Мотивите в литературния превод
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

Мотивите в литературния превод

Posted in: Библиотека Started by

Мотивите в литературния превод


Мария Пилева

СУ „Св. Климент Охридски”

Резюме

Докладът има за цел да установи ролята на мотива в процеса на превод. След като мотивите невинаги са изрично формулирани в оригиналното произведение, всеки преводач трябва да бъде в състояние да ги идентифицира и да определи мястото им в структурата на творбата, за да може да ги следва в превода. Задачата на преводача е не само да стигне до произхода на мотивите, но и да анализира начина, по който те функционират, и значението им, което се променя в зависимост от контекста. Докладът се фокусира предимно върху религиозни, митологични, исторически мотиви, като мотиви, пренебрегвани за дълъг период от българското литературознание, и включва няколко примера от преводите на Робинзон Крузо, с акцент върху техните свойства, семантични промени и връзки с други мотиви в структурата на творбата. Проучването на мотивите от тази гледна точка трябва да предхожда изучаването на контекста, което би спомогнало за запълване на много културни празнини.

Ключови думи: литература, превод, мотив, тема, религиозно, култура.

Abstract

The paper aims to establish the role of the motif in the translating process. Since the motifs are not always explicitly formulated in the original work every translator must be able to identify them and to determine their place in the structure of a work in addition to follow them in the translation. The goal of the translator is not only to find the origin of the motifs but to analyze the way they function; and their importance that can be modified depending on the context. The paper focuses on religious, mythological, historical motifs as motifs that were neglected for long period in Bulgarian philology and includes some examples of Robinson Crusoe translations paying attention to their internal matter as well as their semantic changes and the relationship between the motifs in the structure of the work. The motif study for this point of view should precede the study of the context which would help filling many cultural gaps.

 Key words: literature, translation, motif, theme, religious, culture.

Докато оригиналът на едно литературно произведение се възприема като неповторим феномен, неподлежащ на промени, преводите са възможните негови варианти, нещо, което се повтаря, видоизменя, поставя в друг контекст. С подобна логика може да се подходи и към мотивите, които се откриват в литературата, като се проследи дали преводите са запазили структурата на мотива от дадена оригинална творба, или са предали някакъв негов вариант. В българското литературознание се пораждат големи проблеми с рецепцията на някои произведения, чиито мотиви биват идеологизирани, цензурирани, видоизменени и пригодени, например, за детска аудитория, поради което е нужно да се търси отговор на въпросите за последствията от промените в текста при диалога с чуждото, както и открояват ли се идейно-смисловите центрове на произведението и различните видове мотиви, въплътени в тях.

По отношение на концепта мотив можем да се доверим на Енциклопедичен речник на литературните термини: „сюжетно-тематичен, ситуационно обвързан литературен елемент, чиято съдържателна основа може да бъде схематично описана”, като са разгледани различните в съдържателно отношение ситуационни мотиви (вражда между братя, любов между враждуващи фамилии), типажни мотиви (за особняци, зли жени) и мотивите на пространството и времето (свързани с руини, надбягване с времето), които в по-голяма степен зависят от историческия контекст (2001: 270). Мотивите са повтарящ се интертекстуален компонент с предикативно начало. Те се отличават от темите, като понякога представляват тяхно превъплъщение, но зависят повече от познаването на текстовете, от определени културни и религиозни вярвания на читателя, докато темите зависят от прочита, интерпретацията и контекста, в който са поставени. Когато се отчита съдържателната специфика на понятието мотив в литературата, следва да се акцентира върху виждането за него като неделима част от структурата на творбата, препращаща към други произведения на литературната традиция.[1]

К. Станева говори за „преводите като културна мрежа и памет, за техните социокултурни маршрути и трансформации“ (Станева 2013). Мотивите в тази културна мрежа биха могли да се разглеждат като различни съзвездия в нейното звездно небе – някои по-ярки и обособени, други не толкова ясни, за чието очертаване е необходимо по-голямо филологическо усилие. Такива съзвездия изпълват структурата на текста, като от компетенциите на реципиента зависи колко звезди от тях ще бъдат открити и доколко светли ще бъдат те за него.

Като най-устойчиви в литературните преводи безспорно могат да се посочат митологичните, религиозните и историческите мотиви. Още в първите (старо)български преводи религиозните мотиви заемат централно място, около ядрото на което гравитират всички останали компоненти. Поради тясната им връзка с каноничните творби, апокрифите също съдържат религиозни, но и митологични образи, теми и мотиви, разработени в детайли и обогатени – плод на художественото творчество, призвано да запълни белите полета в официалната литература. Такива мотиви най-често са заети от библейските текстове, но се срещат и синтезирани на базата на езически и дуалистични представи за света и народното християнство, на чиито архаичен смисъл е придаден християнски облик. Присъствието на историческите мотиви в този ранен литературен етап се обвързва тясно с митологичните и религиозните.

Белетристичните преводи изиграват основополагаща роля за развитие на българската художествена литература, особено в началния етап от създаването й. Освен че компенсират липсите, те подготвят появата й, стават стимул за усъвършенстване на езика и стила на българските книжовници, които чрез тях още от първите десетилетия на XIX век се докосват до образците на разказа, повестта, романа. Като форма на литературен контакт с другите европейски народи, преводите на белетристика приобщават българските реципиенти към значими художествени ценности, спомагат за етническо и културно обособяване на българското. За успеха на това влияние не трябва да се пренебрегва посредническата роля на гръцката и руската преводна литература, въпреки че някои теоретици на превода като Бенямин смятат „преводите за непреводими“.

Всяка проникнала у нас европейска литература трябва да се анализира както от гл. т. на условията, пътищата, причините за нейното претворяване на български, така и в общия контекст на преводната литература през Възраждането (Минкова 1982: 53). При изследването на преводи от която и да е чужда литература следва да се отчитат не само културно-историческият фон, литературната традиция, общественият контекст, авторският потенциал, възприемателското очакване, но и конкретните причини, мотивирали създаването на творбата. Изследването на мотивите при превода и като такива причини, и като текстов елемент се докосва до историографското и спомага за по-голяма обективност при текстологичните съпоставки.

Целевият език следва да бъде „гостоприемен“ за езика на художественото произведение, осигурявайки му пространство, в което да съществува, без отличаващите го специфики да бъдат заличавани – уважение спрямо оригинала и родния език и етическа проява спрямо „другия“ (Берман 2007: 73). Но определен вид „насилие”, според Вл. Трендафилов, има положително влияние; „нужно е не да се репродуцира един текст, а да се пресътвори значението му за съответната национална литература и култура“ (Трендафилов 1994: 45). Думите не е задължително да стоят в конкретна последователност, конструкцията на фразата или изречението може да бъде повече или по-малко усложнена, но в превода не трябва да се пренебрегват чистотата и логиката на мисълта, авторовата идея и мотиви, след като се разбере „съотношението между цялото и неговите елементи, между формата и фразата, между фразата и отделните думи” (Еткинд 2013: 104). Затова Е. Еткинд не съветва да се разчита на „сляпата вяра в интуицията, в порива на творческото вдъхновение”, а изискването към съвестния преводач е да умее „да съчетава онова чисто и висше вдъхновение на художника с извънредно точната, прецизна и педантична работа на изследователя” (Еткинд 2013: 145). Подобно на Мешоник, Еткинд отчита субективния и обществено-идеологическия фактор при превеждането, които неминуемо водят до деформиране на преводите.

Преводът на проза е трудоемка работа, затова не е изненадващо, че и най-добрите преводачи недовиждат някои неща и допускат грешки. Най-важният момент при превода на едно произведение е „да се запази неговият дух, общото му внушение, да се пресътвори майсторски авторовият стил“ (Филипов 1981: 239). За да се постигне посоченото не трябва да се пренебрегват използваните от твореца мотиви. Благодарение именно на християнските мотиви в преводите на англоезична и немскоезична белетристика през 19. век, те намират широк прием и се „пришиват” безпроблемно към българската. Затова следва да се търси сближаване на такива литератури през религиозното, което, въпреки че не изхожда от православната традиция, се вписва в нея чрез общовалидни ситуации и библейски принципи. То придобива нова функционалност – вече не битува самостоятелно, а подчинено на сюжета, експлицира се чрез песни, молитви, размисли, в словесния поток и в различни планове на повествованието. Религиозните мотиви не остават абстрактно книжно знание, дошло от старобългарската литература, а продължават да са жизненоспособни и в „новата” културна ситуация. С основание В. Смоховска настоява, че се изменят историческите, социалните и националните фактори; житейският опит, личният вкус на читателя, но не и религиозните и митологическите мотиви, въпреки че в един или друг период от литературното развитие някои от тях са повече или по-малко експлоатирани (Смоховска-Петрова 2003: 21-22).

Дълбинните послания на литературните текстове могат да бъдат разчетени чрез вникване в светогледа и религиозното светоусещане на авторите им. За това от полза може да бъде предложената от Пол Рикьор етическа херменевтика, занимаваща се с напрежението между акта на превеждане и предполаганата от него работа по разбиране на смисъла (вж. Кръстева 2011: 143). А колкото по-дълбоко е разбирането на смисъла, за постигането на което се нуждаем и от идентифициране на мотивите, толкова по-недеформиран ще бъде преведеният оригинал. Съвременните теоретици на превода обръщат особено внимание върху взаимоотношението между превод и интерпретация, която предхожда превода, защото нещо преди да е преведено, следва да бъде разбрано, като всъщност преводът е носител на интерпретации, а не носен от тях (Мешоник 2007: 116).

Когато се подхожда критически към даден превод, следва да се обърне внимание на това до каква степен са преводими религиозни мотиви, почерпани не директно от Библията, а от различни християнски традиции и как преводът изпълнява функцията и на посредник между двата езика, двете култури и конфесии. Тъй като религиозните мотиви са заложени в текста, литературната херменевтика, която тръгва от рецепцията и възприема гледната точка на читателя, следва да послужи като адекватен метод за анализ на художествения текст. Филологическото тълкуване следва да се подчинява повече на мотивите и целите, отколкото на това какво точно включва вътрешното съдържание на текста, тъй като мотивите са основата, която трябва да бъде запазена без да се поставя под съмнение, за разлика от значението, което може да бъде открито от всеки потенциален читател, и интерпретацията, която може да се изменя в зависимост от типа читател. След като мотивът рядко е експлицитно заявен в текста, преводачът и критикът се нуждаят от умението да го разпознаят и ситуират коректно, като несъмнено откриването на мотивите изисква и херменевтично усилие.

Теми, образи и мотиви като религиозните са били целенасочено пренебрегвани и изпускани от литературните изследвания у нас за периода 1944–89 г. Те дори не са споменавани в класификации, библиографии и изследвания на преводната и оригинална литература,[2] съгласно с властващия доскоро възглед за скъсване с религиозното. През Възраждането и до края на 19. век има нагласа за възприемане на такива теми, мотиви, образи; а идеологическият прочит нанася най-големи поражения на рецепцията на редица класически произведения, като Робинзон Крузо, Чичо Томовата колиба, Коледна песен – подчинява фактите на предпоставените тези и смесва различни равнища на общуване между културите. „След категоричното скъсване с тезата „религията – опиум за народа“ и рязкото повишаване на ценностния статут на религията… се постави въпросът дали днес литераторът се нуждае от задължително разграничаване между религиозни и литературни текстове. Тъй като религиозните предхождат литературните текстове, може да се приеме, че литературата се развива от тях, като съхранява нещо от същността на Свещените писания“ (Аретов 1995–96: 12-14).

След като европейската култура е подчинена на християнството, литературата носи експлицитно или имплицитно неговите религиозни мотиви – от очевидни библейски заемки и реминисценции до енигматични структури, жестове, единични конструкти. Връзките между Библията и литературата не са нито остарели, нито прости, нито еднопосочни; те се актуализират във всяка епоха. Такова влияние на християнството В. Панайотов нарича генетично или първично, защото то се изявява почти подсъзнателно в творческото съзнание (Панайотов 2001: 117). Въпреки някои прегради, издигнати именно през XIX век между библейските изследвания и прочита на различни литератури (Джаспър 2007:120), фактът за неумолимото присъствие на библейски теми, образи, мотиви като константно религиозно начало не може да бъде пренебрегнат. Загърбването на Библията – този значим паметник на човешката словесност „затруднява както общото осмисляне на литературното развитие, така и анализирането на конкретни произведения“ (Аретов 2004: 114).

Много от притчите на Господ Иисус Христос са всъщност разгърнати мотиви – такива като Блудният син, Добрият самарянин, Разумните девици (като може да се каже и обратното – че мотивите са синтезирани, сбити притчи). Те могат да съдържат няколко компонента, които да се повтарят в различни литературни произведения и вплитат в различни сюжети. Типичен пример за умела употреба на мотива Блудният син е романът на Д. Дефо Робинзон Крузо – първото преведено на български белетристично произведение. Блудният син може да се нарече и лайтмотив или тематичен мотив на цялото повествование, тъй като задава темата, но в същото време изгражда сюжета.[3] По-долу е посочен произходът на същинския мотив, употребата му в оригинала на Дефо и проекцията му в преводите от 19. век на български език, както и в един произволно избран от времето на комунистическата цензура.

Библейски мотив Блудният син Английски оригинал

Д. Дефо

Превод от гр. на Р. Попович, ръкопис 1841 Превод [от гр.] на И. Богоров, 1849 Превод

от срб., на Й. Груев 1858

Превод от гр. на П.П.Сла-вейков, 1868,87 Прев. на Ст. Попов от рус., 1892 Пр. от

нем.

1894

Прев. Г. Же-чев от

рус. 1983

вземане на наследството         –

 

      –

 

      –

 

     –

 

       –

 

      –

 

   –

 

   –

 

напускане на дома без бащината благословия напускане на дома без бащината благословия  

V

 

V

 

V

 

V

 

V

 

V

 

 

пътят в чуждата страна пътят в чуждата страна  

V

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

загуба на всичко  

_

 

V

 

V

 

V

 

_

 

V

 

V

 

_

идване на себе си идване на себе си  

V

 

V

 

V

 

V

 

V

 

V

    _
решение за връщане и връщане решение за връщане и

връщане

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

 

 

V

приемане, пир от бащата  

 

V

 

V

 

V

 

_

 

V

 

V

 

_

неприемане от големия брат  

 

 

 

 

 

 

 

Както е видно от същинския библейски мотив за Блудния син, в оригинала на Д. Дефо се повтарят четири от неговите компоненти: напускане на дома без бащината благословия, пътят в чуждата страна, идване на себе си, решение за връщане и връщане. При преводите, минали през немската преработка на богослова Кампе, има завръщане към компонента на същинския библейски мотив за загубата на всичко – героят там не успява да спаси нищо от кораба, докато в английския оригинал Робинзон се снабдява с храна, оръжие, библии. Другото доближаване до същинския мотив при тези преводи, което липсва при Дефо, при Славейков и Жечев, е приемането от бащата, чийто живот е запазен, вероятно заради детската аудитория, към която са насочени те.

В преводите на български език през XIX век, дори в съкратения вариант на Й. Груев, се съдържат основните компоненти на мотива за Блудния син. Религиозното съзнание на реципиентите към средата на разглеждания век ни дава основание да предположим, че те са разпознавали този мотив и са приемали разказа за приключенията на Робинзон и като вид животоописание, духовна биография. Не така стои въпросът с преводите от XX век, извършени между 1944 и 89-та година. В приложения произволно избран превод от периода на Г. Жечев от руски, е видно разпадането на мотива за Блудния син и прекъсването на връзките между отделните компоненти, които го изграждат. Въпреки че има съвпадение на някои от тях, те не препращат към религиозното начало, нито се свързват с второстепенните мотиви, а библейската притча изгубва монолитността си и значимостта си на религиозен мотив.

Ако изобразим на една мислена карта на звездно небе мотива за Блудния син, проектиран в романа Робинзон Крузо, ще получим четири от точките на съзвездието, които обаче недвусмислено сочат религиозния му произход. Но ако включим и другите второстепенни мотиви, съзвездието става по-ярко очертано, като всеки от тези мотиви образува и самостоятелно съзвездие с повече или по-малко компоненти. И колкото по-внимателно се вглеждаме в отделните мотиви, толкова повече звезди от това съзвездие ще можем да открием.

Английски оригинал

Д. Дефо

Превод на Р. Попович, 1841 Превод на И. Богоров, 1849 Превод

на Й. Груев от срб., 1858

Превод на П.П.Сла-вейков, 1868, 87 Превод на Ст. Ив. Попов от рус.,1892 Прев. от нем.,

1894

Пр. Г. Жечев от рус., 1983
бягство от Бога        V         –         –         V        –     –      –
корабокрушение        V         V         V         V        V     V      V
изходът от Египет        –         –         –         V         –     –      –
обетованата земя        –         –         –         V         –     –      –
престъпление – наказание        V         V         V         V         –     –      –
намиране на св. предмет        –         –         –         V        –     –      –
молитви и благодарение        V        V        V         V        V     V      –
изпитание на праведника        V        V        V         V         –     V      –
съновидение        –        –         –         V        –     –      –
езически вярвания        V        –         –         V        V     V      –
спасяване на езичник        V        V         V         V        V     V      –
прозелитизъм        V        V         V         V        V     V      –
чудотворно спасение         V         V          V          V         V      V       –

По такъв начин получаваме по-цялостна картина на съзвездието мотиви и съответно можем да очертаем границата на сюжетните връзки, заложени в композицията на романа. Връзката между самите мотиви, освен върху религиозното начало в романа, се изгражда и чрез логическата структура на текста. За да се предаде на друг език художественото произведение, преводачът следва да проучи и проследи тези взаимовръзки, както и връзките с хипотекста – Библията, ако такива съществуват, или с митологичните или исторически разкази, и едва тогава да премине към превод на отделните глави и части. Без такова задълбчено изследване има опасност да се изпуснат някои звезди от оригиналното съзвездие мотиви, а колкото по-дълбоко се вникне в тях, толкова по-ярко и пълно ще бъде картографирането му. Адекватността на превода включва не само вярност към автора на оригинала, към епохата, в която той е създаден, но и към онези елементи – мотиви, които го свързват с традицията, древните текстове, както и отговорност пред съвременното общество, епоха, читател.

Връщането към предначалното всъщност се осъществява напълно с помощта на религиозните мотиви, затова преводачът като пръв читател следва да открие техния смисъл и съществуване. Невинаги обаче са ясно разграничими основните типове религиозни християнски мотиви – библейски, но и житийни, тълкувателни, църковно исторични, народни, апокрифни, митологични, които често се преплитат. Съществуват и мотиви, които са тясно свързани с трите клона на християнството – типично католически (чистилището), православни (иконопочитанието) и протестантски (личната връзка с Бога).[4]

Функцията на религиозните мотиви като културен компонент има основополагащо значение, което обаче може да убегне от читателското внимание, ако не се открие присъствието на библейска лексика и фразеология или препратки и не се осъзнае тяхната контекстуална функция. В повечето белетристични текстове читателят няма възможността да се опре на библейски цитати, за да схване духовния смисъл на текста, но и без да е изкусен тълкувател на Библията, подпомаган и насочван от преводача, следва да разпознава мотивите, скритите цитати, косвени препратки, алюзии към Библията – този всеобщ референт. Чрез тълкуване–разграничение може да се установи семантичната връзка между буквалния и духовния смисъл, без да се отделя едното от другото, какъвто способ Р. Пикио нарича „тематичен ключ“ – главното указание за взаимовръзка между смисловите нива (Пикио 1993: 390–391). За познаващия Светото писание не би представлявало затруднение да разчете такива ключове и духовни значения, тъй като писателите са се позовавали на определен репертоар от религиозни мотиви, повтаряни в различни литературни произведения. По такъв начин, ако се обръща подобаващо внимание на тези мотиви в преводните текстове, ще се избегнат много от проблемите на интерпретацията, както и неочакваните ефекти, които могат да предизвикат те.

Иванка Васева в Стилистика на превода представя функционалния принцип – преводът пресъздава не езиковите средства на оригинала, не думи, форми, и конструкции, а техните функции. „Добрият преводач вижда зад формите функциите им и ги пресъздава често пъти със съвсем други езикови средства – дори със средства на друго езиково ниво” (Васева 1989: 307). В този случай, ако приемем предложеното от Проп приравняване на мотивите с „функции“ и ги заместим в горната постановка на Васева, можем да получим формулата, че преводът всъщност пресъздава мотивите!

Бележки

[1] За различните подходи към понятието вж. Пилева, М. 2014. Литературните мотиви – дефиниции, видове, подходи. // Докторантски изследвания в отговор на съвременните предизвикателства пред педагогическата теория и практика (сб.), София, 431–442.

[2] Вж. Теми и образи в художествената литература. 1974. Препоръчителна библиография. София: НБКМ.

[3] За отношението мотив–тема–сюжет вж. Силантьев, И. 2004. Поэтика мотива. Москва: Языки славянской културы.

[4] На липсата на разграничение между библейските мотиви и елементите на православната християнска традиция в българското литературознание обръща специално внимание статията на Джевиецка, Е. 2013. „В Гетсиманската градина” или предсмъртната рефлексия на Петко Тодоров. <http://bgmodernism.com/Nauchni-statii/Ewelina_Drzewiecka> [последно посетен на 10.05.2014].  Тя представя потенциала на адаптацията и парафразата на библейски мотиви чрез авторска намеса в нов контекст.

Цитирана литература

Аретов, Н. 1995–1996. Дебатът религия – литература и възрожденската книжнина.// Литературна мисъл №2.

Аретов, Н. 2004. Повествователят Софроний и диалогът му със света. // Софроний Врачански. Сборник изследвания. София: АИ „Проф. Марин Дринов”.

Берман, А. 2007. Преводът и буквата или странноприемница за далечното. София: Панорама плюс.

Васева, Ив. 1982. Теория и практика перевода. София: Наука и искусство.

Джаспър, Д. 2007. Литературни прочити на Библията: тенденции в съвременната критика. //Литературата, кн. 1.

Енциклопедичен речник на литературните термини. 2001. София: Хейзъл.

Еткинд, Е. 2013. За критериите на верността. //Искам шестица! (сб.). София: УИ „Св. Кл. Охридски”.

Кръстева, Ю. 2011. Пол Рикьор: Преводът като езиково гостоприемство. // Панорама, Х.

Мешоник, А. 2007. Поетика на превода. София: Панорама плюс.

Минкова, Л. 1982. Някои въпроси на преводната литература през Възраждането. // Сравнително литературознание, кн. 2.

Панайотов, В. 2001. Християнски и езически елементи в поезията на Гео Милев. // Следите на свещената книга в българската литература. В. Търново: Фабер.

Пикио, Р. 1993. Православното славянство и старобългарската културна традиция. София: УИ „Св. Климент Охридски“.

Проп, Вл. 1995. Морфология на приказката. София: ИК Христо Ботев.

Смоховска-Петрова, 2003. В. Национално своеобразие на литературата на Българското Възраждане. София: Изд. център „Боян Пенев”.

Станева, К. 2013. По кримския път. // По доклад, четен на Трети международен конгрес по българистика, СУ,  София.

Трендафилов, Вл. 1994. Преводът и неговата насилническа същност.  //Глас, бр. 11.

Филипов, Вл. 1981. Английската и американската литература на български. //Преводът и българската култура. София: Народна култура.

За автора

Мария Пилева е докторант в катедра „Българска литература” във Факултета по славянски филологии на СУ. Изследванията и интересите й са в областта на превода от английски и руски език, литературознанието, религията. Нейни статии са публикувани в Литературен вестник, бр. 5, 2010; Електронно списание на СУ за образователни изследвания, бр. 3, 2013; Литературна мисъл, 1–2, 2013; Литературата, кн. 12, 2012. Професионалният й опит включва още преводи и редакции на различни издания.

marywinny@abv.bg