Кристина Колева,

СУ „Св. Климент Охридски”

Резюме

Настоящият текст има за цел да представи темата за раздвоението на личността в два разказа на Владимир Полянов – „Ерих Райтерер” и „Черният дом” – като причина за появата на лудостта и обърканото човешко съзнание. В тези два текста темата за болестта ще бъде изведена на дневен ред чрез мотива за двойника и раздвоението на личността, между които границата е много тънка и заличаваща се в наратива на тези два Полянови разказа.

Ключови думи: Владимир Полянов, „Ерих Райтерер”, „Черният дом”, болест, лудост, разстроени нерви, раздвоение на личността, двойник

Abstract

The present text aims to present the subject of the split personality in two stories of Vladimir Polyanov – “Erich Rayterer” and “The Black House” – as a reason for the appearance of madness and confused human consciousness. In these two texts, the topic of the disease will be brought to the agenda through the duality theme and the split personality, between which the border is very thin and obliterated in the narrative of these two Polyanian stories.

Keywords: Vladimir Polyanov, “Erich Rayterer”, “The Black House”, disease, madness, disordered nerves, split personality, counterpart

...О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша...

...Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта...

(„Дяволско”, Атанас Далчев)

Обект на изследване на настоящия текст е темата за двойника и за раздвоението на личността, която е експлицитно застъпена в творчеството на Владимир Полянов. Като един от доайените на българския диаболизъм Полянов създава своето творчество под влияние на това литературно направление и под въздействието на медицината, която е неизменна част от неговия живот.

Лудостта и обърканото човешко съзнание, довеждащо до раздвоение на личността, са често срещани мотиви в творчеството на Владимир Полянов. Изградени на основата на тези мотиви са и разказите „Ерих Райтерер” и „Черният дом”, поместени в сборника с разкази „Диаболични повести и разкази” от 1990 г., в които границата между двойника и раздвоението на личността се размива. Това са едни от емблематичните разкази на медика-писател Полянов, които представят интересите на автора в областта на психо-патологичното и болно човешко съзнание. Тази област от медицината, която вълнува Полянов, е и причината той да създаде сборници с разкази, в чиито редове, водеща е темата за болната човешка психика.

Темата за болестта е неизменна част от литературното творчество на Владимир Полянов. „Болестта и страданието деформират човешкото тяло и психика...” (Гечева 1999: 193) в текстовете на този автор. Човекът е субект, подвластен на болестта поради липсата на здраве. Състоянието на здраве, което се характеризира с наличието на душевна и телесна хармония, се превръща в мираж. Докато болестта, която е изваждане на тялото и душата от хармоничното им съществуване, довежда човека до лудост. Раздвоението на личността и появата на двойника в разказите на Полянов са критични състояния, които героите преживяват. В своята книга „История на огледалото” Боне казва, че „...двойникът се появява тогава, когато връзката с другите липсва или е изопачена: затвореният в патологичен солипсизъм субект се стреми да създаде призраци на онези, които му липсват... Двойникът... затъмнява оригинала си и поглъща жизнеността му.” (Боне 2005: 270) Подобно „затъмняване” на героите от техните двойници се появява и в разказите на Владимир Полянов.

„Ерих Райтерер” е текст, изграден като разказ в разказа под формата на дневник. Разказвачът ни запознава с главния герой чрез неговия дневник. Интересното в този разказ е, че действието не се развива в България, а във Виена. В избора на чужда страна за разгръщане на художественото действие читателят може да открие автобиографичното. Подобно на самия Полянов, героят в разказа е студент по медицина (Полянов 1990: 16) и учи във Виена. Автофикцията е силно застъпена в тази творба на Владимир Полянов, която се характеризира с наличието на психологическа нишка и показване на т. нар. ужас отвън и отвътре.

Героят на разказа – Ерих Райтерер – е млад студент, който става жертва на психологическото състояние „раздвоение на личността”. Тази двойственост на съзнанието довежда героя до лудост, разказана върху страниците на една „черна тетрадка” (Полянов 1990: 15), която заедно с отблъскващия портрет в „патинирана златножълта рамка” (Полянов 1990: 14) се превръщат в средство за разкриване на тайнствената история на един психично болен човек.

Раздвоението на личността е довело до такава степен до лудост героя Ерих Райтерер, че той е описал в своя дневник една достоверно звучаща, но и едновременно с това налудничава история – „...откъс от преживявания на действително лице... фантастичен разказ...” (Полянов 1990: 24): „...От една седмица живеем заедно. По една случайност, или дявол знае защо, той носи моето име – Ерих Райтерер. Но съвсем не прилича на мене. Той ми е съвършено чужд. Никога не бях го виждал и кой знае откъде дойде онзи ден, когато...” (Полянов 1990: 15) Тези първи редове от дневника на героя показват колко майсторско психологически Владимир Полянов е съумял да създаде една нереално реалистична история, разказваща за двойнственото съзнание на една болна човешка психика. Интересното в този разказ е, че раздвоеното съзнание е представено едновременно като (не)(раз)двоено/двойно съзнание. Героят в един и същи момент вижда своя двойник, с когото обаче не си приличат: „...той носи моето име – Ерих Райтерер. Но съвсем не прилича на мене. Той ми е съвършено чужд.” (Полянов 1990: 15). Той е Аз, но Аз не съм Той – той е лошият, а аз добрият, сякаш иска да ни каже героят на Полянов, който извършва престъпления под влияние на болестта си. Това сливане между местоименията Аз, Той, Ние е осезателна. От една страна, героят отчетливо се назовава в първо лице, единствено число – Аз, своя двойник назовава в трето лице единствено число – Той, но от друга страна, слива тези две местоимения и започва да използва първо лице, множествено число – Ние: „Ето, седмици вече живеем заедно... аз и Ерих Райтерер започнахме разгулно да пилеем парите... ние успяхме да прахосаме повече от половината пари...” (Полянов 1990: 20, курсив мой: К. К.).

В съзнанието на героя се ражда второ негово „Аз”, което притежава силна воля и решителност да се справя с трудностите, пред които го поставя животът. Раздвоението на личността на героя се явява като негов отчаян опит да се справи с непосилната за него действителност, която го заобикаля и премазва със своята сурова злободневност и нищета: „Чудото беше дошло. Аз се обърнах. Пред мен стоеше моят едноименник.” (Полянов 1990: 15), пише в дневника си героят. Неговото второ „Аз” е чудото, което ще го спаси и измъкне от нищетата и мизерията, в които живее. Този двойник е сякаш магьосник, който с една дума или едно движение може да сбъдне всичките негови желания: „Да – потвърди той, – само пожелай!” (Полянов 1990: 15). Магическото действие „пожелай” е пътят, по който героят може да достигне до недостижимото, начин за справяне с иначе трудно приеманата междувоенна действителност.

Опитът за съпротивление между сливането на Аз и Той в Ние е отразено и в обръщенията на героя към неговия двойник и обратно. Героят се обръща към своя двойник в учтива форма: „– Вие тука?... – Не разбирам защо играете тази комедия с мене! Малко са моите грижи, та сега трябва и с вас да се разправям!... Онзи ден вие грубо ме подведохте, а днес искате да се гаврите...” (Полянов 1990: 16-17, курсив мой: К. К.). Диалогът-монолог, който Ерих Райтерер води със своя двойник Ерих Райтерер е една своеобразна buttafuoria, в която обаче двойникът си позволява да смесва учтивата с фамилиарната форма в общуването си със своя „създател”: „– Миналият път забравих да се представя... Извинявайте... Името ми е Ерих. Ерих Райтерер, студент по медицина... пак ми заговори на ти: – Но днес, както изглежда, не си в добро положение. Пак нямаш пари, а?” (Полянов 1990: 16, курсив мой: К. К.).

Раздвоението на личността и неизбежното появяване на лудостта карат героя да се превърне в престъпник. Да престъпи закона и да мине отвъд себе си, да се превърне в другия в мен. Раздвоението е толкова силно, че героят заживява със своя двойник и полудява: „Ето, седници вече живеем заедно. Той ме подведе, ловко ме измами, направи ме престъпник...” (Полянов 1990: 20) Психическото състояние на Поляновия герой е достигнало връхната точка на своето умопомрачение. Истинското „Аз” на героя се претопява под влиянието на вегетирането на двойника върху него: „Чувствам как се пречупвам пред неговата воля. Чувствам как ме унижава и смазва и виждам самодоволството му. Но аз го търпя. И ме е страх. Нещо зло проблясва в очите му. Тоя човек крие нови ходове.” (Полянов 1990: 20). Злото взима превес над доброто, двойникът властва над раздвоения герой, който се чувства безсилен под влияние на шегата, която си прави съзнанието му с него.

Думите се превръщат в магически заклинания: „пожелай” (Полянов 1990: 15, курсив мой: К. К.), но и едновременно с това в опит за връщане в реалността и бягство от лудостта: „Пиша по-скоро, за да мога сам да си изясня как стана всичко това страшно и гибелно за мене.” (Полянов 1990: 20). Но и дневниково-изповедната форма на героя не му помага да излезе от капана на шизофренното си съществуване: „И аз не смеех да му отвърна. Той всякак се мъчеше да подчертае властта си над мене, а в очите му не преставаше да гори заканата да ми нанесе нови по-големи удари.” (Полянов 1990: 21). В съзнанието на Ерих Райтерер не просто се е родил още един Ерих Райтерер, а едно зло, с което героят е безсилен да се бори, защото се страхува. Героят на Владимир Полянов осъзнава, че ще остане завинаги в капана на менталния си затвор, че никога няма да може да бъде вече себе си. Той осъзнава, че единственият изход е неговата смърт, която той притежава и над която само и единствено има власт:

Но в тоя ужасен миг у мене се намериха сили да посрещна моя безсърдечен зложелател. Докато той крещеше, предусещах своето тържество, аз го изчаках да се надвеси над мене и забих в лицето му ножа, който още стисках в ръката си...

Нека сега човекът долу ме издаде на полицията. Нека тя дойде. Аз я чакам. Нека дойде! Вече не ме е страх. Свършиха кошмарите! Чувствам, че ми става леко, ясно, Най-важното ясно, ясно...

(Полянов 1990: 24)

С тези думи завършва дневникът на Ерих Райтерер. Историята на болния герой остава недовършена. Единственото, което оставя той след себе си, е своят зловещ портрет: „Точно през лицето на нарисувания човек в златожълтата рамка, през това лице, което ме гледаше така дръзко и присмехулно, видях един прорез, направен с широк нож...” (Полянов 1922: 56). Финалът на разказа е отворен, читателят е този, който тябва да прибави последните щрихи, за да го довърши в своето съзнание.

Другият разказ, който е обект на анализ на настоящата статия – „Черният дом”, е творба, която също е изградена върху темата за двойничеството и полудяването на човека. И в този разказ действието се развива в столицата – топос на непознатото урбанистично пространство, което крие много заплахи и тайнствени срещи. Подобно на „Ерих Райтерер” и „Черният дом” интерпретира темата за раздвоението на личността и нейния опит за бягство от действителността, който се превръща в причина за извършване на множество еротомански престъпления.

Раздвоението на личността в „Черният дом” е възприето като нормална среща със собствения двойник, в която впечатление прави само външността. Докато в „Ерих Райтерер” героят изпитва страх от двойника си и се опитва да разнищи нелепите съвпадения в двата образа, то в „Черният дом” сякаш това е нормално съвпадение, чието единствено влияние върху героя е неговото впечатление от външната му прилика с другия в него: „Още при първата среща ми направи впечатление приликата, която имаше между нас. Той беше нисък, с малко птиче лице и тънки женствени ръце – почти същият бях и аз.” (Полянов 1990: 121). Описанието, което героят-разказвач прави, е сякаш на образ, съшит от части на чучело, което има човешки маниери и движения: „По-невероятна беше приликата между външните изрази, на онова, което ставаше дълбоко в нас. Често забелязвах; свивах устни, притварях едното си око, оправях косата си – същото (сякаш мое собствено отражение в огледалото) повтаряше едновременно и той.” (Полянов 1990: 121, курсив мой: К. К.). Разликата между героите в двата разказа и възприемането на двойниците им от самите тях е в това, че докато Ерих Райтерер постоянно разграничава себе си от двойника си по външни белези и го представя като едно заплашително зло, то Лунц не се страхува от своя двойник, а сякаш се възхищава от приликите, които открива между двамата.

Интересен е и начинът, по който героят говори за себе и двойника си. Местоименията, които използва, са сякаш просто лингвистични необходимости, които той трябва да включва в речта си, когато се изразява вербално: „...приликата... между нас... Той беше нисък... почти същият бях и аз... онова, което ставаше дълбоко в нас... повтаряше едновременно и той... тъй както го правех аз...” (Полянов 1990: 121, курсив мой: К. К.). Разкъсани по този начин от читателя повествователните думи на героя изграждат една ясна представа за неразрушимата връзка между героя и неговия двойник. Доказателство за тази неразрушима симбиоза е фактът, че макар и разрушен, разказът остава смислово и литературно цялостен подобно на Кубът на Рубик, който превъртян във всички посоки, остава цял и неразрушим. Словесното изразяване на Поляновите герои е като тази детска играчка, която те забавлява, но и обърква, за да не можеш да наредиш правилно случващото се в „Кубчето на Рубик”.

Магическото, което присъства в „Ерих Райтерер”, може да се разпознае и в „Черният дом”. Ако в предходния разказ „магьосникът” беше двойникът, който изпълваше желанията на Ерих Райтерер само чрез думата „Пожелай!”, то в „Черният дом” „магьосникът” е самият герой – Лунц: „Понякога прибягвах до измама, до фокусничество, за да го изиграя.” (Полянов 1990: 121), казва героят. Ролите в двата разказа са преобърнати – в „Ерих Райтерер” двойникът мами своя „създател”, а в „Черният дом” „създателят” мами своя двойник. Травестията, която авторът използва, има за цел изобличаване и на двата образа – на психически болния герой и на създадения от него двойник.

Героят на разказа „Черният дом” извършва еротични престъпления, които съзнанието му прикрива чрез образа на двойника, докато героят в „Ерих Райтерер” извършва престъпления, защото е беден, но отново се опитва да се оневини подсъзнателно чрез своя двойник. За двойника в разказа „Черният дом” женските коси се превръщат в сексуален фетиш – обект на сексуална възбуда, чийто „стъклен поглед” (Полянов 1990: 125, курсив мой: К. К.) на двойника търси, за да задоволи своя перверзен нагон. В сексологията и в психиатричните и психологически изследвания това заболяване е назовано с термина парафилия /от гръцки: παράφιλία/, което е въведено през 20-те години на XX век от австрийския лекар и психоаналитик Вилхелм Щекел и означава задоволяване на сексуална възбуда чрез обекти. В науката терминът парафилия има свои подпроявления. Героят на Владимир Полянов е засегнат от две от тях – трихофилия и фротьоризъм. Трихофилията е вид парафилия, която се изразява в задоволяване на сексуалните влечения чрез косата като сексуален обект. Фротьоризмът от своя страна, също е вид парафилия, която се изразява в задоволяване на сексуалния нагон чрез отъркване в тялото на хора, които не са изразили съгласие за изпълнение на това действие.

Влечението на Лунц към женската коса като към обект на сексуална удовлетвореност се превръща в причина за едни от най-ужасяващите престъпления. Героят е обсебен до такава степен от женските коси, че намира своето сексуално задоволяване в тяхното скалпиране: „...стройна блондинка... Разкошни златни къдри се пилееха по нея и хвърляха нежни оттенъци по лицето. Тънка усмивка присвиваше устните на господина, а погледът му ставаше все по настойчив. Той сякаш не беше на себе си. Нещо го опиваше, нещо го обезумяваше. Аз видях: той протегна ръка и леко поглади косите на момичето.” (Полянов 1990: 123). Обектът на сексуалната възбуда на героя – косите, винаги са разпилени или сплетени на плитки, но дълги, никога къси. Откъсването на косата от скалпа на жената се явява като притегателна точка, в която се пресичат погледите на героя и на неговия двойник: „Проследявах погледа му и нашите очи се събираха в един фокус: главата на някоя жена.” (Полянов1990: 129). Сякаш това е единственият момент, в който героят безмълвно признава, че той извършва скалпирането на жените. Но, едновременно с това, той сякаш се опитва да се оневини, за да успокои съвестта си: „Помислих дали моите разстроени нерви не са ми устроили комедия...” (Полянов 1990: 126-127). За разлика от Ерих Райтерер, то Лунц си признава, че има психическо заболяване. Той осъзнава, че съзнанието му си прави шега с него, но въпреки това продължава да скалпира косите на жените: „...русата провинциалистка... тичаше из шумната улица и викаше. Не за помощ, не от радост – а тъй, както викат лудите: безпричинно. Дрехите ѝ бяха разкъсани, очите ѝ гледаха в пространството. Но едно нещо ме учуди повече: нейните златни коси бяха отрязани и по главата ѝ стърчаха само жалки кичури от предишното съкровище.” (Полянов 1990: 124), казва героят. Неговият разказ за самия него прилича на лудост – сякаш той страда от загуба на паметта и не помни какво е извършил. Раздвоението на личността му е толкова силно, че той не осъзнава факта, че разказва за своите постъпки. Това поведение е подплатено и от факта, че самият герой се ужасява от това, което собственоръчно извършва. Въпреки отвращението от тази перверзия, героят не може да преодолее необходимостта от нейното задоволяване. В този разказ, подобно на Райчевия разказ „Страх”, женската коса е натоварена със силна сексуална семантика и подтиква героя да извършва нови зверства. Героинята на Райчев – Ветка, умира обесена от своите коси: „Дългите ѝ коси бяха увити два пъти около шията и вързани за бронзовата халка на кревата.” (Райчев 1968: 155), докато една от безименните героини на Полянов губи разсъдъка си чрез откъсването на своите коси, сплетени на плитки: „Момичето се гърчеше... той... прокарваше ръцете си по цялото ѝ тяло: от нозете нагоре, все по-нагоре, в странни скачания и плъзгамия, към раменете, до главата, до косите ѝ. И тук те се свиха, прихванаха здраво плитките, разплетоха ги, издигнаха ги нагоре като стена от нежни жици, слязоха пак надолу, обхванаха цялата коса до черепа... издигна нагоре ръце и аз видях... откъснатите коси...” (Полянов 1990: 132-133). Тази сцена, наподобяваща филм на ужасите, разтърсва героя така, сякаш не той е извършителят на скалпирането, а някой друг. Неговото съзнание е раздвоено до такава степен, че в момента на извършването на тази перверзия той се възприема като наблюдател на случващото се, а не като главен извършител на действието. Както в този разказ, така и в „Ерих Райтерер „...Владимир Полянов персонифицира страха в двойника...” (Гечева 1999: 209). Страхът от другия в мен и това, което той може да извърши вместо мен чрез мен, е вплетено в наратива и на двата разказа. Героите и на двата разказа не могат да се справят с действителността. Те се страхуват от нея и бягат в света на лудостта, за да могат да преживеят случващото се – фактът, че и двамата са престъпници със слаба воля и характер, криещи се зад маската на своите двойници.

В разказите „Ерих Райтерер” и „Черният дом” Владимир Полянов се проявява като познавач на болната човешка психика, която създава свои двойници под влияние на безсъзнателни и неконтролируеми пориви, за да се спаси от действителността, макар и с цената на полудяването. В тези творби Полянов прави дисекция на междувоенното човешко съзнание, което се оказва болно и нелечимо. Неговите знания по медицина спомагат за изграждането на едни от шедьоврите на българския диаболизъм, в който главен герой е психично болният човек.

Използвана литература

Алексиева, Узунова 2013: Алексиева, Ем., Д. Узунова. Владимир Полянов. Български литературен модернизъм, 2013 [прегледан 28.10.2018] <https://bgmodernism.com/rechnik/polianov>.

Боне 2005: Боне, М. История на огледалото. Прев. Хр. Гуитев. София: АГАТА-А, 2005.

Бумбалов 1994: Бумбалов, Л. Полянов, Владимир. Биография. В – Речник по нова българска литература 1878-1992. Гл. ред. М. Шишкова. Ред. кол. С. Беляева, М. Дачев. София: Хемус, 1994.

Гечева 1999: Гечева, Т. Психология на човешкото пространство. Човекът и неговите пространства в българската модернистична литература между двете световни войни. Плевен: Евразия Абагар, 1999.

Далчев 2017: Далчев, Ат. Дяволско. [прегледан 28.10.2018] <https://bglitertech.com/atanas-dalchev-diavolsko>.

Делев 2014: Делев, Л. Айлурофобия и кинофобия: ужасното като психична реалност у Едгар Алън По, Владимир Полянов и Георги Райчев – Електронно списание LiterNet, 29.08.2014, № 8 (177) [прегледан 28.10.2018] <http://liternet.bg/publish30/liubomir-delev/po-diabolizym.htm>.

Игов 2000: Игов, Св. Българската литература. XX век – Електронно списание LiterNet, 17.01.2000, № 1 (2) [прегледан 28.10.2018] <http://liternet.bg/publish/sigov/bgliter.htm>.

Илиев 1929: Илиев, Ат. Двата полюса на човешката душа. Към психологията на доброто и злото. София: АКАЦИЯ, 1929.

Лийч 2000: Лийч, Ед. Магическата коса. – В: В паяжината на смисъла. Текстове по символна антропология. Съст. Б. Николов, Р. Даскалов. Прев. Д. Колева. София: Лик, 2000.

Полянов 1922: Полянов, Вл. Смърт. Разкази. София: Аргус, 1922.

Полянов 1990: Полянов, Вл. Диаболични повести и разкази. Предговор Атанас Свиленов. Варна, Г. Бакалов. София: Г. Димитров, 1990.

Полянов 2018: Полянов, Вл. – Литературен вестник. Брой 22, 6-12.6.2018, Год. 27. Водещ броя: Д. Узунова и Б. Владимирова. [прегледан 28.10.2018] <http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1602.pdf>.

Райчев 1968: Райчев, Г. Съчинения в два тома, том I, том II. Ред. Ел. Константинова и Г. Караславов. София: Български писател, 1968.

Сапарев 1983: Сапарев, Огн. Българска диаболична фантастика (Предговор//Игра на сенките ). Съст. Огн. Сапарев. Ред. Т. Чонов. Пловдив: Христо Г. Данов, 1983.