Опити с българския Дон Жуан през оптиката на белетристиката и драматургията | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

Опити с българския Дон Жуан през оптиката на белетристиката и драматургията

Posted in: Сюжети за изкушение и любовта-спасение Started by

Опити с българския Дон Жуан през оптиката на белетристиката и драматургията

Яница Радева

Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“

Резюме

Статията се занимава с литературните превъплъщeния на Дон Жуан в български контекст и търси мястото и начините на неговото проявление в белетристиката и драматургията. Разгледани са творби от Стоян Загорчинов,  Божидар Михайлов, Георги Господинов,  Янчо Чолаков, Левена Филчева. В текста е очертан двойственият образ на Дон Жуан в българската литература, но не като прелъстяван или прелъстяващ, а като иронизиран или игнориран.

Ключови думи: съблазън, Дон Жуан, български роман, българска драматургия, Георги Господинов, Стоян Загорчинов,  Божидар Михайлов, Янчо Чолаков, Левена Филчева

Abstract

This article deals with the literary transcendence of Don Giovanni in Bulgarian context and seeks the place and ways of its manifestation in the field of fiction and dramaturgy. Works by Stoyan Zagorchinov, Bozhidar Mihaylov, Georgi Gospodinov, Yancho Cholakov, Levena Filcheva are also presented. The text outlines the dual image of Don Giovanni in Bulgarian literature, but not as a seduction, but as irony or ignored.

Keywords: Seduction, Don Giovanni, Bulgarian novel, Bulgarian dramaturgy, Gеorgi Gospodinov, Stoyan Zagorchinov, Bozidar Mihaylov, Yancho Cholakov, Levena Filcheva

Ако се каже „обичам някого“, то от етимологична гледна точка може да значи „имам обичай да съм с тази/този и затова съм с нея/него. Свикването ми е важно, той/тя ми е навик, привичка.“ Но ако човек не се подчинява на навици, то значи ще му е необходима друга дума. Съблазън? Но от друга страна, какво означава да свикнеш и какво е съблазънта? С всичко ли може да свикне човек и (от) всичко ли може да (се) съблазни? Къде са границите? Обичаят, традицията, общността ли ги поставя? И ако общността дефинира обичането, то всяко изричане, че някой обича някого, дали е вписване в някакво правило? И от друга страна, самият човек, самотникът – той е извън обичаите, извън обичането, той не е в съблазняването, защото за него е необходим „огледален“ образ, някой, който да е твоето огледало според Бодрияр (Baudrillard 1979: 96). Тук идва, за да запълни мястото, оставено от питането, парадоксалният образ на Дон Жуан… Защото той нито обича, нито съблазнява. Защото за да обичаш, е необходима дългосрочност, обичайност и навик. За да съблазниш е необходимо впримчване, обещание и блазнене, т.е. подтикване към грешка. А всъщност той се отказва от признанието за подтикване, поблазване или общение. Той се отскубва от отговорност всеки път, когато види крилeте ѝ или дори тяхната сянка. Той предпочита състоянието на невинен, непросветен, постоянно прелъстяван и научаван на обичането. Всичко като за първи път, всичко отначало.

Затова e най-добре към Дон Жуан да се подходи като двойствен образ. Единият е на прелъстявания, а другият – на прелъстителя. Единият гледа на жената като обект, другият очаква да бъде поласкан, уважен, награден. И двамата обаче не мислят за последствията. Притежават галантни обноски, получени от добро възпитание в колеж, от домашен учител или в чужбина, имат висок ръст, готови са да въртят оръжие, имат изящни ръце, достойни за принц или пианист, или за галантен пушач на цигари, лула или наргиле, понеже тютюнът учи душата на добродетели (поне така твърди слугата  Сганарел според Молиер).

И в двете си проявления Дон Жуан е горд. Не би облякъл току-така женска дреха. В женска дреха би се отказал от ролята на прелъстяващ или прелъстяван, т.е. от самия себе си. Според Макс Фриш мъжете отбягват Дон Жуан, а той е необщителен, понеже сред мъже изглежда сам на себе си женствен. „Неговата мъжественост се движи близо до границата с женствеността. За него тя не е нещо самопонятно, а е по-скоро някакво скъпоценно притежание, което няма защо да се замества например с войнишка поза. Но Дон Жуан трябва постоянно да защитава своята мъжественост, понеже тя е застрашена“ (Фриш 2009). Сред мъже той е друг, но друг е и сред жените. Бодрияр свързва съблазняването с женствеността. В този смисъл в Дон Жуан се долавя нещо от женскостта, което стряска мъжете, и в същото време той се превръща в огледало за жените – той не просто ги съблазнява, а ги оставя на самосъблазняването (Baudrillard 1979: 94).

Тези два образа са заложени у Молиер и у Байрон. Някъде между тях е и този на Пушкин, а в българската литература Дон Жуан не се среща или е някак скрит. Той може да бъде заподозрян в образа на криворазбраната цивилизованост, постоянно възпроизвеждащ се чрез хитреци, изкусители и келепирджии (Войниковият Маргариди и подражаващият му Димитраки, Бай Ганьо, който пощипва чужденките или Вазовият Пенчо Трайчев от „Казаларската царица“). Трудно е да откроим този персонаж в рафиниран вид както в българския модернизъм, така и естествено, в литературата на социалистическия реализъм. Макар че когато едно нещо не намира отражение в литературата, то не че липсва, а е по-вероятно да се е проявявало по друг начин. С други думи, може би българският Дон Жуан намира не толкова превъплъщение като литературен образ, а като жест на пишещия? Дали можем да наречем Пейо Яворов Дон Жуан, или пък такъв ли е Кирил Христов? Българските символисти акцентират не толкова на прелъстяването на жената (въпреки ангелическия образ на Вълшебницата и Детето у Яворов), колкото върху прелъстяващата жена. Дали техните лирически герои не се виждат литературно пресътворени като Дон Жуан от Байронов тип – постоянно учен на любовта? И макар на наша почва да е трудно да открием преки литературни превъплъщения на героя от Севиля, все пак бихме могли да нарочим някой персонаж от най-новата ни литература. В съвременния български роман такъв пример би могъл да бъде романът „Госпожа Г.“ от Емилия Дворянова, в който особеният образ на воайора би могъл да се прочете като един насъстоял се, непроявил се и самопрелъстил се Дон Жуан. Неговят дневник не е Дневникът на прилъстителя (на Киркекор), а жените, които обладава, са момичета, които позволяват това срещу съответното заплащане.

Можем да предположим, че съвременният български разказ посяга по-често от  романа към боравенето с образността на Дон Жуан, но както ще видим по-долу, без да достига честотата в драматургичните творби. Въвеждането на образа на Дон Жуан в едни случаи става директно чрез упоменаването му още в озаглавяването, в други е индиректно, с въвеждането му като втори пласт в разказа, тогава може да се открои по-трудно. Ще разгледам два разказа, онагледяващи двата подхода, и ще проследя стратегията на изграждане и проявление единствено на този образ, без да се впускам в цялостен анализ или коментар върху художествените достойнства на творбите, което не е обект на този текст.

Пример за т.нар. от мен директен подход е разказът „Когато бях Дон Жуан“ от Божидар Михайлов от сборника „Ало Париж?… Тръгвам, или когато бях Дон Жуан“ (1995). В разказа подходът към Дон Жуан е като към недостигнатия таен идеал на разказвача протагонист, застаряващ съвременен българин. Дали чрез този идеал всъщност следва да се чете фантазма у всеки мъж, че някъде има жена, която винаги ще го помни и тази жена никога не съвпада със съпругата? За разлика от нагласата към Дон Жуан в драматургията от периода на социализма, както ще видим по-натам, тук на преден план е изведена автоиронията, проиграна на сюжетно ниво чрез невъзможността на героя да си спомни самоличността на случайно срещнала го и разпознала го на улицата жена. Неизвестността и двузначността на разговора между двамата непознати създава комичния ефект на ситуацията, която бива разбулена в хода на повествованието към посока на ежедневното, не-донжуанското, тривиалното. Освен копнеж по памет, Дон Жуан в нашата белетристика заявява чрез разказа на Михайлов и носталгия по младостта, самата мисъл „аз като Дон Жуан“ преобразява баналността на случката, от която споменът е изведен и я изкачва до порядъка на приключението, на надежедневнотото, в което човекът е повече от себе си.

Вторият разказ, който ще разгледам, е „Няма нощ без мрак“ от Янчо Чолаков от сборника „Упражнения по безсмъртно писане“ (2009) и в него, за разлика от предходния разгледан, образът на Дон Жуан не е директно изведен. Той е инкорпориран и почти скрит в легендата за фиктивния герой Алфонс П. Връзката на образа на Алфонс П. с Дон Жуан е рехава и слаба, но все пак налична. В името „Алфонс“, използвано от български автор, заел се да измисля собствени светове и територии, в които реалността е само отражение, параван или почти заличена, може да се провидят много неща, например особена омофония, чрез която Алфонс да идва от гръцката буква „алфа“, а оттам да ни отведе до думите на Исус Христос „Аз съм Алфата и Омегата“. Това е единият възможен начин чрез името да разпознаем онзи, който стои, зададен като камера обскура, онзи, за когото в разказа се говори като единствен можещ да изнамери лек срещу насилието в света. Но на втори план персонажът именно е еманация на Дон Жуан. Също като него героят е прелъстител, невъздържан и боравещ с оръжието и не на последно място – испанец. Бихме могли да твърдим, че търсените връзки с дванадесетте апостоли, пустинниците и свещениците са решени през ироничното като стратегия да положат като скрит архетип на персонажа Алфонс П. именно Дон Жуан. Моментът, в който авторът издава своята игра, показва на читателя на кого е маска Алфонс П., е и моментът на рязкото захвърляне на маската и синхронизиране с „традицията“ на разработка на този образ в българската литература, през делегендализираното показване на Дон Жуан като уморен от това да бъде легенда, да променя света, като улегнал глава на семейство, желаещ едно и същото, предпочитащ дори ежедневните семейни скандали пред съдбата на мит.

Дотук наблюдавахме копнеж по неустоим успех сред жените, който едва ли има национална литература, в която да не е срещан, а от друга – ирония към този образ. Нека продължим и видим от кога датира актуалността на Дон Жуан у нас и как се проявява образът му в българската драматургия.

„Дон Жуан“ от Джордж Байрон е преведен на български още през 1909 г., с последващи издания през 1919 г., 1928 г., 1940 г., 1986 г., 2004 г. В Националната библиотека има информация за екземпляр от изданието „Новий Дон Жуан“, роман из англ. общ. живот, кн. 1., прев. Х. М. Христов от 1892 г. Изданието е недостъпно, но в сайта на библиотеката има забележка, че „Кн. е без авт. и няма нищо общо с Дон Жуан на Дж. Байрон“. Към 2017 г. са налични няколко издания и преводи на романи за Дон Жуан на български език. Настоящият текст не се ангажира с анализ на тези произведения, а само ги споменава като присъствие на българския книжен пазар. Това са „Дон Жуан“ (2014) от поредицата „Запази историята“ от Алесандро Барико и „Дон Жуан, разказан от самия него“ (2008) от Петер Хандке.

Дон Жуан има своето безспорно място в българския театър. И това са не само постановки като „Дон Жуан“ от Жан-Батист Молиер (Народен театър „Иван Вазов“ с множество награди АСКЕЕР 2007 и ИКАР 2007) или „Тайната на един Дон Жуан“ от Валентин Красногоров (сезон 2016 – 2017 на ДТ „Ямбол“), но и българските драматургични творби, чрез които може да се проследи и реконструира „българският“ Дон Жуан. Такива творби са „Първата сълза на Дон Жуан“ (1938) от Стоян Загорчинов, „Злополучният Дон Жуан“ (1943) от Михаил Славов. Към редицата пиеси, посветени на Дон Жуан, спада писаната през 60-те години на XX век пиеса от Димитър Янакиев „Дон Жуан – 1964“, която е решена с характерното за периода възпитание на здраво социалистическо семейство. През 90-те години на същото столетие коректно е да споменем „D. J.“ (2003) от Георги Господинов, „Дън от Жъ-уан, или последното бягство на Дон Жуан“ (2003) от Недялко Славов, „Смъртта на Дон Жуан“ (2011) от Левена Филчева. Образът, който българските драматургични творби от различните естетически и политически периоди изграждат, всяка за себе си и като съвкупност, е доста по-различен от наложения от Молиер или Байрон и дори от съвременния прочит на Макс Фриш. И в българската драматургия на Дон Жуан се гледа несериозно. Произведения, на които е главно действащо лице, са жанрово определяни като скеч, комедия, комедия-шега или дори игра. Пред читателя/зрителя е показан персонаж в особено състояние – той не е в силния си период, в разцвета на силите си, той е в невъзможно за Дон Жуан състояние: или е застаряващ (у Стоян Загорчинов и в един от вариантите на Г. Господинов), или експериментирайки и подигравайки се с различните клишета за любовта, натрапчиво си спомня онази любима, която никога няма да бъде забравена (циганка в „Смъртта на Дон Жуан“), или пък се появява като несполучлива, злополучна имитация, над която двама съпрузи ще се надсмеят („Злополучният Дон Жуан“). В „Дон Жуан – 1964“ образът на персонажа е отречен и наказан от социалистическата драма, но не чрез подхода на Молиер (пропадането в ада) или на Фриш (попадането в семейството), а чрез напускането му от любовницата, която се връща при съпруга си. Прогоненият Дон Жуан е провален Дон Жуан. В режисьорските бележки за този типаж е вписано: „Според драматургичния материал този герой няма никакви данни за развитие в благоприятна светлина, отсъствува възможността за някаква по-светла перспектива… Папанчев е завършен егоист и страхливец“ (Янакиев 1964: 52). Ключова за извеждането на този образ сред другите персонажи „претенденти“ за Дон Жуан, които се оказват единствено актьори, облекли костюма му, но не и носещи същността му, е репликата: „щом ти изневеряваш на Победоносов, може да изневеряваш и на мен“.

В „D. J.“ от Георги Господинов неблагоприятни изходи за съдбата на Дон Жуан са: да бъде съден от комунистически съд, да води скучен семеен живот или да бъде изоставен от любимата жена, вместо или преди той да стори това. В същото време в „D. J.“ като бекграунд се забелязва и още един мотив – колкото и да е голямо желанието за разплата, възмездие и наказание у жертвите му, все пак израства и признанието, че Дон Жуан не само е донесъл смут, а заедно с него и промяна. Дон Жуан може би е самотен и неразбран и именно затова се нуждае не от наказание, а от катарзис, който може да прочисти и самите нас дотолкова, доколкото Дон Жуан е мит, а това означава и неразривна част от света.

Открояваща се и водеща в българските пиеси, тематизиращи Дон Жуан, е фигурата на жената. В текста на Левена Филчева и Стоян Загорчинов тя е една-единствена сред многото, която няма бъде забравена. Тя е тази, която ще направи противопоставянето „никога – някога“ и е тази, която, като никоя друга, няма да настоява да бъде запомнена. „Никога“ е от категорията на „категоричността“. Никога няма да бъде забравена, защото никога не е била притежание. Тя е онази, която е огледален образ на Дон Жуан. С тази „никога“, която навлиза в дома му/живота му (във версията на Загорчинов) не като другите жени, а като загадка и игра. А загадката и играта са част от съблазняването. Защото „никога не се прелъстява с естествена красота, а с изкуствена ритуална красота“ (Baudrillard 1979:123). Освен това тази тайнствена жена в черно предлага борба, без да обещава награда. Тя напомня на Дон Жуан, че е смъртен, а това означава, че му напомня, че играта е крайна.

Дон Жуан е не просто образ на един прелъстител, бил той и най-известният сред тях, а както беше посочено по-горе, е мит. Подходът към този мит за българската литература е да го преобърне, да види какво би било, ако с Дон Жуан би се случило нещо друго, да провери дали би могъл той да издържи съблазънта на естествения живот. Разбира се, изваден наяве, митът, както сънят, отлита. Дон Жуан под чехъл, Дон Жуан в старчески дом, Дон Жуан в очакване на годишния отпуск, за да се впусне в приключение. Нима е възможен такъв Дон Жуан?!

Търсенето на образа на Дон Жуан в българската литература не се ограничи единствено до прякото му въвеждане като протагонист в литературни творби, а и беше посочено използването му като архетип. Въпреки това цялостното наблюдение е, че този образ, макар и актуален и интересен, е неразвит и не е обект на авторски търсения и традиция в нашата литература. Чрез малкото му проявления и интерпретации обаче се изграждат два модела, от едната страна е по-устойчивият – през пренебрежението, осмиването и иронията, от другата страна е по-състрадателният и непроявеният, който настоява, че Дон Жуан не може да бъде опитомен, а и не е необходимо. Той се нуждае от любов, много повече от всеки друг, тъй като не може да я различи, а дори и да го стори, вероятно е да се окаже, че моментът е отминал. По този начин, чрез нееднозначното си отношение към Дон Жуан, българската литература също го разглежда като двойствен образ, но, както видяхме, не като прелъстяван или прелъстяващ, а като иронизиран или игнориран, като и в двата случая го впримчва в плена на дългосрочността, обичайността и навика.

Библиография

Господинов, 2015:  Господинов, Г. D. J. Пловдив: Жанет 45, 2015.

Загорчинов 1938: Загорчинов, Ст. Първата сълза на Дон Жуан. София: Съюз на българските писатели, 1938.

Михайлов 1995:  Михайлов, Б. Ало Париж?… Тръгвам, или когато бях Дон Жуан, 1995.

Славов 1943: Славов, М. Спокойна квартира; Злополучният Дон Жуан (наказано нахалство). София: Книга, 1943.

Филчева 2011: Филчева, Л. Смъртта на Дон Жуан. София: Калисто – М, 2011.

Фриш 2009: Фриш, М. Дон Жуан – В: Немски есета и студии от XX век. Пр. от немски Венцеслав Константинов. [прегледан 24.06.2018]. <https://liternet.bg/publish6/mfrish/don_zhuan2.htm>.

Чолаков 2009: Чолаков, Я. Упражнения по безсмъртно писане. Бургас: Офир, 2009.

Янакиев 1964: Янакиев, Д. Дон Жуан – 1964. София: Наука и изкуство, 1964.

Baudrillard 1979:  Baudrillard, J. De la seduction, Galilée, 1979.

 

За автора

Яница Радева е доктор по литература. Автор е на монографията „Обетован кръг. Времена и пространства в поезията на Иван Теофилов“. Научните ѝ интереси са в областта на съвременната българска литература; пространствата на принуда и литературния им образ. Публикува оперативна критика и художествена литература.

Email: уanitsa.radeva@gmail.com