„Тайното чудо“: смъртта като траене | Международен филологически форум
su.forum.students@gmail.comСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в CEEOL!

„Тайното чудо“: смъртта като траене

Posted in: Библиотека, Метаморфози Started by

„Тайното чудо“: смъртта като траене

Йоанна Нейкова

Софийски университет „Св. Климент Охридски“

В настоящия текст се прави опит за близък прочит на разказа „Тайното чудо“ на Хорхе Луис Борхес, като се поставя акцент върху проблема за отношението между време и смърт. Моментът на смъртта е разгледан едновременно като процес и като моментен срез.

Ключови думи: Борхес, тайното, чудо, време, смърт, процес, срез

The paper presents a close reading of Jorge Luis Borges’ short story “The Secret Miracle”. The key focus is placed on the problematic relations between time and death. More particularly, the moment of death is seen as both a process and a section in time.

Keywords: Borges, secret, miracle, time, death, process, section

Да се твърди, че смъртта присъства в литературата, не е трудно. Нейният неопределен, нееднозначен и неясен характер й позволява да се реализира в множество разнообразни варианти. Най-общото разграничение, което може да се направи, е между употребена и тематизирана смърт в литературата (Tenev 2015). При първия вид действа логиката на наративното движение – смъртта се явява като задвижващ механизъм за разказа. При втория вид акцентът пада върху самата смърт – тя е важна сама по себе си и придобива по-голяма плътност и конкретика.

В известна степен тематизираната смърт предизвиква едно особено напрежение, породено от невъзможната комбинация между умиране и безсмъртие. В рамките на литературното произведение смъртта е едновременно отсъствие и присъствие. Това превръща текстовото поле в своеобразен парадокс на съществуването. В „Литературното пространство“ Морис Бланшо казва за смъртта: „самата творба дава възможност да се изпита какво е смъртта, опит, който като че ли предварително трябва да притежаваме, за да стигнем до творбата и чрез нея до смъртта.“ (Бланшо 2000: 86). В този смисъл може да се каже, че писането, литературата е в непосредствена връзка със смъртта.

Смъртта на някого другиго винаги изглежда в известна степен абстрактна. Ние не сме в пряк досег с нея, а я възприемаме чрез последиците ѝ – липсата. Смъртта на другия е липса. Да мислим смъртта като отсъствие се корени в опита, който имаме с нея. Опитът със смъртта е опит с липсата. Според Дерида този опит има два аспекта – смъртта на другия и твоята собствена смърт (Дерида 1998). Собствената смърт е винаги предшествана от чуждата. Предварителният опит, който получаваме със смъртта на другия, е единственото обективно знание. Това знание обаче е непълно поради едностранчивия си характер. Например ние възприемаме смъртта като едноактова, еднократна, моментна, поради това, че опитът ни е ограничен. Да си представим един човек, една врата и един коридор. Коридорът е отвъд вратата и ние не го виждаме. Нямаме представа колко е дълъг той, може само да предполагаме. Възможно е да е една крачка, но е възможно и да е километър. Човекът отваря вратата и преминава през нея. Ние ставаме свидетели на преминаването и сме сигурни само в него. Какво се случва отвъд вратата, знае само преминалият.

Не може категорично да се каже колко дълго трае умирането. Траенето на смъртта, смъртта като трайност, е  ключов проблем в разказа „Тайното чудо“ на Борхес. Отношението между смърт и време е проблематично. Текстът поставя сложния въпрос за отношението между смърт и време и това дали трябва да възприемаме смъртта сукцесивно – като процес или коекзистентно – като моментен срез.

В разказа си „Тайното чудо“ Хорхе Луис Борхес предлага алтернативен поглед към въпроса. Представя ни писателя Яромир Хладик, който заради еврейския си произход е арестуван и тикнат в затвор от нацистката власт. Осъден е на смърт чрез разстрел. В отчаянието си Хладик моли Бог за една година отсрочка, в която да довърши една от своите  пиеси – „Враговете“. Вечерта сънува сън, в който Бог му казва, че ще изпълни молбата му. В момента на разстрела Яромир става свидетел на тайното чудо – Вселената спира за година, за да може той да допише пиесата си. С окончателното завършване на творбата Вселената отново се задвижва и куршумът убива Хладик. Става ясно, че са минали само две минути. Относителността на времето в момента на умиране – и като траене, и като единичен момент – превръща смъртта в последния творчески акт на Яромир Хладик.

Проблемът е заложен още в епиграфа – стих от Корана. „И Аллах го умъртви за сто години и после го възкреси и го попита: „Колко време измина?“ Той отвърна: „Ден или част от деня.“ (Борхес 2010: 124) Сюжетът на Борхес е напълно огледален на стиха от Корана. Хладик възприема момента преди смъртта като година, а в реалността са минали минути. Разказът представя своеобразен напречен разрез на момента преди смъртта. Така Борхес прониква отвъд затовреността на индивидуалното преживяване и отваря за поглед отвътре.

В текста си Борхес залага няколко концепции за битие и време. Повествователят споменава един от трудовете на Яромир Хладик – „Защита на вечността“. Типично за Борхес е това вътрешно прегъване на творбата: разказът му включва друга творба на фикционален автор, която от своя страна коментира времето в творбата като парадокс. Точно този удвоен акт на фикционализиране прави трудно разграничението между употребена и тематизирана смърт в историите на Борхес. В съчинението на Хладик са вложени различни идеи (идеи, които са в основата на самия принцип, въз основа на който време и смърт се срещат в разказите на Борхес): „…  от неподвижното Битие на Парменид до изменяемото минало на Хинтън; във втория се отрича (заедно с Франсис Брадли) схващането, че всички явления във Вселената образуват темпорален ред“ (Борхес 2010: 126). Концепцията на Парменид, спомената в цитата, възприема битието като константно, непроменливо. То е ограничено в пространството – кълбовидно е, – но е безкрайно във времето. Отново по Парменид, множествено и променливо е небитието. Небитието не може да бъде познато и да бъде изразено, защото мисълта е равна на битие. Ако възприемем, че небитие и смърт са по някакъв начин сводими, то тогава смъртта е неизразима, защото е отвъд мисълта.

Поради естеството на конкретната случка – смъртна присъда – смъртта, най-грубо казано, е фиксирана във времето. Това предизвиква у Хладик определена реакция – първоначално на ужас от осъзнатия край, но по-любопитното: Хладик  емногократно си  въобразява  деня  на смъртта. „Представяше си тези обстоятелства до изнемога; […] Преди деня, определен от Юлиус Роте, умираше стотици пъти в дворчета, чиито форми и ъгли изчерпваха геометрията; […] Посрещаше тези въображаеми екзекуции с истински страх (а може би с истинска храброст); всяко видение траеше няколко секунди; след това кръгът се затваряше и Яромир отново и отново се връщаше към тръпните мигове преди смъртта“ (Борхес 2010: 125). Въображаемата смърт всява по-голям ужас от реалната. Нейните измерения са неопределени и крайно относителни. Това многократно умиране е своеобразно самоубийство. Осмислянето на смъртта като случваща се в определен момент изпразва  от  смисъл  времето  между  осъзнаването на смъртта като настъпваща  и  реалното ѝ настъпване. Мисловното само-убийство е „отказ да се види другата смърт, смъртта, която не успяваме да уловим“ (Бланшо 2000: 102).

„Жалък в нощта, той се мъчеше някак да се задържи в изплъзващата се субстанция на времето. Знаеше, че то е устремено към зората на двадесет и девети. „Сега е нощта на двадесет и втори – разсъждаваше на глас. – Докато трае тази нощ (и следващите шест), аз съм неуязвим, безсмъртен“ (Борхес 2010: 126). Тази сякаш предопределеност изменя възприятията – усещането за време се мени. Механизмът на въображаемото, повтарящо се самоубийство се изтощава, прещраква и превключва, хвърляйки Яромир Хладик в другата крайност – безсмъртието. Времевият отрязък между осъзнаването на идващата смърт и изпълняването на присъдата се изпълва с нов смисъл. Молбата за отсрочка, която героят отправя към Бог, е свързана с конкретна фиксидея – да завърши последната си пиеса. Последният опит за обезсмъртяване на аза е осъществен чрез акта на писане, защото „творбата лишава смъртта от смисъла й“ (Бланшо 2000: 87). Отношенията между творбата и нейния създател са двояки. Писането на творбата, нейното създаване, е само по себе си демиургичен акт – животопораждащ и светоизграждащ. Творбата от своя страна действа обезсмъртяващо спрямо писателя. Произведението консервира живота на твореца във и чрез себе си – „творбата зависи от онзи, който дължи съществуването си единствено на нея, една аномалия всъщност, която се дължи на опита, разрушаващ формите на времето…“ (Бланшо 2000: 86). Ироничното в разказа на Борхес е това, че отсрочката е дадена, но само Яромир я „изживява“, само той има опит с нея, както само той има опит със смъртта си. Той дописва пиесата единствено в главата си. Това неосъществяване на творбата като текст блокира логиката на обезсмъртяване.

Финалният жест, който прави Хладик, е свързан със „способността да умреш доволен“ (Бланшо 2000: 85): „Не за бъдните поколения се трудеше, нито дори за Бога, чиито литературни предпочитания едва ли му бяха известни“ (Борхес 2010: 130). Това странно катартично състояние трае за Яромир Хладик година. След това бива прострелян от насочените към него пушки. Борхес разкрива, че промяна на нивото на външния свят не настъпва. Разказът представя смъртта двуизмерно – сукцесивно и коекзистентно, едновременно като процес и като срез. Времето е спряло, за да се отвори пространството за една последна творба – творбата, която отсъства от видимите измерения или творбата на смъртта. И ако някой попита Яромир Хладик колко време е „умирал“, той ще отвърне: достатъчно „за да пише, и пише, за да умре в мир“ (Бланшо, 2000: 85).

Библиография

Бланшо 2000: Бланшо, M., Литературното пространство. Прев. Весела Антонова.София: ЛИК, 2000.

Борхес 2010: Борхес, Х.Л., Измислици. Прев. Анна Златкова. София: Колибри, 2010.

Дерида 1998: Дерида, Ж., Апории: Умиране – очакване на “пределите на истината”. Прев. А. Колева. София: Критика и хуманизъм (КХ), 1998.

Tenev 2015: Tenev, D., ‘Du warst mein Tod’: Of Death in Literature. Tokyo Metropolitan University, 2015.

За автора

Йоанна Нейкова е студентка в четвърти курс, специалност „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Интересите й са в областта на литературната теория и история, античната литература, западноевропейския модернизъм, европейските авангардни течения и постмодернизма.

  E-mail: joanna.neykova@gmail.com