Музиката като създаваща и разкриваща конфликти между герои музиканти 

в „Корепетиторката“ на Нина Берберова и „Амадеус“ на Питър Шафър

Сирил Деше

Страсбургски университет

Превод от френски със съкращения: Миряна Янакиева

Отношенията между музиката и литературата винаги са били трудни за анализиране и за разбиране. Съществува както близост между двете изкуства и силно присъствие на темата за музиката в литературата, така и частично или пълно отхвърляне на музиката от страна на някои автори. Измежду многото аспекти на темата „литература и музика“, тук ще откроим този за взаимоотношенията между музиканти, представени в литературата, чрез сравнителен анализ на две творби: пиесата „Амадеус“ на Питър Шафър, публикувана през 1979г., и романът „Корепетиторката“ на Нина Берберова, публикуван през 1985г. Необходимо е да напомним, че пиесата на Шафър е силно повлияна от малката трагедия на Пушкин „Моцарт и Салиери“ (1830). Творбата на Пушкин е първата, в която е интерпретирана мълвата за убийството на Моцарт от Салиери.

Между двете произведения, които ще интерпретираме („Корепетиторката“ и „Амадеус“), има множество допирни точки, в това число и тази, че и двете имат филмови адаптации. Те имат и обща тема: отношенията между двама музиканти или две музикантки и емоциите, произтичащи от тези отношения. И в двата случая тези емоции се разгръщат около темата за съперничеството и завистта. В нашия анализ ще се спрем най-напред на съперничеството, при което на едно превъзхождащо и съвършено същество, на един музикант с истински талант като Моцарт и Мария, се противопоставя музикант средна ръка като Салиери и Соня. Ще се опитаме да покажем, че това съперничество излиза от рамките на обикновеното, защото съжителства с чувства като възхищение или съжаление. Накрая ще се вгледаме в действителния обект на съперничеството и омразата, който всъщност не е Моцарт или Мария Травина, а създателят на света, Бог.

Никога не бива да се изключва вероятността в отношенията между близки хора в даден момент да възникне чувство на съперничество или ревност. Това чувство може да приеме различни форми. Съперничеството в разглежданите творби противопоставя, както казахме, двама музиканти – Салиери и Моцарт в „Амадеус“, и две музикантки – Соня и Мария в „Корепетиторката“, но в действителност всеки от тези два конфликта е изживяван едностранно и съществува само в съзнанието съответно на Салиери или Соня. Другите персонажи, Моцарт и Мария, не си дават сметка за това съперничество. Моцарт е уверен в себе си и презира другите композитори, в това число и Салиери, докато Мария дори не мисли за другите и живее в своята въздушна кула от безметежно щастие. Противоположността между персонажа, обзет от завист, и обекта на тази негова завист, е особено ярка в „Корепетиторката“. Докато Соня описва самата себе си като посредствена и лишена от какъвто и да било талант, Мария е красива, независима, силна и щастлива. Контрастът между сянката, олицетворена от Соня, и светлината или слънцето, олицетворени от Мария, е много видим в описанието на двете героини, за което говори следният пример: „Когато се появявахме на сцената – тя отпред, сияеща от здраве и щастие, усмихната и поздравяваща без усилие и предвзетост, а аз отзад, леко съсухрена, с винаги поизмачкана рокля…“ (Berberova 1985: 27-28)

Соня понася мъчително положението си на наблюдаваща отстрани съвършенството на Мария, чието присъствие я кара да се чувства потисната. Завижда ѝ за охолството и радостта, в които живее, и от които самата тя винаги е била лишена. Тази завист ще прерасне в омраза и желание за разрушение на кулата от щастие и неуязвимост, в която живее Мария. Както сама признава, тя няма друга мечта освен да намери слабото място на това силно същество и да придобие възможност да се разпорежда с живота на съперницата си.

В „Амадеус“ ревността на Салиери към Моцарт е по-сложна, защото е парадоксална. Отначало, когато го вижда за първи път, той изпитва презрение към него и дори се съмнява в гениалността му. Контрастът между двамата най-напред е в поведението им. Салиери умее да се държи изискано в обществото, докато държанието на Моцарт е вулгарно и инфантилно. Салиери е силно раздразнен от това парадоксално съчетание у своя съперник между несравним талант и шокиращо поведение и е неспособен да проумее как тези два елемента могат да съжителстват у една и съща личност. На този начален етап все още става дума не толкова за завист, колкото за неразбиране, което тласка към ненавист и амбиция за надделяване над другия. Тази растяща ненавист предизвиква дълбока трансформация у Салиери: от достоен и добродетелен човек той се превръща в човек, готов на всичко, за да достигне целите си, дори шантажира жената на Моцарт, за да я направи своя любовница. Салиери оправдава пред самия себе си тази промяна с това, че Моцарт го е покварил: „Благородни, благородни Салиери! … В какво ме превърна този Моцарт!“. (Schaffer 1981: 41)

Салиери е раздвоен между завистта към Моцарт заради неговата музика и мощното въздействие на същата тази музика, която прониква в душата му и го разтърсва въпреки волята му. Въпреки презрението си към Моцарт Салиери не може да се бори с чувствата, които музиката на неговия съперник поражда у него.

Моцарт е легендарен гениален композитор. Той създава партитурите в ума си и след като ги запише, те не се нуждаят от никакви поправки, затова нямат копия. Това е изумително, особено на фона на усилията, които на самия Салиери му струва композиторската работа. Но има още нещо, което засилва завистта у Салиери: срещу парадоксалното в образа на Моцарт, съчетаващ божественото и вулгарното, застава парадоксалното в образа на самия Салиери, който макар да е възвеличаван от всички, се чувства смазан от превъзходството на Моцарт. Макар че цяла Виена го прославя, той не може да приеме успеха си и да му се зарадва, защото се чувства посредствен в сравнение с Моцарт.

В романа на Берберова музиката не играе толкова важна роля, колкото в „Амадеус“, но ако се вгледаме по-отблизо в живота на Соня, ще разберем, че за нея музиката е не само професия, но и една от опорите на нейната идентичност. Някак безименна и останала без семейство след заминаването си за Москва, тя не притежава нищо друго освен музиката. Това обяснява защо попадането ѝ в сянката на Мария я наранява толкова и предизвиква желанието ѝ за мъст. Именно музиката подчертава съвършенството на Мария и я изтласква напред, докато Соня е обречена да остава винаги на заден план. По това тя прилича на Салиери. Има моменти и в двете произведения, когато отношението на завиждащите към обектите на тяхната завист се усложнява поради появата на чувства, трудно съвместими със съперничеството и ревността.

На първо място, такова чувство е възхищението, достигащо понякога дори до обич и умиление. В случая на Салиери, той всъщност е единственият сред своето обкръжение, способен наистина да разбере величието на Моцартовия гений. Той отъждествява музиката на Моцарт с Божието слово. Възхвалата на съвършения и божествен характер на тази музика често се прокрадва в речта на Салиери и той я определя като абсолютна красота. Това го кара да се чувства разкъсан между омразата и завистта, от една страна, и възхищението и боготворенето, които не може да възпре, от друга.

Соня също се възхищава на Мария, която се отнася към нея като към втора майка. Тя навлиза в живота ѝ и я учи да бъде по-силна, ласкае я, дава ѝ ново име, съветва я и дори оказва влияние върху любовния ѝ живот. Соня се усеща беззащитна, но в същото време е постоянно очарована от действията и жестовете на Мария. Още при първата им среща тя долавя, че Мария е изключителна личност: „Никога в живота си не бях срещала такава жена. От нея навяваше някаква тайнствена, прекрасна и тържествуваща хармония.“ (Berberova 1985: 49) Душата на Соня е разпъната между любовта и завистта. Най-яркият пример за това в текста е опитът ѝ за убийство на Павел Федорович, съпруга на Мария. Читателят очаква, че когато Соня намира пистолета, тя ще се опита да убие Мария, докато в действителност първата ѝ мисъл е да убие Павел, за да освободи Мария и да ѝ позволи да се събере със своя любовник. Както сама обяснява по-късно, това е бил момент на слабост, но подсъзнателно е и порив към саможертва в името на щастието на Мария.

И Салиери, и Соня на моменти са обземани от съжаление и си мислят, че не искат да навредят съответно на Моцарт или на Мария, но са принудени да постъпят по определен начин. Сякаш в разрушителните си постъпки те са движени от сили, противоположни на тяхната изначална воля. Например в „Корепетиторката“ има една сцена, в която Соня вижда Мария да плаче и като че ли тази първа проява на слабост у нейната съперница е достатъчна да я удовлетвори, но на следващия ден я вижда отново щастлива, сякаш нищо не се е случило. Тогава Соня разбира, че ще трябва на свой ред да  нарани силно Мария и да я накара да страда, за да почувства и тя какво е слабост, мизерия, тъга и срам.

В „Амадеус“ чувствата на Салиери намират много по-явен израз от тези на Соня. Има два момента, в които той особено силно съжалява за своите действия. Първият път е, когато отпраща Констанц, жената на Моцарт, след като я е шантажирал, за да преспи с него. На следващата нощ след първото прелюбодеяние той я отхвърля, заявявайки, че не се нуждае от такова долнопробно отмъщение. Осъзнавайки колко ниско е паднал, Салиери искрено се разкайва, но този обрат у него е съвсем краткотраен и той скоро започва отново да крои планове за мъст.

Вторият момент на разкаяние е още по-силен. Салиери признава пред самия Моцарт какво е извършил и го моли за прошка. В същото време той обяснява стореното със злото, което според него Моцарт му е причинил, и го пита възможно ли е последният да не е разбрал какво го е накарал да изпита. Както сам казва, от мига, в който Моцарт се е появил, той е заживял в ада: „Това, което аз ти причиних, е нищо в сравнение с това, което ти причини на мен“ (Schaffer 1981: 86). Салиери се опитва да се оправдае, уповавайки се на милосърдието на Моцарт, и това го представя в съвсем различна светлина в сравнение с предишния му образ на ревнив отмъстител и заговорник, обзет единствено от манията да унищожи Моцарт. Всъщност в основата си действията на Салиери са продиктувани не толкова от елементарна отмъстителност спрямо Моцарт, колкото от безумното желание да атакува един много по-могъщ враг, използвал Моцарт като свой инструмент, и това е Бог.

Както вече видяхме, първоначалното намерение на Соня и Салиери не е да причинят зло на Мария и Моцарт. Те действат по-скоро по необходимост. Същинският обект на техните зависти и съперничества не са Мария и Моцарт, а светът и неговият създател – Бог, от когото и двамата се чувстват прокълнати. Животът на Соня като извънбрачно дете е нещастен от самото ѝ раждане, белязано от срама на нейната майка. Проклятието на срама я преследва и когато е вече пораснала. Тя няма нито особен талант, нито хубост и никога не успява да познае нито любовта, нито радостта.

Макар участта на Салиери да изглежда по-щастлива, нейната развръзка също е печална. Като младеж в Ломбардия, копнеещ да прослави Бог, той вярва, че именно от Бог са му изпратени знаците, които го насочват по пътя на музиката. Семеен приятел го довежда във Виена, преподава му музика, а по-късно Салиери става и любимия композитор на императора. Но надеждата му да се утвърди като най-великия композитор на Виена не се сбъдва. Бог изпраща Моцарт и осъжда Салиери да бъде безпомощен наблюдател на чуждия гений и слава. Мотивът за проклятието е един от ключовите в пиесата. Салиери се чувства прокълнат от Бог и издига своя ропот към небесата: „Ти събуди в мен копнежа да Те прославя, а след това направи така, че да онемея!“ (Schaffer 1981: 43).

И у двамата герои, Соня и Салиери, чувството на прокълнатост извиква желание за мъст към Бога, отговорен според тях за нещастната им участ. Да напомним, че Салиери вижда в Моцарт преди всичко „оръдие на Бог“. Той много бързо разбира, че Моцарт не е просто талантлив композитор, а е новият пратеник на Бог, дошъл да го измести. В очите на Салиери това е предателство от страна на Всевишния, комуто композиторът е посветил живота си. Дори след смъртта на Моцарт, когато Салиери си връща репутацията, той разбира, че славата му е повърхностна и че музиката на Моцарт, а не неговата, ще пребъде във вечността. Затова, за да остане името му в историята, дори и само като „Антонио Салиери, патронът на посредствените“, той сам разпространява слуха, че е убиецът на Моцарт.

Несправедливостта на света, за която Бог е отговорен, е мотив, който присъства и в „Корепетиторката“. Соня също не разбира защо Бог е пожелал нейният живот и този на Мария да са толкова различни, а желанието ѝ да разруши идеалното съществувание на Мария е подсъзнателно мотивирано от порива да промени равновесието в целия човешки свят.

Сравнителният прочит на тези две произведения ни позволи да се докоснем до един аспект от темата за отношенията между литературата и музиката: конфликтите между музиканти и причините за тези конфликти.

Библиография

Berberova 1985 : Berberova, Nina. L’accompagnatrice. Actes Sud, 1985.

Schaffer 1981 : Schaffer, Peter. Amadeus. Harper & Row, 1981.