*** *** ***

В теб виждам картини.
На стъклена чаша за чай,
чуплива и прозрачна само за мен,
с тънка пара, с дъх на есен,
а вътре пълна с амброзия.

На млади, буйни дръвчета,
отрупани с жълти, пресни лимони,
с кървави нарове и с пурпурни сливи,
натежали до земята от оплетени мисли.

Виждам в теб догаряща свещ,
с нежен, топящ се восък,
умиращ под пламъците
на самобичувани демони.

Ти си картина от морската пяна
по тънките ми глезени,
които набръчкани от целувките ѝ
мирно стоят във водата.

Ти си око на света.
*** *** ***

Заедно с пожълтелите листа,
косата ми пада по-често.
Краищата ѝ напомнят
на сухия тютюн, който пушиш.
Златните облаци плуват,
но нямам с кого да ги споделя.
Вятърът няма вкус на тиква,
на изпечени кестени,
на мандарини, на грозде.
Сезонът на меланхолията.

Каква тиха, скучна есен без теб.

 

Линии

Телефонната линия прекъсва,
трамвайната линия продължава.
Пътеките ѝ се пресичат
нагоре-надолу,
наляво-надясно,
прекосяват линиите на ръцете ни.
Сглобяват ни по детски,
по човешки,
по кръвна линия.
Пътуваме през линейно уравнение
и ние сме две неизвестни числа.
Мисловната линия не е редовна –
особено когато правим любов.
Трамвайна линия на живота.
Трамвайна линия на смъртта.
Метален, праволинеен глас:
“Последна спирка…”

Знаем ли какво е в края на отсечката?

 

*** *** ***

 

Не ме разбирай погрешно.
Не се радвам, че падна,
не се радвам за поредния белег.
Все пак си момче с колело.
Радвам се, че имаш
поне една рана,
която и аз съм промила.

 

*** *** ***

Прозявки, дъжд,
цигари, стъпки,
коли, емоции
със стари кръпки,
молитви и молби,
стенания във стая,
храната в торби,
вечерната омая,
мъркане, целувки,
мънкане насън,
жълтите обувки,
хората навън,
стихове и смях,
метро, гора, пчели,
рафтове със прах,
око, крака, коси,
бури, музика, небе,
облаци от карамел,
струни, чубрица, дете,
пръстен с медна тел,
сълзи и копнеж,
трева, оргазми,
в кокалчетата сърбеж,
джобове празни,
моливи, коли и гуми,
пауза, хаос, ред…
а всички тези думи –
спомени за мен и теб.

 

*** *** ***

Странджа диша.
Облак с пчелите
прави любов.
Аромат на лято –
гъст като дим.

София в киша.
Блещукат колите,
излезли на лов.
Метрото е блато,
а хората с грим.

Луната трепти.
В небе от мастилo
се раждат звезди.
Нощта без лице
ни гледа как спим.

Светът се върти.
Бог на хвърчило
молитви реди.
А ние,
сплели ръце,
щастливи мълчим.

---

 

За автора: Неда Лилова е на 18 години, родом от София, и е завършила Класическата гимназия. Започва да пише още през детските си слънчеви лета, прекарани в странджанското село Крушевец. Черпи вдъхновение от козите, котките и кокошките, но по-късно музите ѝсе сменят и личното ѝ творчество прераства в поезия, основно с любовна тематика. Постепенно осъзнава, че поезията е език,  чрез който обича по-лесно, но чувства по-сложно. Понякога носталгично се подсеща, че с кози за музи ѝ е било по-спокойно… Освен с писане, Неда доскоро се е занимавала с актьорско майсторство, пътуване на стоп, музика и мързелуване с черната си котка. Сега основно се е отдала на студентски живот в Холандия, където следва литературна специалност.

E-mail: nedayavorova0@gmail.com