***

Под нозете ми  асфалтът
трепери,
зеленият пуловер пресича
в обратна улица –
той е и мъжа и жената,
защото семейството трябва да е цяло –
и да говори,
и да отглежда,
и да възпитава,
и да има,
и да няма.
Тая есен ме изпива,
а зеленият пуловер
самичът се разплита.
Семейство да има,
а в калта синът ми се ражда ням.

 

НА ПОЕТА

Устните му –
по – дълбоки от поезия –
разтварят се като бездна.
Очите му говорят
на смъртта
и чрез тях започва
сякаш отново да диша.
Когато завива наляво,
гледа в дясната посока – вятъра.
Започва да пее,
а в косите му се раждат цветята.
Не са слънчогледи,
нито теменуги.
Не обещава безкрая,
къса ми времето.
Но утрото от вчера
никне различно.

 

А МОЖЕШЕ

Гнездото, което не свих,
стои пред порутената тераса
на мама
и сякаш ѝ  говори –
леко помръдва изкуствените си думи,
а тя не иска да слуша –
бута го,
блъска го,
не пада…
Гнездото, което не свих,
прилича на имане,
сякаш зимата е забравила диханието си-
и става топло,
много топло.
Гнездото, което не свих
ми постла падането,
разнищи ми полета
и литна в друго лято.
Гнездото, което не свих
носи на гръб си  плач от имането,
което го няма.

 

СЕМЕЕН ПОРТРЕТ

Жената без престилката
на двора е мама.
навела глава,
склонила рамо
въхру тънките вейки на вятъра.
Пред нея стои
незасятото лозе на татко,
което гледа към пусто поле.
Дворът е само химера,
която брат ми нарисува
в отговор на въпроса :
защо сестра ти не диша?

 

ПРИЛИКИ

Тоя шал
досущ на човек прилича.
Също толкова самотен
в белотата си,
също толкова есенен
в празнотата си,
също толкова мълчащ
в лунните сенки
на забързания ритъм.
А после косите му – зелени
като пъстра пролет
и дните му – дълги
като коледни празници.
Накрая тялото –
не се извива стройно и тихо,
а пуска пръсти в земята
да изрови присъствия.

---

За автора: Полина Господинова е родена в град Сливен, известен още като града на стоте войводи. Родена е в едно късно лято на през нетолкова далечната 1995 г.Лято, което му се е искало да бъде есен.  Пише, за да живее. Живее, защото пише.

E-mail:  polina_g.gospodinova@abv.bg