдига ръце пред очите ми. Бледи са, обезкървени. Сякаш са огледало пред лицето ѝ. Усещам я как се мъчи да диша спокойно. Мисълта ѝ ме прекъсва. „О, боже“, прокънтява мекият ѝ алт в съзнанието ми. Някъде отдолу, като из от вряща течност долита леден глас „Може и така да ме наричаш. Ха, ха, ха…“. Какво по дяволите става, чувам себе си. Тя разтърсва глава и го поглежда. Той е там, излегнат на кушетката, ням. Тя се опомня, взема диктофона и натиска черния квадрат.
– Достатъчно за днес, ще спрем дотук, казва тя.
Той се изправя и остава за секунда седнал, вперил поглед в някаква точка. Става, олюлява се, облича якето, слага каскета, премята раницата и се отправя към вратата.
– Другата седмица във вашия час.
– Довиждане – казва ми през гръб П. В  и излиза …
„Мамка му, искам си цигулката”, сякаш изкрещявам без глас.
„Ще си я получиш, бъди спокоен. Но този сън още не е свършил, а и нощта е далеч”, 
разпознавам гласа на Бармана и отново се усещам в кожата и съзнанието ѝ. Отпуснал съм се на креслото, ръката ми, нейната ръка, стиска диктофона, а записът се носи из малката стая. 32, П.В, 32, що за преебан тип, питам се, докато слушам дрезгавия му глас през устройството. Тя натиска стопа, клюмва глава встрани и затваря клепачи.
Не, не, не искам чужди сънища.
Ха, ха, ха. Там не знаеш кой кой е, нали, виртуозе, долита гадният му глас.
– Не искам, копеле, не – викам, но образите започват един подир друг да се оформят …

– Извинявай, но тук е заето.
– Как ще е заето, като няма никой.
– Наистина, съжалявам, но не можеш да седнеш на този щъркел.
– Има още свободни места по бара.
– Знам, друже, но…
– Какъв барман си ти бе, пич. Искам да седна тук, срещу тази измишльотина, да пия и да слушам музика. Какъв ти е проблемът?
– Виж, ела в другия край, ще те черпя едно.
– Не искам да ме черпиш, а да си седна като бял човек и да си поркам на спокойствие.
– Ок, просто те моля да отидеш другаде, тъй като, приеми го на доверие, тук просто не ти трябва да сядаш. И без това за теб няма кой знае каква разлика, нали?
– Добре, добре (педал).

– Водка с касис, предполагам?
– Откъде знаеш?
– Не ме обиждай!
– Кажи сега, каква е миризливата историйка на празния стол срещу инсталацията?
– Харесва ли ти?
– Кое?
– Как го каза – „измишльотината“ между бутилките.
– Да, но малко …
– Няма проблем. С колко лед?
– Две бучки. Да не е твое дело?
– Ако беше, нямаше да си губя времето в тази дупка. Faceless.
– Какво faceless?  Ааа, така се казва. Кой е авторът? Между другото, става. Пипнато е и откъм идея.
– Голям естет се извъди.
– На няколко питиета, книги и два-три музея човек си мисли, че разбира нещата.
– Знам, знам. На този е, чийто себичен гъз всяка вечер сяда срещу нея.
– Кой е той? Наздраве!
– Едно наистина одарено копеле, което би трябвало след малко да цъфне. Наздраве! Брат е на собственика и затова имаме щастието да стои тук, а не в някоя галерия в…
– И какъв му е проблемът? Много си е повярвал ли?
– Много Му е дал.
– Че в това няма нищо лошо.
– Няма, няма, всеки така си казва. След малко ще видиш. Колко е часът?
– Два и половина.
– Сега звънецът ще издрънчи продължително. Павката ще отвори вратата и ще му се ухили до уши. Той дори няма да го забележи. Ще влезе, всички ще му направят път и ще се вторачат с искрящ поглед като влюбени. Без значение мъж, жена. Ще премине през неволно образувания шпалир, но стъклените му очи няма да отразят никого. Ще седне там, срещу онази дяволия. После ще се появи тя.

Дзънннн …

– Гледай!

Тромпетът на Дейвис не успява да заличи писъка на ръждясалите панти. Усещам как зениците ми се разтварят, а очите присвиват, сякаш някой светва с прожектор срещу тях. Той застава на прага и вдишва от талазите къдрав дим, част от който бърза страстно да се оплете в кестенявите му букли. Висок е, както и прорязаното му чело. Очите са присвити, прозрачни. Наистина има нещо прозрачно в тях. Остър нос, изпъкнали скули и бледо-кафеникаво строго лице. Мамка му, чувствам се като педал. Познат ми е отнякъде. Бърка в джоба на коженото си яке в цвят шафран, вади цигара, пали и закрачва бавно. Оглеждам се. Подпийнали и все още трезви мъже и жени образуват тунел насред заведението. Някой се усмихват притеснително, други забиват поглед в земята, трети кимат вдървено и чакат той да ги погледне. Минава с кадящ между устните фас, без да обърне внимание на никого. Застава в края на бара точно срещу огледалното петно в средата на причудливото стъклено пано. Различните по форма, обем и дебелина тюркоазено-резидави релефи по него сякаш оживяват и се задвижват като зъбчати колела. Те започват да играят със светлината подобно на калейдоскоп и в следния миг сменят позицията си. Той сяда на щъркела, а къдравата сервитьорка с пиърсинг на носа и жадни за плътта му очи поставя пред него пълна чаша с уиски. Барманът ме побутва по рамото и аз поглеждам към входа. Там е тя. Бледа, прозрачна, изчезваща. „Сигурно някога е имала цвят и е била красива“, чувам гласа му зад себе си. Контурите на лицето ѝ се размиват в тъмнината, а изпосталялото ѝ тяло се влива в тълпата. Блъскат я, настъпват я, подмятат я. Никой не я вижда. Губя я от поглед, а е само на няколко метра от мен. Ето я, надигам вежди. Там, до него е. Подпряла се е на бара на сантиметри от лакътя му, за да не се свлече на земята. Попива с няма слепота всяка мимика, гънка, пора и вдишва на пресекулки неговите издишвания. Обръщам се към бармана, а той свежда някак печално глава и се концентрира в полирането на чашите. Тя вади от чантата си смачкана салфетка и писалка и немощно ги поставя на плота. Той гледа огледалното петно, тя гледа безликото му лице. Той отпива и раздвижва влажни устни. Тя записва нещо на меката повърхност. Красива жена идва и проточва словесни лиги по него. Безчувственият му профил не реагира. Тя протяга ръка към рамото му. Той прави гримаса на погнуса. Дланта и пада като мъртва. Частите на инсталацията се размърдват и отново сменят местата си. Нова порция светлина облива сребърното му лице. Той се усмихва, след което се натъжава и отново проронва нещо. Салфетката пак се сгърчва под върха на тънкописеца. Докато ги наблюдавам, изпивам няколко питиета. Всичко се повтаря като натрапчив кошмар. Поглеждам към бармана. Вперил е очи в тях и пуши мълчаливо. Той надига поредната чаша и изпива уискито. Става, тъжно се усмихва на отражението и тръгва към изхода. Правейки му път, поредният просещ внимание се изсмива злобно. Тя прави крачка и се изправя срещу огледалото. Няма я. Понечва да каже нещо, но не може. „Тя може само да повтаря“, казва ми барманът. Обръща се и тръгва подир него. Павката отключва врата и двамата изчезват в развиделяващата се утрин. Барманът ме потупва по рамото и поставя пред мен една чисто бяла, сгърчена салфетка. Грабвам я и с една крачка се озовавам пред инсталацията. Насреща, в средата, се появява разчорлената ми недоумяваща глава. Там е само отражението ми. Няма нищо друго, няма. Стъклените кинетични форми са застинали като лед. Поглеждам бармана, а той ми намига. Пак поглеждам. Чакай. Това е тя, тя е. Не, аз съм, той е, нея, кой. Къде съм? Стъклата се разместват и заключват всичко в бял квадрат. Просмуквам се отвъд съня на Нещата.

          Тази вечер Барът няма да отваря, казва Феймор и потъва в еднакво черното на четири различни очи.

Наяве

Някой кашля, дере се, чуват се стенания, не може да се диша. Прашно е. Въздухът е черен ситен пясък. Мирише на изгорели клечки кибрит. Дъха на сяра. Малки глътки въздух ме давят. Жаден съм, изгарям. Кънти тъпа болка. В главата ми на бавни обороти се върти изпилен свредел, който усуква всичко. Откога съм тук? Лепкаво е. Чувствам, че плувам в плазма, в гъста слуз, но не утробна. Знам, че не съм сам, усещам го. Сякаш съм в проклет претъпкан мол, пропаднал под земята. Мразя молове, а под земята не ходя често. Защо не виждам нищо? Не мога да мръдна. Тъмно е. Не, не е. Непрогледно е. Искам да пуша. Много ми се пуши. Ей, ехо, дайте една цигара, дайте, и пуснете светлината . . .

Леглото е тясно за двама. Тя се е сгушила в него. Подпъхнала е пръсти под гърба му, единият ѝ крак е между неговите, другият върху тях. Усеща топлия ѝ дъх, сънен, с примес на мерло. Радва се, че все още му действа опияняващо. Хубаво е човек да се буди сутрин замаян. Лявата му ръка е изтръпнала, сигурно цяла вечер е спала отгоре ѝ. Това е добре. Когато лявото изтръпне, дясното компенсира, мисли той. А, ето го, вече се прокрадва. Не бе забелязал, че прозорецът е на изток. Денят извира. През пролуката между завесите със светлината се прокрадва и шумът на булеварда. Не знае как се казва, но е по поречието на Сена. Струва му се, че я чува, може би си внушава, но му е по-добре така. Долавя леко трептене. Помръдва неволно уши. Да, камбанен звън. Вярно, че Богородица, тяхната дама, е отсреща. Кацнала е на острова и не мърда. Вижда в плътния въздух отвън да се носят, проблясващи нишки паяжина, които се разтварят като сълзи или лиги. „Сите“! Сеща се, че така се казва хостелът, в който са отседнали. Приличен е. Стаята е с размерите на кутийка, но поне са сами, а и има голям френски, очите му се свиват в усмивка – прозорец. Тя се раздвижва в леглото и отлепя клепки. Красиво мътни са. „Добро утро“,  казва му с целувка. „Ей, здравей“, отвръща с устни. „Имаме два дни, какво ще правим днес“, пита, мъчейки се да помръдне пръстите на лявата си ръка. „Първо ще пием кафе и после ще видим“, прозява се тя, отмъквайки част от дъха му.

Не го прави често, но хашиш с кафе е добър старт за деня. Нагрява със запалката малкото кубче и раздробява част от него върху тютюна. Докато свива, си мисли, че днес ще си купи „Житан“. Пред очите му са кадри от „Червения кръг“, в средата на който Делон смучи пламналия папирус. Иска да се инхалира със същия дим. Пали. Чашите димят. Подава ѝ цигарата, а тя се смее. Отдолу по улицата минават хора. И двамата не изпускат „божествения“ дъх от дробовете си. Осъзнава, че не разбира нищо от иначе красивия им език. Добре че тя го знае. Откъде ли го е научила, чуди се той. „Какво означава това „Арете ке, нещо си“, преплита се искрената му неукост с иначе чаровната самоирония. „Arrete c’est ici . . .“ – „Спри, това е . . .“.  прорърва тя, нататък не го е чула.
„По дяволите“, извиква той и ударната вълна го нокаутира директно.

Is the hell a cemetery mother, долавя отнякъде в сумрака невинен детски въпрос. Английския го разбира. Без да се замисля, изстрелва “No, little child. It is always empty, а тук е претъпкано, защото…“.  Ния се извърта към него и учудено повдига вежди и рамене в тесния тунел. „Чу ли какво пита онова хлапе отпред майка си и защо по дяволите са домъкнали дете тук”, с непривична за него раздразнителност пита реторично. „Какво“, артикулира недоумението си Ния. „Няма значение“, додава и отговаря мислено на момченцето – „защото всички те винаги са били ние“.
Продължават да се точат с бавни крачки в своеобразната траурна процесия в памет на милиони непознати с оголени кафяво-сиви кости. Спира се и се вглежда в един искрящо полиран череп. Навежда същата, но все още приветливо облечена своя глава към непознатата.

– Somnia a Deo missa! [1] – потраква ченето и той затваря очи.

Ния обича слънцето, импресионизма и ненавижда черното. Той го харесва тогава, когато сам го избира. Или то него. Решават да посетят „Орсе“ и преминават на левия бряг. Слънцето е зад гърба им на педя и половина над водата, а светлината размива сребърното отражение по целия пейзаж. (И той е сънувал оранжевото петно на заден план [2]), резонират като от пещера метално звучащи чужди думи. Разтърсва глава и стиска ръката на Ния. Отправят се към Латинския квартал с идеята да се отбият в „Шекспир и сие“. Книга не си купуват, но отпред срещу скромна сума млад поет им написва на машината си своята интерпретация на „Париж през нощта” [3].  Струва си, прави го на английски и френски. Обладава го смут и необяснимо безпокойство, докато пробягва с поглед по редовете. Затваря очи. Пред тях старица без лице пали една подир друга клечки кибрит и ги пуска в чаша вода с прокиснат хляб. Ръката ѝ се протяга към него, той хваща пръстената купичка и я изпива. Усеща че под и над него няма нищо!

Продължават надолу по реката. Човек винаги следва реката, както и времето, което е маската на смъртта, хрумва му. В далечината се виждат куполите на базиликата Сакре Кьор“. „Високо е святото, ниско е профанното“, чува гласа на Ния. Усмихва се и казва:
– Бог казал на Аврам: Ти си в междинно състояние – между животното и ангела, зависи накъде ще тръгнеш“.
– Достойнството на човека зависи от неговия избор – връща му Ния.
Усмихват се и продължават напред прегърнати.

Мане, Моне, Реноар, Писаро, Сезан, виждал ги е и друг път. В музея търси Модилияни. Прочел е, че няколко платна са пръснати за месец по залите. От хлапе е влюбен в жените на художника. Издирва една определена. Легналата върху синя възглавница и червени чаршафи гола брюнетка. Гарванови коси и очи, кървави устни, дишащи плътни гърди, усукана изящна талия, пищни бедра, хипнотично окосменият пубис. Настръхва. Изоставя Ния в ръцете на Матис и тръгва като опиянен. Трескаво обикаля, но не успява да я намери. Напипва Житана в джоба си и решава да убие разочарованието с тежка цигара. Малко преди изхода се разплисква като капка в твърдта. Устата му провисва, очите се разтварят, ръцете се разперват, краката се разкрачват. Усеща, че материята му се разпада. Разпиляващите се частиците се понасят към тях. Огромни, удължени, аморфни фигури по над три метра закрачват във фоайето. Летливият му поглед полепва по образите на нещо непознато, нещо съществувало преди съществуването. Сърцето му експлодира и се събира в себе си непрестанно. Не е усетил кога е прескочил червените загражденията, стъпил е на непознатата метална материя отдолу, която сякаш се разлива изпод краката на съществата и едновременно с това ги сътворява. „Живак“, хрумва му, „Алхимия“, заключва. Някъде около себе си засича с периферията огромни, досущ като фигурите струпеи. Иска да отиде към тях, но не може да се отдели от паяжината, оплетена между титаните. Погледът му се заковава на една от продълговатите, наподобяващи човешки глави глава. „О, господи“, проронват се звуците измежду пресъхналите му устни. „Той няма нищо общо с това. Никога не е имал.“, извърта се към него разточеното лице отгоре. Чува се да простенва: „Но той Е…“.

Но Го няма“, отвръща от глъбините пустинен глас. Материята под краката му се разтваря и мрак потъва в него.  

Лежа ли, седнал ли съм, нося ли се? Продължавам нищо да не усещам. Ния, къде е Ния. Не мога да отворя устни, за да я повикам. Как ли са влезли мазните копелета. И как ли изглеждат. Не сега, сега сигурно са на пастет. Отпред имаше всякакви устройства. Какво значение има всъщност за мен. Да му мислят онези горе. Колко сме? Със старите около шест-шест и половина милиона ще изгният тук още около сто и петдесет. Не е много, но не е и малко. Колкото – толкова, все ще е нещо за историята. Освен че ми се пуши, но ми се и пие. Бира, вино, уиски, водка, да, водка, само една, моля, преди … Преди кое? Жив ли съм?

Фонтанът се дипли неспирно, а микроскопичните капчици полепват по въздуха и оросяват лицата на десетките хора наоколо. Двамата с Ния остават прахообразната вода да играе по контурите им през топлата нощ. Той отпива от бутилката, а порфирната течност се разтваря подобно нафора под езика му.
„За къде ли се гласят“, пита, сякаш не знае, че ще разбере, като влезе.
„Сигурно има някакъв концерт или нещо подобно“, отвръща тя, вкопчила поглед в елегантна двойка на входа. Мъжът е висок, с гърбав нос, очила с белезникаво матови стъкла, под които не прозира нищо. На главата – велурен каскет, а на рамото кожен калъф за саксофон. Има нещо смразяващо и едновременно притегателно в излъчването му. Жената до него е прелестна мулатка. Остри нетипични скули, плътни устни, блестящи в сумрака дълбоко влажни очи, сламено черна коса, вплетена в седем масура. Красотата ѝ обаче е някак тъжна и изгубена, мисли си той.
„Влизаме, нали“,  казва на Ния. Млечните ѝ пръсти се сгушват в топлата му длан, а устните ѝ изпълват вдлъбнатината на лявата му буза. Стават от прохладния мрамор и се претопяват в тълпата. Прескачат боядисания в шафран праг. Глъчта се омесва с китарно-клавирен бийт, подскачащ в задимената атмосфера. „Фюжън“, усмихва се наум. Взима голям грей гуус от уважение към страната. Ния отпива от чашата с мерло. Понечва да каже, че мястото не струва, когато вижда как белите стъкла и черните плитки се проточват през дебело червено кадифе вляво на бара. Намигва на Ния, за да ги последват. От другата страна се озовават в небесносиня стая с черна дъбова врата по средата. Ния поклаща глава и му казва, че няма да влезе и ще го изчака до фонтана. Той я целува и натиска месинговата брава. Озовава се срещу втечнения си образ, който бяга по повърхността на мътни огледала. Вижда, че е в нещо като огледално иглу. С всяка изминала секунда отраженията сякаш се увеличават. Той стиска силно клепачи и обгръща глава с ръце, усещайки, че образите започват да проникват в него и да искат да живеят. „Аз, Аз, Аз, Аз, Аз…“ резонират гласовете им в черепната му кутия. В следния миг чува припукване и с усилие проследява далечния шум. Зад гърба му едно от огледалата се е открехнало. Той се затичва към него и се гмурва от другата страна.

Сетих се. „Спри! Това е царството на смъртта“, гласеше надписът отгоре.
– Arrete c’est ici l’empire de la mort [4] – прорърва дълбок глас в мрака.
– Кой е там? Ей кой си ти, ехооо…

„Кога ли ще излезе“, чуди се Ния, взряна в трептящото си отражение във водата на фонтана.
– Той няма да излезе и ти няма да влезеш, защото никога не си съществувала. Ти си образ, какъвто е и той – пришепва ѝ надиплената вода, в която тя се стопява.

Спуска се по вити стъпала, като тези, които отвеждат до камбанария. Кат отдолу има уширение, подобно на вестибюл. В центъра е изправена рогата дървена закачалка. Окичена е с няколко кожени пардесюта, завит на гърлото шал и каскет за капак. Звуците иззад закачалката докосват съзнанието му. Заобикаля я и съзира килнати детски ботуши. Сеща се, че имаше такива, като малък. Вижда се как бяга в мъглата по ледовете на реката, без да оставя следи. Поема отново по стълбището надолу. Музиката се препъва и разбива лице във всяко едно изскърцване на дървените стъпала. Сетивата му долавят с пълна сила дъха на саксофона, гласа на тромпета, докосването на баса и вибрациите на барабана. Някъде отзад прозират и цветовете от черно-бялото ноктюрно пиано. Стъпва на дъното. Хипнотичното съзвучие сякаш го повдига от пръстената твърд и го завърта в кошерообразното пространство. Жуженето, от което е станал част, се претворява в божествена симфония. Усеща как тялото му се разпада и всяка летлива частица се разтваря в окръжността без контури.
Отнякъде долита кадифено плътен женски глас:
– Чудно, а?
– Да – 
отговаря.
– Като живота – 
допълва носово мъжки бас – Сън наяве!
– Смесица от безумие в конвулсиите на бунта, че си окован в невероятното, което точно в този момент е вероятно – казва той и изчезва…

Я, мога да си мърдам лявата ръка. Значи още съм жив. Би трябвало да имам цигари в джоба. Бъркам и заедно с пакета напипвам клипера и някакъв лист. Вадя ги, мятам фаса в устатата и паля. Огънчето припуква като бъдник в камина. Щраквам още веднъж със запалката и задържам газта. Разгръщам и зачитам:

Три клечки кибрит,
една подир друга изгарят в тъмата.
Пълен мрак след това – за да си спомня всичко.

==================================================

[1] Сънища, пратени от Бог.

[2] Става въпрос за картината на Клод Моне – „Импресия, изгряващо слънце“, дала името на направлението импресионизъм.

[3] Стихотворение от френския поет Жак Превер.

[4] Надпис над входа на катакомбите в Париж.


 

За автора: Любен Димитров е роден през 1989 г. в град Силистра. Завършил е специалност “Право” в УНСС, както и магистратура по Творческо писане в СУ “Св. Климент Охридски”. Негови разкази са публикувани в “Литературен вестник” , “Алманах за нова българска литература”, “Кадър 25” и редица други електронни издания. Дебютната му книга “Рибите не виждат бяло” е публикувана през 2017 г. от издателство “Скалило”.

E-mail: lyuben.b.dimitrov@gmail.com