Александра Димова

 Софийски университет „Св. Климент Охридски“

Резюме

Целта на настоящата статия е да се направи обзор на мненията за отрицателните местоимения и отрицателните местоименни наречия в българската лингвистична литература, както и да се обобщят подходите при разглеждането на този вид местоимения.

Ключови думи: обзор, отрицателни местоимения, отрицателни местоименни наречия.

Resume

The present article aims to present an overview about the negative pronouns and negative pronominal adverbs in Bulgarian linguistic literature. Other purpose is to summarize approaches in considering of this pronoun type.

Key words: overview, negative pronouns, negative pronominal adverbs.

Наблюдава се слабо проучване на отрицателните местоимения в българската езиковедска литература. Темата е интересна поради факта, че подробни изследвания са правени за другите видове местоимения[1]. Информацията за отрицателните местоимения се свежда до тяхната класификация и сравнение с въпросителните и неопределителните местоимения, породено от тяхната формална близост, или в контекста на характерното за българския език двойно отрицание, но по-задълбочени разработки липсват.

Отрицателните местоимения (лат. pronomina negativa), които за улеснение ще обозначавам с ОМ по-нататък в статията, ще разглеждам като съвкупност от отрицателните местоимения заедно с отрицателните местоименни наречия. Включвам местоименните наречия към ОМ основно заради възможността на този клас да заместват думи. Този подход заимствам от Ницолова (Ницолова 2008).

Ницолова разглежда ОМ в съпоставка с въпросителните и неопределителните местоимения, като посочва близост в някои техни особености на формално равнище. Тя изключва от сравнението обаче местоимения като „нищо и никакъв, нищо и никаква, -о, -и“ поради възможността им да изразят прагматични отношения (Ницолова 2008: 217). Изследователката разделя ОМ по следните категориални признаци: лице, нелице, притежание, качествен признак, количество, време, място, начин и посока. За техен релационен признак (видова отлика) посочва даването на инструкции на слушателя как да се отдели референтът от множеството. Ницолова е първият автор, който включва релационния признак към множеството признаци, по които се прави подялба на българските местоимения. Значението им е определено от нея като отричане на съществуването на референт, който е елемент или подмножество на празно множество, влизащо в непразно множество, отбелязано от нея като М.

Пашов например свежда значението на ОМ до отричане наличието на лица, предмети и  признаци, каато се спира на образуването им от въпросителните местоимения с помощта на предпоставената частица ни (Пашов 2011).

Влахова-Руйкова отново насочва вниманието върху свойството на ОМ да отричат наличието на лица, предмети и т.н. и върху образуването им от съответните въпросителни местоимения. Авторката отбелязва и правоговорното правило, отнасящо се до ОМ, а именно, че морфемата ни привлича към себе си ударението (Влахова-Руйкова 2009).

Бояджиев, Куцаров и Пенчев определят ОМ като заместители чрез отрицание на имената на явленията и отново коментират образуването им. Те делят местоименията на родови (с морфологична категория род) и безродови (с лексикално-граматична категория род), като причисляват ОМ към родовите, тъй като имат всички морфологични особености на въпросителните местоимения, от които се образуват. Разделят по значение ОМ в зависимост от следните признаци: за явления, означавани със съществителни имена или местоимения, за признаци, означавани с прилагателни имена, за притежание. От местоименните наречия посочват само „колко“ като ОМ за количествени характеристики (Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999: 340).

За различните случаи на употреба на ОМ ще разгледаме подробното делене на Ницолова (Ницолова 2008: 217-220). ОМ се представят от гледна точка на синтактичната, семантичната и прагматичната си употреба:

1. I. Отрицателни местоимения
2. „Никой, -я, -е, -и“

1.1. в атрибутивна употреба – явява се със значение на несъществуване на своя референт

Никое сражение не беше дало толкова много и безполезни жертви (Й. Йовков).

1.2. самостойно и субстантивирано – означава несъществуващо лице, независимо от неговия пол

Никой не ги спря… (Д. Талев).

2. „Нищо“

2.1. със значение на несъществуващ предмет, понятие, ситуация

Между нас не е имало нищо и нищо няма да има (Б. Райнов).

2.2. в опозиция с формата за лица „никой“ – обозначава нелице

2.3. умалителна форма „нищичко“ – за изразяване на интимност, умиление

2.4. „нищо“ в комбинация с умалителната форма „нищичко“ – за засилване на експресивността

Нямал си нищо нищичко (Нар. приказка)

2.5. в съчетание със задпоставени съгласувани определения/подчинени определителни изречения

Аз нямам злато, нямам нищо, с което да те подкупя… (Хр. Смирненски)

2.6.субстантивирано „нищо“ заедно с квантификатор към съществителни имена от типа на „това, едно“ и т.н.

Не четете Фройд, / не вярвайте на Ницше – джазът беше нашето пътуване към нищото (Ст. Цанев).

3. „Николко“ – със значение на несъществуващо количество предмети; с рядка употреба – при отговор на въпрос, съдържащ „колко“ и в елиптично изречение

Колко унгарски книги имаш? – Николко. (често заменяно от Никакви)

4. „Никакъв, никаква, -о, -и“

4.1. със значение несъществуване на качествена определеност на даден предмет и заедно с това и несъществуването на самия предмет

Нейчо не усети никакъв страх (Й. Йовков).

4.2. в предикативна употреба – изразява несъществуване на по-високо положение (обществено или служебно)

Какво мога да направя аз, след като не съм никакъв!

4.3. в употреба със спомагателния глагол „съм“ и дателна форма на личното местоимение – отричане на съществуването на роднинска връзка или близки отношения

Той не ми е никакъв – само колега.

5. „Ничий, -я, -е, -и“ – означава несъществуващо отношение на притежание

Спрях на моето място край реката. Всъщност то е ничие (П. Вежинов).

1. II. Отрицателни наречия
2. „Никъде“ („нийде“, „нигде“) – за отбелязване на несъществуващо място

Нийде няма хора (Й. Йовков).

2. „Никога“ („никогаж“, „нивга“) – за несъществуващ момент или период от време

Никогаж не е стояло толкоз (Й. Йовков).

3. „Никак“ – означава несъществуване на степени на признак (статичен или динамичен)

Той не е никак умен.

III. Изразяване на прагматична оценка с ОМ

Ницолова посочва възможността за изразяване на прагматична оценка на говорещия (по-рядко автора на речта, когато тя се възпроизвежда) с помощта на отрицателни местоимения. С тях един реално съществуващ предмет може да се представи като несъществуващ, защото той е незначителен за говорещия и той се абстрахира от съществуването му (Ницолова 2008: 221).

Различни ситуации, в които е налице изразяване на този тип прагматична оценка:

1. „Нищо“ – за омаловажаване на факт, ситуация, изказване

Той е едно нищо.

1.1. „Нищо“ в комбинация с частица за сравнителна степен – за изразяване на още по-ниска прагматична оценка

Сянка да съм ме е страх,/тя пò нищо е от прах… (Ив. Вазов)

2. „Никой“ – за означаване на ниска прагматична оценка, незначителност за лица

Я по-добре аз да съм никой (А. Томов).

3. „Никакъв“ – със значение ниска оценка на качествена страна на предмет или негов признак

Станал си един никакъв.

3.1. „Нищо“ в комбинация с „никакъв“ – за засилване на експресивността

Скараха се за нищо и никакво.

Само при тази си употреба ОМ могат да се съчетаят с квантификатори от типа на „един, този, такъв, нищо“. При такива случаи се употребяват предимно в изречения, в които сказуемото е в положителна форма. Изключение правят ситуациите, при които говорещият отрича прагматична оценка, направена от своя събеседник.

Аз мисля, че той е един никакъв човек. – Не е никакъв, има много заслуги.

1. IV. Употреба на ОМ в изречения със сказуемо в положителна форма и в изречения без сказуемо

Ницолова отбелязва характерното за българския и другите славянски езици двойно отрицание. Има обаче случаи на употреба на ОМ в изречения без сказуемо (именни изречения; изречения с изпуснато сказуемо) (Ницолова 2008: 220):

1. С предлозите „без“ и „като“ (заедно със сказуемо в положителна форма)

До мен като никога е седнал байко (Т. Влайков).

2. В съчетание с второстепенен предикат с отрицание

Изведнъж пред тях се изправи една от никого неподозираната река… (Й. Йовков)

3. При изразяване на прагматична оценка (както беше споменато по-горе)

Немислимо е да се коментират ОМ, без да се засегне двойното отрицание. ОМ се свързват само с отрицателната форма на глагола сказуемо (с изключение на отрицателните притежателни местоимения, които ще коментирам по-надолу).

Стоянова отбелязва, че ОМ са дублиращи елементи, т.е. те не образуват ново отрицание, а засилват това на предиката. Друга особеност на ОМ е, че те разпростират това отрицание върху цялото множество от елементи (не отричат само един референт) (Стоянова 1983).

За различните употреби на ОМ спрямо типа изречения, в които се използват (положителни или с отрицание) пишат и други автори. Влахова-Руйкова посочва, че ОМ за притежание могат свободно да се използват и в двата типа изречения, като разликата е прагматична, понеже ОМ, употребени в положително изречение, отричат съществуването на предмета, а в отрицателни изречения посочват, че този предмет има притежател, но той е неизвестен (Влахова-Руйкова 2009).

Това ябълково дърво е ничие. – Това ябълково дърво не е ничие.

Пашов също посочва възможността на отрицателните притежателни местоимения да се употребяват и в положителни, и в отрицателни изречения, но не коментира разликата между тях (Пашов 2011).

Аспектите, които бяха засегнати в настоящия обзор, са: обем на съдържанието на понятието „отрицателни местоимения“, класификация според употребата им, особености, традиционно разглеждане, въвеждане на релационния признак от Ницолова (Ницолова 2008), употреба в изречения със сказуемо в положителна форма и изразяване на прагматична оценка с ОМ. От направения преглед може да се стигне до заключението, че отрицателните местоимения не са задълбочено проучени от гледна точка на своята употреба. Затова задачите, оставащи отворени като следващи стъпки за работа, са ексцерпиране на примери от корпуси, които да бъдат класифицирани според контекстите, в които се срещат.

Библиография

Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999: Бояджиев, Т., Куцаров, И., Пенчев, Й. Съвременен български език. София: Петър Берон, 1999.

Влахова-Руйкова 2009: Влахова-Руйкова, Р. Практическа граматика. Български език. София: PONS, 2009.

Лакова 1991: Лакова, М. Местоименни въпросителни изречения в съвременния български език. София: БАН, 1991.

Ницолова 2008: Ницолова, Р. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Офридски“, 2008.

Осенова 2003: Осенова, П. Семантика и прагматика на неопределителните местоимения. София: Семарш, 2003.

Пашов 2011: Пашов, П. Българска граматика. София: Хермес, 2011.

Стоянова 1983: Стоянова, Ю. Словоредна зависимост на дублираното отрицание в някои романски езици. – Годишник на ИЧС, 2/1983, 76-82

Чаралозова 1999: Чаралозова, К. Показателните местоимения в съвременния български книжовен език. – В: Проблеми на граматичната система на българския език. София: Акад. изд. “Проф. М. Дринов”, БАН, 1999.

[1] Виж Чаралозова 1999 за показателните, Осенова 1999 за неопределителните, Лакова 1991 за въпросителните местоимения.

За автора

Александра Димова е докторант в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии, Катедра по Български език, научна специалност Морфология. Научните ѝ интереси са в областта на морфологията, синтаксиса, семантиката и прагматиката.

E-mail: alex_ok2@abv.bg