Слово на професор Симеон Янев от представянето на сборника „Литературата като съдба“

(20. 12. 2022) [1]

 

Скъпи колеги,

Драги гости на премиерата на „Литературата като съдба“, този невероятен сборник, който сте сътворили с вашите текстове.

Винаги съм се учудвал пред възможностите на нашия език да изразява неизразимото. Така открих, че най-силният израз на една емоция, каквато изпитвам днес, е в осъзнатата слабост да не можеш да я изразиш. Тогава езикът ти предлага кратки като куршум синтагми: „Нямам думи!“

Не казва ли това „Нямам думи“ повече от „Обичам ви“?

Минаха 15 години, откакто трябваше за последен път да изляза от тази сграда и добре помня – тогава мислех, че никога повече няма да вляза в нея. Но ето ме влязъл и това дължа на вас, които сте в тая зала, заедно с другите, които са пред екраните на компютрите си. Нека като опит за обяснение за това тъй дълго отсъствие да започна с благодарност преди в порядък на обяснение да изредя онова, което правих през тези години.

Останал без екип, най-напред се наложи сам да подготвям и да доведа до печат последните два тома на „Атлас на българската литература“. Радва ме това, че през годините за разлика от тогава, срещам все повече хора, които казват, че се възползват от него.

След това се заех с довършването на романа, излязъл в първите си два тома под заглавие „Биографии на писатели, генерали и трети лица“. Следващите два под общото заглавие „Биографии на отрепки“ ми подариха пет години благодатен труд. Към това да добавя две литературоведски книги „Класично и съвременно“ и „Проза за прозата“, както и две есеистико-публицистични: преработената „1876“ и още не излязлата „Кауза Бг“.

Не изреждам тия заглавия за да демонстрирам работохолизъм. Те са предпоставка за нещо, което трудно би могло да се изрази без тях. От десетките и десетки определения на литературата, които съм учил и на които съм учил студентите си, извлякох едно собствено заключение: литературата е измислица, в която реалното търси смисъла си. Какво друго наистина е това подражание, този мимезис във всичките си форми, ако не търсене на смисъла?

Човекът се ражда за да открие собствения си смисъл в зададеното и придобитото. Това според мен е предусловие на живота, без значение съзнато или неосъзнато.

Моят смисъл бе литературата.

На измислицата литература със скромните си сили, служа вече над 50 години.

Едно обаче мога със сигурност да кажа: измислицата прави човека щастлив, даже във всичките му нещастия. Защото измислицата литература е най-великата игра на живота, дори когато животът е риторичен въпрос, като този „живот ли бе да го опишеш?“.

Амбицията на моя живот бе да създам художествена панорама на българската история през злощастния за нас двайсети век, воден от максимата на Ницше, че „само ако историята позволи да бъде превърната в художествена творба […] тя, може би ще бъде и в състояние да съхрани или дори да пробуди инстинкта“. Това се опитах да проверя в четирилогията „Биографии на мъртвия век“, съставена от дилогиите „Биографии на писатели, генерали и трети лица“ и „Биографии на отрепки“.

През собствените си съмнения, никога няма да знам доколко съм успял, в едното и другото, но знам, че опитах, окрилен от онова, че „само онзи, който се опитва да постигне абсурдното, може да реши невъзможното“.

Казах вече, че измислицата литература прави живота щастлив. Това обаче не означава, че и го лишава от грижи и болки. Напротив, смея да заявя, че никога досега в ерата на третата българска държава литературата, създавана на български език, не е изправяла поетите, писателите и филолозите, които я творят, пред пред толкова много и така болезнени, и още по-точно съдбовни грижи. Колеги, позволете, в рамките само на две-три минутки да докосна раните на душата си, сигурен в това, че говоря за общата наша болка. Става дума за езика ни.

За нашия език.

Нашият език според мен вече не е у дома си в България. Посред кризите, които преживяхме и непреживените още, които нетърпеливо ни чакат, в обилието на книги, които излизат, за да бъдат прочетени от все по-малко хора, нашият език е залят от невъобразима лавина чуждици, формиращи синтаксис с претенция за интелектуален изказ, който не среща никаква съпротива, измествайки коренни български понятия. Той е до смърт изтощен от несравнимия с нищо в историята ни емигрантски порой. По мнението на водещи експерти в рамките на следващия четвърт век от език на държавнотворното мнозинство, този наш език се очаква да стане третостепенен език за страната си.

Нима не е ужасно, че всичко това е вече видимо и с просто око? Всичко това не е на хоризонта, то вече е тук, в нашия делник:

– с трите милиона бегълци;

– с похитеното ни училище, с деветдесетте процента двойки от последната матура по български език, това училище, подготвящо днес поредните емигранти, същото то, което някога (преди половин век) самата Маргарет Тачър, министър тогава на образованието на Великобритания, пише в споменната книга на старозагорски техникум, който е посетила: „България има един Бог – това са децата. Има една религия – това е образованието.Има един храм – това е училището.“

Колеги, днес за кого пишем ние? Каква култура създаваме и кому я оставяме в обезлюдяващата се наша страна?

Млъквам!

Понеже сборникът, чиято премиера правим днес носи заглавие „Литературата като съдба“, постарах се да кажа вкратце в какво за мен най-общо се изразява тази съдба.

Не искам обаче да пропусна най-приятното в това мое слово. То се съдържа в дълбоката ми признателност към всички вас за участието ви в конференцията и в сборника.

Този сборник ще бъде много повече от спомен в моята памет. Той ще бъде факт, потвърждаващ, че има академична общност, че има колегиалност и взаимоуважение, а това във всяко време, но особено днес, според мен е изключително важно.

Благодаря ви, колеги. От сърце и душа – благодаря!

 

[1] Този текст е редактиран от мен в желанието ми за пълно покритие между желано и свършено.