Алхимия на любовта. Опити върху романа ,,Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

Алхимия на любовта. Опити върху романа ,,Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков

Posted in: Без категория Started by

Алхимия на любовта. Опити върху романа ,,Аутопсия на една любов“ на Виктор Пасков

Лора Динкова

СУ “Св. Климент Охридски”

 

Резюме: Настоящият текст иска да открие онези примери от романа ,,Аутопсия на една любов“ на  Виктор Пасков, които успяват да реабилитират по нов начин ,,клишетата“ в писането за любовта, показвайки света контрастно – както в неговата материалност, така и в напълно осъществената духовност, която субектът съумява да изгради чрез любовното съпричастие. Разкриването на голямата тема за любовта-живот и отъждествяването с другия, е поднесено чрез многопластово експониране на нивата на възприятие, осмисляне и пребиваване в и чрез нея (любовта).

Ключови думи: любов, човек, взаимност, отношения

Summary: This analysis seeks to find those examples from the novel “Autopsy of one Love” by Victor Paskov, which manage to ,,restore” in a new way the “clichés” in writing about love, showing the world in contrast – both in its materiality and in the spirituality and in the same time indicates  that the subject is able to build a new world with the power of love.

Keywords: love, humans, relationships

 

В своите ,,Изследвания върху любовта“  Хосе Ортега-и-Гасет смята, че Спиноза: ,,не е догледал добре: да обичаш не е радост“ (Ортега-и-Гасет 2005: 60). Не бихме могли да си позволим крайно категоризиране и ,,заключване“ на понятията за любов във финална определимост. Колкото и да са различни по своята епоха, провокации и стратегии, те се включват в общата история на любовното чувство, което непрекъснато ни дава поводи да смятаме неговата изчерпаемост и предвидимост за невъзможни. Ортега-и-Гасет отбелязва, че в любовта изоставяме спокойствието и реда в нас и виртуално емигрираме към обекта: ,,И това непрекъснато състояние на емигриране означава да се обича“ (Ортега-и-Гасет 2005: 61-62). Откриваме сходни емиграции – духовни и телесни –  в избрания за анализационна провокация Виктор-Паскови романи –  ,,Аутопсия на една любов“, където любовта на Чарли към Ина хиперболизира в своята непрекъснатост, превръщайки се на моменти в параноидно-психична зависимост, която се отдалечава от обичайните любовни романови описания на сексуални сцени, характерни за разглеждания повествователен наратив. Изобщо целият роман е изграден едновременно върху метафората за аутопсирането на любовта и ясното съзнание за тази невъзможна цел – любовта не може да бъде обгледана в цялост, да бъде завършена и обяснена; тя е винаги нова история по стари мотиви (курсив мой – Л. Д.).

Културният теоретик Дени дьо Ружмон обръща специално внимание на мита в книгата си ,,Любовта и Западът“. Авторът е убеден, че той (митът) въздейства навсякъде, където хората мечтаят за любовната страст като за идеал и: ,,не се плашат от нея като от смъртоносна треска“ (Ружмон 2003: 23). Според него митът се подхранва от самия живот на хората, които вярват, че любовта е съдба. Ружмон определя съвременния човек като човек на страстта, който: ,,очаква от фаталната любов някакво откровение за него самия и за живота въобше“ (Ружмон 2003: 280). Можем да открием тематично близки белетристрични послания, изведени нееднозначно и в избрания за основа на настоящото изследване роман на Виктор Пасков ,,Аутопсия на една любов“. Любовта, видяна като окончателно преобразуваща живота на главния герой, се осмисля и променя изцяло през поведението, мислите и нагласите на Ина към нея..

Романът на Виктор Пасков ,,Аутопсия на една любов“ е книга възхвала на любовта, която иска да я опази в паметта ни чрез словото. Той представлява една своеобразна карта на взривното чувство, по която читателят постепенно се ориентира в идеите и посланията, изразени чрез прозаичния текст. Впечатление прави умишленото игнориране на ,,битовата любов“ за сметка на опита да се изгради идеал за отношенията между един мъж и една жена, които надмогват обичайното, излизат от тесните рамки, в които социалното (и възпитанието) поставят човека. Белетристичното произведение поставя на фокус както преосмислянето на любовта, така и в някаква степен връщането на един позабравен неин статут – този на свещеността ѝ, който я поставя встрани от фабриките на симулативната реалност, в които живее човекът на XXI век.

Обратно на Шопенхауровото твърдение, че любовта е: ,,само стремеж към живота на вида, нужда да се продължи расата в ущърб на измамните и минутни радости, които човек изпитва“ (Шопенхауер 1991: 7), романът на Виктор Пасков ,,Аутопсия на една любов“ умножава значенията на любовното чувство през синхронността между сексуалното и духовното. Повествованието условно може да бъде разполовено на две основни части – животът на главния герой Чарли с Ина и преживяването, което трудно би могло да се определи като живот, без нея. Текстът е изграден върху ретроспективен модел, връщащ непрекъснато миналото в настоящето и обратно – продължаващ нишката на сегашното само и само, за да докаже нейната  невъзможност и несъстоятелност без символичното (през спомена) на онова, което е било – невероятната любов с Ина. Със своята съмнителна завършеност, която ще припомним в настоящия анализ, с аморфността си и преливането на романовите времена ,,Аутопсия на една любов“ се вписва в модерното белетристично писане от последните тридесет години, което е част от традицията на постмодернизма в българската съвременна литература.

В ,,Никомахова етика“ Аристотел систематизира възгледите си за любовното споделяне като търсене на съвършенство и блаженство у Другия, чието постигане зависи и се осъществява чрез него. Сходни са и посланията на романа ,,Аутопсия на една любов“, където любовта между Чарли и Ина е представена като своеобразно излизане от себе си, неочаквано и за самите тях – едно откровение на личността чрез присъствието на любимия. И естествено влечение, и екстатична любов, и духовна близост и отъждествяване с Другия.

Еротическата философия на Фичино е апотеоз на взаимната, на споделената любов: ,, защото тъкмо в нея са концентрирани всички онези блаженства, които изобщо оправдават човешкото съществуване; защото в нея – и в нищо друго – ние надмогваме бездната на смъртта“ (цит. по Бояджиев 1993: 18). Романът ,,Аутопсия на една любов“ е своеобразен пъзел от споделеното между Чарли и Ина битийно време, който читателят пренарежда и се опитва да сглоби заедно с автора до самия финал. Между тях всичко се случва естествено, дори и наситеността на еротичното, заложено като провокативно в началото на романа, е положена в полето на интимното и споделимото. Образът на Ина е изграден почти изцяло през мъжката фантазия и сексуалност, през илюзията и надеждата, че перфектната жена е възможна. В началото на романа е видимо едно свръхидеализиране в описването на тази femme fatale[1], което обаче плавно преминава в изграждането образа на влюбената жена, която е готова да бъде до мъжа, когото обича, независимо от неговите битови пропадания и житейски провали. Ина успява да изговори себе си, допълвайки/съответствайки на неизчерпаемото въображение на мъжа. Става ясно, че си пада по музиканти и че сред приятелите на Чарли не присъства такъв, който да няма памет за физически контакт с нея. По-важното обаче е, че тя също търси своя сидеал за мъж и го намира у Чарли, опитвайки се синтезирано да му обясни нейната философия за пасването между двама души:

Хрумвало ли ти е някога да погледнеш на жената като на музикален инструмент?…Ти знаеш, че съм един добър инструмент. Това, което не знаеш, е, че съм благороден. Майсторски. Аз съм шедьовър, Чарли… Така че аз съм един страхотен инструмент, който търси своя страхотен изпълнител.

                                                                                                                            (Пасков 2009: 35)

Същевременно с това Ина е показана като променяща се чрез споделеното любовно чувство – от освободена жена – шедьовър, тя се превръща в скъпо, необходимо и емоционално откликващо същество за Чарли. Важно е да отбележим как именно чрез силата на споделената и споделима любов са възможни всякакви духовни трансформации, които връщат наново залинели таланти, творчески изолации и съмнения относно мъжествеността, изпитвани от субекта в нейно отсъствие. Липсата на любимата свидетелства за прекъсване както на обичайните човешки ангажименти, така и на професионалните задължения. Пример за това можем да видим в скорострелно премахната блокада в свиренето, която се оправя с пристигането на Ина в Берлин. За Чарли животът рестартира наново благодарение на обсебващата любов – този взрив на духа и на ума, връхлетял върху тях:  ,,Когато попаднахме с Ина за първи път в света на изживяванията, бях като вцепенен. После гневен и ревнив. После примирен, любопитен и накрая обсебен“ (Пасков 2009: 178).

Подкрепа на изложените тези можем да открием отново в ,,Коментар върху Платоновия Пир за любовта“ на Марсилио Фичино, където той казва, че всеки път, когато двама са обзети от взаимна любов, единият живее в другия, а другият – в него: ,,Тези хора се превръщат взаимно един в друг и всеки отдава себе си на другия, за да го приеме в себе си“ (Фичино 1993: 45). Споделеността и възвисяването, което постигат героите на Виктор Пасков чрез секса, е съпътстващата телесна проява на онази магия, която трансформира битието им в любовно. С присъствието си Ина му помага да оздравее, да чуе отново абсолютния тон: ,,…и изведнъж в мен звънна вътрешният звук и аз чух абсолютния тон, като любовен зов на елен в скрежна Лапландия, като златен тромбон в изумрудени небеса…“ (Пасков 2009: 142). И обратното – видян през отсъствието на любовта, талантът бързо залинява, изчерпва се, блокира, а той се превръща в един изхабен човек, стоящ на предела на силите си:

Прибирах се вкъщи пеша, без да виждам хората, колите, автобусите и сградите. Без да внимавам за светофарите. Още не можех да осъзная как всички усилия, целият живот, любовта ми към занаята, към театъра, отношенията ми с колегите – всичко, всичко може да се сгромоляса в един-единствен миг.

Блокада.

                                                                                                              (Пасков 2009: 128)

Рефлексиите и психологическите бездни на съзнанието на съвременния човек са въплътени в образа на Чарли. Лишеното от смисъл настояще, изпълнено с алкохол, дрога и мнима утеха със Сара, е противопоставено на близкото, щастливо и споделено с любимия човек минало на две години безпаметна страст. Сегашното е изградено върху фона на липсващата  любов, чиято неналичност действа деструктивно на героя. Той е изгубил не само ориентирите в живота си, но и самоличността си:  ,,Това лице не е мое. То е подменено…“ (Пасков 2009: 7). Авторефлексиите у Чарли се усилват и кристализират чрез емоционалното му състояние, изпълнено с апатия, с безразличие и  с морална отпадналост. Отсъстващият Друг, изграден чрез образа на любимата, е поводът за скорострелната деградация на героя. Любовта освен възвисяване, е и голяма лична болка, която обезсмисля битието и в някакъв смисъл създава своеобразно небитие, което изглежда без възможност за промяна:

 …Ужасната ѝ огромна липса. Невероятно самотен съм. Страхувам се от смъртта…Депресия, стрес, алкохол и по три кутии цигари дневно. Нямам желание за нищо. Нямам цел, нямам стремежи, нямам смисъл.

                                                                                                                  (Пасков 2009: 13)

Поведението на Чарли, неговото отчаяние и страдание, напомнят повече за едно женско преживяване на влюбването и любовта, на една свръхнасоченост и концентрираност към липсващия обект. Хосе Ортега-и-Гасет отбелязва, че именно влюбената жена е податлива на отчаяние, защото ,,ѝ се струва, че никога няма пред себе си в абсолютната му цялост мъжа, когото обича“ (Ортега-и-Гасет 2005: 117). В разглеждания роман е обратното – любовно зависимият мъж не може да изгради наново света си без своята любима; действителността се превръща в едно провалено пространство, което престава да конструира смисли. Обсебващата любов се разраства до крайност, когато Чарли остава сам. Дните му преминават в един постоянен опит за мнимо диалогизиране с Ина. Независимо от нейното физическо и сякаш окончателно отсъствие от живота му, Пасковият герой непрекъснато ѝ задава въпроси, изпълнени почти изцяло с упреци и самоунижение. В текста са размити моментите между окончателното заминаване на Ина, връзката му със Сара и едновременно с това – пропадането му в алкохолни и наркотични опиянения. Включването на Сара в наратива на ,,Аутопсия на една любов“ е осъществено единствено поради желанието на автора  да подчертае единствеността на Ина, нейната уникалност и незаменимост в света на настоящето. Образът на Сара е умишлено противопоставен, огледално противоположен на този на Ина. Разговорите с нея (със Сара), ако можем въобще да наречем състезанията по ,,еманципация“ разговори, са принизени до нивото на евтина посредственост и раздути изкуствени клишета. Симпозиуми, икономическия растеж/ равностойно и еманципирано бъдеще и какви ли не синонимизиращи явления и понятия присъстват в малкото им споделимо съвместно време извън секса. Чарли преповтаря най-еротичните моменти, преживени с  Ина, със Сара, но резултатът е един – сексът, осъществяван без любов, е изпълнен с познати ритуали, които не носят удовлетворение. Настоящето на героя се оказва    невалидно, иззето изцяло от миналото. Правят впечатление множеството автомазохистични повторения на субекта, макар да знае, че няма как да създаде наново любимия образ, независимо от непрекъснатото актуализиране на щастливата минала споделеност. Невъзможността за измъкване на Аза от капсулираността и депресията усилват усещането за безсмислие и окончателен провал на битието.

Оставеният извън любовта човек загубва всичко – това ни казва романът на Виктор Пасков. Той сменя собствения си вид и не може да припознае себе си – изтъкан е от липси. Едва ли е случайно обяснението – предупреждение, обвързано с любовта, което Ина отправя към Чарли. Размислите ѝ се оказват своеобразно пророчество и същевременно с това дълбока и изстрадана житейска философия, която е и нейното обобщение за любовта: ,,А колкото до любовта… трябва да приемеш, че тя преди всичко е болка. Дълга, дълбока, постоянна болка, която се понася с безкрайно смирение и търпение. Много повече страдание, отколкото удовлетворение“ (Пасков 2009: 139).

Любовта и смъртта – обща история

Хосе Ортега-и-Гасет оприличава любовта като мистериозен стремеж да разтвориш своята индивидуалност в другия. Според него насладата в любовта се състои в това да се чувстваш метафизично проницаем за друга индивидуалност: ,,така че само в сливането на двамата, само в една ,,индивидуалност от двама“ тя намира удовлетворение“ (Ортега-и-Гасет 2005: 83). В разглеждания Виктор-Пасков роман ,,Аутопсия на една любов“ са заявени алтернативи на необятността на любовта дори и след физическия край на героите – сюжетът ни представя общата история на любовта и смъртта през символичното умиране, което предоставя възможност на Чарли и Ина да се слеят като духовни субстанции в небитието. По този начин те се вписват в традицията в писането за любовта (пример за това можем да открием в Пенчо-Славейковата балада ,,Неразделни“), която пресъздава модела за метафизичната обреченост между Аза и Другия, които след смъртта изгубват своята битийна индивидуалност, съединявайки се завинаги в един всевечен образ на любовта, побеждаваща битието и неговата неизбежна материалност:

Защо, Чарли? Защо трябва да знаеш? Спомни си: любовта е дълга болка и смирение…Съвсем скоро ще сме заедно. Обичам те, ти си мой единствен мъж до края на живота. Моля те, бъди жив и здрав за мен, моля те. Ще отида с теб накрая на света. Обичам те. Вярвай, че пак ще сме заедно! Много ми е мъчно, но това не е краят, Чарли!

                                                                                                              (Пасков 2009: 378)

 Малко по-нататък в своите ,,Изследвания върху любовта“ Хосе Ортега-и-Гасет отбелязва, че във всяка любов съществува стремеж за обединяване на този, който обича, с друго същество, надарено с някакво съвършенство: ,,Така че това е едно движение на душата ни към нещо, в някакъв смисъл превъзходно, по-добро, по-висше“ (Ортега-и-Гасет 2005: 80). По сходен начин е изграден и пресъздаден основният замисъл на романа ,,Аутопсия на една любов“ – архитектониката на любовта е възможна в своята пълнота и завършеност именно чрез обединяването на двамата герои във вечността. Чрез образа на Ина е представена визията на Пасков, че любовната жена, в своето съвършенство, е способна да привлече към себе си мъжа, за да се осъществи своеобразното движение и сливане на душите им. Финалът на текста също свидетелства именно за тази възможна развръзка на една любовна история: ,,Устните ни се докоснаха и ние се сляхме един с друг, един в друг, завинаги едно цяло“ (Пасков 2009: 381).

Романът ,,Аутопсия на една любов“ обследва етапите на любовта, разкривайки множеството възможни нейни проявления в една връзка – както сексуалното привличане и страстта, така и духовната близост и сливане с любимия. Във финала това отъждествяване е пренесено и в смъртта – Чарли и Ина остават завинаги заедно. Още в началото на романа е заявена позицията на героя относно обвързаността между сексуалното изживяване и смъртта. Във финала описаното състояние на сливане с универсума се припокрива с предложената идея за вечност и споделимост на любовното чувство и в/след смъртта:

…аз почувствах и преживях обратната страна на секса, която – сега знам със сигурност, знам го с всичките сетива! – е смъртта. И не онази страшната, грозната, неприемливата смърт, от която всички се ужасяваме, а светлата, доброволна и желана, добрата смърт, сладострастната смърт – като разтваряне в универсума, като пътешествие към ядрото на Слънцето, като изпаряване в етерното пространство…

                                                                                                                             (Пасков 2009: 29)

Романът ,,Аутопсия на една любов“ потвърждава тезата за неразрушимата връзка между Аза и Другия. Любовта е видяна освен като невероятна възможност за познание и потвърждение на отделния индивид, но и като надежда, която спасява човека от неговата битийна несъстоятелност и съдбовна обреченост.

Изполвзвана литература

Аристотел 1993: Аристотел. Никомахова етика. София, 1993.

Дамянов 2012: Дамянов, Красимир. Студентът по хармония. (Балада за Виктор Пасков). София, 2012.

Денева 2005: Денева, Иванка. Дуендето на музиката и обичта в ,,Аутопсия на една любов“ от Виктор Пасков. LiterNet. 20.12.2005(https://liternet.bg/publish11/iv_deneva/kritika/v_paskov.htm).

Пасков 2009: Пасков, Виктор. Аутопсия на една любов. София, 2009.

Ружмон 2003: Ружмон, Дени. Любовта и Западът. София, 2003.

Спиноза 2015: Спиноза, Бенедикт. Психология на чувствата. София, 2015.

Фичино 1993: Фичино, Марсилио. Коментар върху Платоновия Пир за любовта. София, 1993.

Фойербах 1958: Фойербах, Лудвиг. Избрани произведения. Т. 1. София, 1958.

Хосе Ортега-и-Гасет 2005: Изследвания върху любовта. Велико Търново, 2005.

Шопенхауер 1991: Шопенхауер, Артур. Що е любовта? София, 1991.

[1] „Истината е, че никоя друга досега не бе успявала като нея да ме накара да изпитам безсъзнанието, пълната самозабрава и екстаза.“ (Пасков 2009: 28).