Рени Стоева

Софийски университет „Св. Климент Охридски“, България

 

Традиционните гледища на темата за любовта в рамките на ренесансовото време се оказват еднообразни и до определена степен предвидими – от една страна, наблюдаваме сакрализираната, платонична любов, която не търпи консумация, поради определени съображения, засягащи божествената природа на любимата. От друга страна, устойчива е и идеята за любов, която в своята реализация изисква удовлетворение на телесното желание. Изброените подходи, макар и да демонстрират коренно различни художествени параметри в литературата, имат пресечни точки. Акцентът често е поставен върху естетическите качества на любовния обект, без значение каква всъщност е неговата природа – земна или извисена. Това можем да открием в сонетите на Петрарка, в „Нов живот“ на Данте, в новелите на Джовани Бокачо и дори в творчеството на Шекспир. Като по-късен представител на Ренесанса, логично е именно Шекспир да въведе ново разбиране за тази мистериозна човешка наклонност. Необходимо е да се отбележи, че въпросният процес на новаторство не се материализира единствено в неговия сборник, посветен на „Г-н У. Х.“ (Сонетите), но и в една нова реконструкция, която ще намери своето място именно в драматургичната творба „Хамлет“. Но за да бъде това твърдение правдоподобно, редно е първо да бъдат извлечени основните характеристики на тогавашната социална и културна реалност, тъй като небезизвестната тъмна трагедия на английския драматург е категорично плод на своето време.

Често мисленето на този период, в контекста на европейското изкуство, е свързан със семплото понятие за „възраждане“ или с други думи, подем на икономиката и културата, които очевидно не са били сред приоритетите на средновековното общество или като цяло на средновековния свят. Но да сведем един мащабен процес до резултат от определени социални движения би било наивно и зле мотивирано. Важно е да се отбележи и че някои от средновековните литературни нагласи се прехвърлят в Ренесанса, дори служат като преход от една епоха към друга. Все пак, какво е Беатриче за Данте, ако не една пресемантизирана дама на сърцето. По този начин Средновековието и Новото време се оказват различни, но и неделими – Ренесансът рефлектира и доразвива потенциала на средните векове, а просперитетът на социално-обществените и културни реалии е дотолкова релевантен, доколкото успява да проправи път на обновен тип мислене. Той е свързан не само със сакрализация на любовта или десакрализация на любовното усещане чрез експлицитна сексуалност, а и с осъвременяване и видоизменяне на вече познати, изследвани топоси. Тази метаморфоза е очевидна в сонетите на Шекспир, където конвенционалните образи на Петрарка добиват съвсем различна знакова идентичност – светлината е изместена от дълбинния мрак в очите на любимия човек, които засенчват луната и звездите не със сияние, а с траурна тъмнина. Действително бихме могли да спрем дотук – достатъчно впечатляваща е успешната реализация на обновяване, която демонстрира английският драматург и поет. Въпреки това, трагедията „Хамлет“ се оказва далеч по-комплексна и актуална, щом обвържем екзистенциалния въпрос за човешкото битие с темата за любовта и изследваме по какъв начин те си взаимодействат в хода на произведението.

Ако считаме за правилно твърдението, че всяка ера се характеризира със свой собствен мироглед, то персонажът на Хамлет е пример за нов мироглед на болезнено пробуждане, своеобразна вълна на екзистенциализъм, изпреварила своето време. Произведението не просто задава вечния въпрос: „Да бъдеш или да не бъдеш…“, но и недвусмислено внушава идеята за друг казус – по какъв начин съществува любовта в контекста на екзистенциалната несигурност в текста? Възможно ли е да възтържествува тя в свят на вътрешен конфликт, политически размирици, омраза и предателство? Разбира се, политическият аспект в творбата задава теми, по-скоро полезни със своята актуалност, тъй като въпросите за суверена, тирана и правото на власт са изключително продуктивни, предвид Шекспировото време на монархическа власт. Отвъд тяхната релевантност се крие и морална ангажираност, която ще задейства главния конфликт в творбата и ще постави огромен товар върху плещите на главния герой, а именно – наложилото се отмъщение за предателството на своя баща. По този начин съвремието на автора и придружаващите го социални катаклизми действат като катализатор за множество проблеми в произведението. Това, което на повърхността изглежда като преврат, налагащ убийство, впоследствие се превръща в история за реалността, която поглъща любовта и разсъдъка със своята нелепост и жестокост.

Темата за романтичната привързаност в трагедията е въведена чрез образа на Офелия. В научния труд на Кели Кенеди, „Отражението на Офелия“, този женски персонаж представлява „цялостно олицетворение на обществените разбирания за женски идеал“ (Kennedy 2017: 3). Извън контекстa, това е едно напълно уместно съждение – Офелия е олицетворение на добродетелта и чистотата, респективно, олицетворение на тогавашните норми за женственост. От друга страна, в изложението става ясно, че подобна категоризация носи негативна конотация заради определен прочит на произведението, който е обвързан с представите за модерния феминизъм. Тълкуванието на Кели Кенеди свежда Офелия до жертва на патриархалната структура в произведението – тя е потисната от своя баща, командвана от своя брат и захвърлена от Хамлет: „Като захвърлен персонаж, борещ се с мъжката воля и потиснат от нея, Офелия не може да оцелее.“ (Kennedy 2017: 4). Макар логично и добре мотивирано, поставянето на женския образ в толкова категорична рамка дискредитира сложността на произведението и най-вече персонажа на Хамлет.

Мотивацията зад действията на мъжкия герой до голяма степен зависи от обстоятелствата около смъртта на неговия баща. Първоначално оскърбителна е действителността на бракосъчетанието на Гертруда с Лаерт, което в очите на младежа е нарушено обещание, предателство. След срещата на принца с мистериозния дух, чието съществуване неизбежно е поставено под въпрос в хода на трагедията, над главния персонаж тегне истината за кончината на бащината му фигура и поставената задача да отмъсти за стореното. Според интерпретацията на Гьоте[1], този набор от фактори води до упорита меланхолия, която до края на произведението ще управлява думите и решенията на героя: „Чиста, морална природа, която потъва под тежестта на непосилното бреме…“ (Diamond 1925: 90). Емоционалната безтегловност е подкрепена чрез дългия монолог, където персонажът разкрива своята теза за обезсмисленото съществуване.

Тезата за тежестта на „мъжката воля“ в произведението е надградена от изследването на Суджата Айенгар, „Гертруда/Офелия: Феминистка интермедиалност, екфраза и нежност в Хамлет“. Обобщеният подход на разсъжденията в този труд води до насоката на потенциално, ако не и категорично фетишизиране на Офелия, като лишена от духовност и опредметена в резултат на явление, предвещаващо холивудския male gaze[2] (Sujata Iyengar 2017: 2). Екфразата, според изследователката, има също толкова устойчива роля на опредметяване, дори вменяване на сексуалност у трупа на удавилата се девойка в творби като тези на романтическите художници Джон Еверет и Фридрих Хайзер. Подобен преглед на взаимодействието между художествени персонажи, изобразително изкуство и култура се оказва твърде съвременен и дори неуместен за Ренесансовата реалност на Шекспир, където творческата среда далеч не предразполага за мисленето на литературата като пряко свързана с процесите на женска деградация.

По-логично тълкувание за несполучливата любов на героите и смъртта на Офелия следва да бъде търсено не в социалната онеправданост, а в двойните структури, които използва драматургът. Гибелта на Офелия е обвързана с персонажа на Хамлет, който, макар и да третира женския образ по несправедлив и жесток начин, също се оказва жертва на произведението. Това е следствие на огледална образност – датският принц е внезапно изправен пред срутването на социални, семейни, морални връзки и устои. Действителността на героя е изтъкана от празни обещания за битиен смисъл, който се оказва не просто далечен, а изначално невъзможен, несъществуващ. Убийството предизвиква у Хамлет екзистенциално пробуждане, разкриващо истината за небитието. Това откритие пряко влияе на отношението на персонажа спрямо любовта, която хипотетично е изпитвал към Офелия, преди развоят на събитията да се окаже обвързан с кръв и предателство. Писмото, което той пише към своята любима в началото на трагедията, е написано и изпратено преди смъртта на краля. Очевиден е любовният афект и неговата реципрочност. Но последвалата среща между двамата млади всъщност красноречиво показва промяна в нагласата на принца. Той е неспособен да изпълни своето обещание към Офелия, защото неговата мнителност, съмнението за природата на увлечението, на красотата и брака са също толкова устойчиви, колкото и съмнението му спрямо всичко останало в света. По този начин, жестокостта на Хамлетовата реалност се просмуква в психиката на девойката и срутването на нейния вътрешен свят се поражда индиректно от нелепостта на събитията, чрез темата за любовта или по-точно любовта, която е невъзможно да възтържествува. В лудостта на младата жена e ясно отразена  меланхолията на датския принц.

Самоубийството на Офелия изобразява личностен и междучовешки катаклизъм, който триумфира над желанието за взаимност и привързаност. Първоначално влюбената, щастлива девойка, накрая се оказва обезчестена удавница, а нейният любим е погубен от отрова. В този смисъл, Хамлет и Офелия стават жертви на Шекспировата трагедия, която превръща художествената среда във враждебна и нетолерантна към крехкостта на героите – логиката на текста действа деструктивно спрямо нестабилни фигури, колебаещи се между живота и смъртта, здравия разум и лудостта. Именно тук можем да открием един изцяло нов подход към Ренесансовата тема и нейното поставяне под въпрос с оглед на житейските обстоятелства, които често могат да бъдат достатъчно сурови, за да застанат на пътя на любовта и да попречат на нейното осъществяване.

Библиография

Шекспир 2020: Шекспир, У. Хамлет. Прев. Владимир Свинтила. София: Хеликон, 2020.

Diamond 1925: Diamond, W. Wilhelm Meister’s Interpretation of Hamlet. – Modern Philology, 23.1/1925, 89 – 101.

Iyengar 2017: Iyengar, S. Gertrude/Ophelia: Feminist Intermediality, Ekphrasis, and Tenderness in Hamlet. University of Georgia, 2017, 1 – 10.

Kennedy 2017: Kennedy, K. Ophelia’s Reflection. University of North Carolina: Senior Theses. 178, 2017.

[1] Препратка към романа на Йохан Волфганг Гьоте, „Wilhelm Meisters Lehrjahre“.

[2] Холивудски феномен, състоящ се в идеализиране и опредметяване на женската фигура.

За автора

Рени Стоева е студентка в 3 курс, специалност “Българска филология”. Проявява голям интерес към литературата и изкуството, занимава се с литературна критика.