Самуил Радилов

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

 

Вулгарният поглед върху любовта не е инвенция на литературата, но присъствието му в последната винаги поражда въпроси за литературно-историческия процес. Франсоа Вийон е рог на изобилието за всякакви смущаващи и неприлични разсъждения върху това чувство и изследователите обикновено ги приемат за наслоения от т.н. вагантска поезия (Пешев 1975: 91; Хаджикосев 2012: 231 – 232) В действителност словесните прояви на тази средновековна „контракултура“ са само стилов маркер, но не дават пълна картина на концептуалното богатство, което поезията на Вийон притежава. Идеален пример за последното е „Балада за дебелата Марго“, стихотворение, в което отблъскващата картина на едно домакинство се превръща в безцеремонен и категоричен отговор на въпроса „нима съм тук последният глупак?“ (Вийон 2004: 38).

Риторическата сила на този въпрос се състои в двойствената му насоченост. От една страна, това е тласъкът на лирическия сюжет, който ще изясни мястото на любовта в живота на обичащия „тая дебелана“. В същото време въпросът е повече от изкривен трафаретен детайл и завява житейска позиция. Слага началото на задочен диалог с някого, който (подобно на по-голямата част от нас, съвременните читатели) ще се оттласне не само от подобни низови форми на любовта, но и от цялостния битиен модел на лирическия живот. Ще се върнем към тази теза след малко.

Началото на текста е и начало на домакинско-любовния кръговрат. Денонощният цикъл е благодатна за поетически внушения времева схема, която тук работи като ключ на „актуализацията“ (по идеите на Пражката лингвистична школа), т.е. представя нещо езиково очебийно, фокусирайки се върху посланието на творбата, а именно примиреното удовлетворение от безкрайността на долнопробния живот, чиято центростремителна сила е любовта. Краткостта на текста и обговарянето не на обективния, а на интимния свят на двойката води до специфичния израз на тази идея – любовта на лирическия Аз е средоточие на битието му и външната действителност няма никакво значение за него. Затова той пази зорко своята дебелана – „За нея ви прерязвам и гръкляна“ (Вийон 2004: 38), без това да противоречи на разрушителното желание: „за гушата ми иде да я хвана;/ готов съм да продам и за петак/ едничката ѝ хубава премяна“ (Вийон 2004: 38). Марго принадлежи на Аза, колкото му принадлежи и собственият му живот. Ето защо прерогатив на Аза е възможността да извършва насилие върху живота (върху Марго) и това е закономерно предвид разочарованията, на които любимата му го подлага – „Но ако вечер някой път пияна/ Марго без пукнат грош ми дойде пак“ (Вийон 2004: 38) . За нас е ясно, че този живот е ужасен, но текстът безпардонно ни внушава, че нашето мнение струва точно толкова, колкото и „хубавата премяна“ на Марго. Можем да продължим да изнамираме подобни доказателства и при все че тълкуването на „Равни сме в кревата“ като помирение на човека с живота му е иронично допустима интерпретация, то пак ни насочва към все същото заключение. Съгласим ли се с А. Пешев, че циничните и шутовски елементи са наследени от вагантите, това отново ще подхрани ключа на „актуализацията“ – посланието не е в самите думи, а в поетически организираната им художествена същност.

Ако с прилежност потърсим „литературен“ смисъл на обсценните моменти от трета строфа, може да забележим в тях сгъстена, концентрирана форма на щастлива сюжетна развръзка. В такъв случай целият лирически сюжет ще бъде микромодел на епически ход с конфликт, който бива разрешен. Това някак изглежда очевидно за всеки събитиен лирически текст, но в случая смисълът на произведението се крие именно в постройката на „сюжетния ход“ – „при него [сюжета] също така наблюдаваме спираловидно и стъпаловидно развитие на… сблъскване и умиротворяване – с цялостно изясняване във връзка с художествената идея на произведението“ (Попиванов 1987: 146 – 147). Тоест тук любовта е не толкова нюанс от палитрата на чувствата, които „кондензират в себе си представи за сложно и продължително състояние…“ (Попиванов 1987: 145), а някакво по епически зададено единство на времето и пространството (топосът също е единен постоянен параметър – „в дома ни, в нашия прочут бордей“ (Вийон 2004: 38 – 39), което организира мястото на Аза в света. Затова можем да мислим тази любов не само като движеща сила на житейския кръговрат, негова спойка и примирие, но и като донякъде безчувствено съдържимо на живота. Впрочем, и с наивно читателско простодушие бихме стигнали до предположението, че героят обича миризливата повлекана по принуда на своя отчайващ (нас, а не него) социален статус. Тази циклично утвърдена свръхсгъстеност на реализациите на любовта прави елементите на произведението почти едновременни, което го сближава с изобразителните изкуства (коекзистентни). Неслучайно Марго е често описвана като релефен образ (Хаджикосев 1992: 15). Аз всъщност мисля, че цялостният текст е „релефен“ в горния смисъл.

Освен че е явно равнозначна на екзистенциалната криза, последвана от примирение, споено от любовта, крайността на отношенията между двойката заслужава внимание и поради още една причина. Четвърта строфа, която съдържа лирическата поанта, с присъщата на Ф. Вийон искреност завършва утвърждаващо порядъка: „Не, чест не му е нужна на плебей/ и кретаме, доволни от съдбата“ (Вийон 2004: 39). Чия е тази ненужна чест? Очевидно честта на задочните участници в диалога – съвременниците, негови и наши, които притежават далеч по-тясно схващане за любовта. Важно е да подчертаем, че дистанцирайки се от тях, лирическият Аз не се стигматизира, не се приема за жертва на света (обратното би означавало да е жертва и на любовта, което ние отхвърлихме още в началото). Коментирайки творчеството на Ф. Вийон, А. Пешев заявява: „Бедността е проклятие, но не и унижение. Много по-важно е да запазиш човешката си гордост…“ (Пешев 1980: 92). Гордостта присъства в това стихотворение и дори като поетична доминанта е надвила любовното чувство. Последното по гореизложените пътища прелива в епикурейския поглед върху живота. Двойката е щастлива, „отлична“, но това не слага край на въпросите ни. Защо лирическият герой се заканва на своята спътница в живота за някакъв „пукнат грош“? Как някаква външна нужда се вписва в херметичния свят, в който любовта изчерпва живота? Този момент трябва да мислим като минимума на този свят, т.е. най-нелюбовната фаза на описвания кръговрат. И в крайна сметка нямаше да говорим за цикличност, ако нямаше редуване. Любовта е това, което ще припомни на Аза, че е жив и важното в живота е не „пукнатият грош“, а „борбата“ на „стария матрак“. В контекста на стихотворението тя е необходимост на архитектониката, съответстваща на онтологична необходимост. Човек люби, за да живее, и живее, за да люби. Гордостта на героя не е бедняшко презрение към света на облагодетелствания – тя е гордост от познаването на тази истина. Ето това е смисълът на въпроса, с който започнахме разработката.

Библиография

Хаджикосев 1992: Хаджикосев, С. Елегия на разкрепостения дух. – В: Вийон, Ф. Стихотворения. София: Народна култура, 1992.

Хаджикосев 2012: Хаджикосев, С. Западноевропейска литература. Литература и култура на Средновековието и Ренесанса. София: Сиела, 2012.

Пешев 1975: Пешев. А. Западноевропейската литература до великата френска буржоазна революция. София: Наука и изкуство, 1975.

Пешев 1980: Пешев, А. Пътища и кръстопътища на западноевропейската литература. София: Наука и изкуство, 1980.

Попиванов 1987: Попиванов, И. Теория на литературната творба. I том. София: Български писател, 1987.

Вийон 2004:  Вийон, Ф. Балада за дебелата Марго. Прев. К. Кадийски. – В: Антология на френската любовна лирика. София: Нов Златорог, 2004.

За автора

Самуил Радилов е студент третокурсник в специалност „Българска филология“, Софийски университет „Свети Климент Охридски“. Национален лауреат на олимпиадата по философия.