Изненадващият Вазов предтеча в българската поезия | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

Изненадващият Вазов предтеча в българската поезия

Posted in: Интерпретации, том 10 Started by

Изненадващият Вазов предтеча в българската поезия

ИЗНЕНАДВАЩИЯТ ВАЗОВ ПРЕДТЕЧА В БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Андриана Спасова

Институт за литература – Българска академия на науките (България)

Abstract: The purpose of the present text is to problematize the place of the poem in the first Bulgarian Christomathy or Collection of Selected Samples of All Kinds of Works (1884) by Ivan Vazov and Konstantin Velichkov. In the second volume of the edition, fragments from Homer, Dante Alighieri, T. Tasso, Byron, Lermontov, Mickiewicz, Victor Hugo, Nikola Kozlev, Petko Slaveykov, Rayko Zhinzifov and others are presented. The Christomathy canonized the Revival reception of Ancient and European literature with these examples of the poem, already giving a new institutionalized view. The prism of critical analysis is aimed not only at the selected examples of the genre of the poem, but also at the no less interesting omissions. This is the case with the first new Bulgarian poem “Stoyan and Rada” (1845) by Nayden Gerov. Whether the poem is completely absent in Vazov and Velichkov’s fundamental christomathy, or whether its presence opens another field around the “consciousness of genre” (according to G. Tihanov) and reader attitudes, is the subject of the current research activities.

Keywords: Bulgarian Christomathy, revival and translation poem, classic examples of lyric-epic genre, Nayden Gerov, Ivan Vazov, Konstantin Velichkov

В края на XIX век българският читател е поставен пред предизвикателството сам да сглоби една по-цялостна представа за световната литература. Решението на Иван Вазов и Константин Величков да предложат христоматийно помагало с антични и западноевропейски образци наред с примери от българския фолклор и книжнина задава нов тип отношение към следосвобожденската публика и нейните рецептивни интереси. Променената читателска нагласа, разбира се, не настъпва с отпечатването на двутомното издание „Българска христоматия или Сборник от избрани образци на всичките родове съчинения“ (1884), но е маркер за едни вече настъпилите процеси, в които все по-ясно се установяват представите за литературност и литературна автономност (жанрове, автор, творба, реципиент).

Вазово-Величковата христоматия е изключително интересно издание, което канонизира възрожденската рецепция на античната и европейската литература, като вече дава и един нов институционализиран поглед. Във втори том е обособен жанрът на поемата (с. 54–165), като тук двамата поети включват фрагменти от Омир, Данте Алигиери, Торкуанто Тасо, Джордж Байрон, Михаил Лермонтов, Адам Мицкевич, Виктор Юго наред с български автори като Никола Козлев, Петко Славейков, Райко Жинзифов, Иван Вазов и с фолклорни песни като „Седем юнаци и арапин“, „Болен султан хваща султана“, „Мирчо и Бояна“, „Крали Марко и сватба“, „Крали Марко и Филип Маджарин“. Защо обаче „Стоян и Рада“ от Найден Геров, приета по-късно от литературните историци за първата новобългарска поема, отсъства от „Българска христоматия“, е въпрос, който настоящият доклад ще постави и ще проблематизира през темата за христоматийното начало в модерната литературна общност и мястото на образцовите (свои и чужди) поеми.

Като автори, преводачи и съставители Ив. Вазов и К. Величков моделират каква точно да бъде първата по-цялостна визия на световната и българската литература пред своите читатели. Ив. Вазов припомня пред Ив. Шишманов, че тази новаторска идея е инициирана от К. Величков и охотно възприета от известния тогава издател Др. Манчев, благодарение на когото стават достъпни на българския книжен пазар множество художествени и педагогически книги (Шишманов 1976: 108). Несъмнено има субективен фактор при избора на това какъв корпус от автори и творби да бъде включен и съответно какъв да бъде пропуснат в първия цялостен облик на чуждата и родната литературна традиция. Всеки христоматиен подбор, без да предполага задължително определени симпатии или умисъл от страна на съставителите, всъщност ги поставя именно в позицията на съдници кои са привилегированите нейни примери и кои са пренебрегнатите и отсъстващи имена.

Още самото заглавие „Българска христоматия“ и пояснението „или сборник от избрани образци“ отвеждат към концепцията за своеобразна критическа рецепция от страна на своите редактори, за определен тип филтър, през който едни творби преминават, а други са отхвърлени. Интересен е въпросът по какъв начин Ив. Вазов и К. Величков се справят с отговорната задача както за националното самочувствие, така и за отвъднационалното в един общохуманен и филологически аспект – формирането и развитието на литературните читателски нагласи. Един от първите критически отзвуци за „Христоматията“ е на Боян Ничев, който ѝ придава ключово и първостепенно място в литературноисторическия развой, оценява я високо като „национално и европейско явление“, „нов етап в историята на литературната рецепция“, „начало на съзнателна и селективна дейност по усвояване на европейското литературно наследство“ (Ничев 1986: 201–202). Галин Тиханов припознава в жанра на христоматията средство за европеизирането на българската литература и подходяща форма, която е „в състояние на прехода между две епохи не само демократично и миролюбиво да подслони капризната редица от толкова различни имена, но и да удостовери с категоричност         националната събуденост за съизмерване с чуждото, демонстрирана с енциклопедична широта („великите имена на всички епохи“), достойна за един млад народ със силна духовна жажда. (Тиханов 1994: 95).

Мисията на съставителите в известен смисъл е облекчена, от една страна, от възможността да се опрат на съществуващите вече чуждестранни христоматии, предимно руски, вече популярни като педагогическо-енциклопедично четиво. Пред Иван Шишманов Ив. Вазов споделя: „За образец ни послужи Галаховата христоматия. Освен от Галахова ползувахме се и от френски учебници, и от сборниците на Гербеля, и от други някои руски издания. Френските късове превеждах направо от оригинала, немските и английските – от руски.“ (Шишманов 1976: 108). От друга страна, в голяма част от съдържанието си „Христоматията“ е преводна и за подбора на чуждите класически примери от Античността до Романтизма съставителите са улеснени с включването на общопризнати имена от световния литературен канон. Съвременен и различен прочит на христоматийния двутомник прави Биляна Курташева, която прецизира броя на чуждите писатели „от включените над сто автори българските са общо двадесет и един“, като аргументира хипотезата си за жанровото моделирана на българската книжнина, за съизмерването на българските примери отвъдисторично с европейските образци (Курташева 2012: 70, 71; Курташева 2020: 306).

Независимо от двете образцови „патерици“ пред Ив. Вазов и К. Величков, преводните учебници и утвърдените безспорни класици, съставителите са изкушени да избират, налагайки пред българските читатели своите предпочитания и разбирания за образцовата словесност и неглижирайки друга такава. Досегашните ми проучвания в съпоставителен план са фокусирани върху споменатата „Руская христоматия“ на Алексей Димитриевич Галахов (от нейното 17 изд. от 1879) и „Българска христоматия“. Широкоразпространеният Галахов учебник в два тома достига до нас и в действителност Ив. Вазов и К. Величков се водят по него като модел за христоматийно четиво. На пръв поглед българският учебник директно пренася структурната матрица – отново има два тома, които са разделени на проза (т. 1) и на поезия (т. 2). Но има отделни някъде по-съществени разминавания.

В руския прототип на том първи има два големи подраздела I) Описания, исторически разкази и разсъждения (включващи съответно 1) Описания, 2) Исторически разкази и характеристики и 3) Разсъждения) и II) Ораторска реч (разделена на духовна и светска). В изданието на Ив. Вазов и К. Величков едно от най-големите разминавания и оригинални авторски присъствия са двата уводни текста към първи том „Предисловие“ и „Кратък исторически преглед на новобългарската литература“, маркиращ творби и автори от Паисий Хилендарски и Софроний Врачански до Д. Войников, В. Друмев, Хр. Ботев. Тук ще срещнем името на Найден Геров, но не като поет, а единствено като езиковед, въпреки че остава известен в литературна история с написването на първата новобългарска поема „Стоян и Рада“, издадена в отделна книжка през 1845 г. Второто разминаване на структурно ниво е в отделните рубрики. В първия том на „Българска христоматия“ разделите са осем, без да имат по-общи рамки, както е в руския, и те са: 1) Приказки; 2) Басни; 3) Описания и пътешествия 4) Писма; 5) История; 6) Роман и повест; 7) Красноречие (с подраздели Красноречие в старите времена, Политическо и съдебно красноречие и Духовно красноречие) и 8) Разсъждения. В този том на Галаховата христоматия отсъстват жанровете в проза: роман, повест, басня, писмо, които ще бъдат поместени във втория том.

Във втория том има по-голямо несъответствие между руския и българския учебник, като Вазово-Величковият модел е по-усложнен и модерен. А. Галахов разделя помагалото на три големи раздела спрямо триделната родова класификация I) Епос (включващ осем подраздела 1) Народен епос; 2) Художествена героична поема; 3) Ироно-комическа епос; 4) Животински епос. Басня; 5) Сказка на руски народни сказки и художествени сказки; 6) Роман и повест; 7) Идилия и 8) Балада); II) Лирика (с шест раздела 1) Ода; 2) Дума; 3) Песни на Народни (семейни, солдатски, шуточни) песни и Художествени песни; 4) Елегия; 5) Сатира и епиграма и 6) Антологически пиеси, сонети и други стихотворения) и III) Драма в два раздела 1) Трагедия и драма и 2) Комедия. В двата руски тома примечанията са изведени в края, докато в българските издания бележките са непосредствено под линия. Аналогично по-сложна е структурната организация и в том втори на „Българска христоматия“ с известни различия. Делението тук е на I) Епическа поезия (включваща четири подраздела, а не осем: 1) Басни и приказки; 2) Балади; 3) Идилии и 4) Поема); II) Лирическа поезия (отново в пет раздела 1) Оди; 2) Елегии; 3) Песни на народни песни и художествени песни; 4) Сатири и епиграми; III) Драматическа поезия съшо в два раздела 1) Трагедии и 2) Комедии. Различното място, което отреждат двете христоматии на Омировата поема „Илиада“, показва разминаване в читателските рецепции.

Б. Курташева проблематизира този тип родово-видово деление, размиването и припокриването на риторическите жанрове и по-новите жанрови форми: „Съчетава се жанровата матрица на старите реторики, идваща още от античността, с една по-нова хегелианска и пост-хегелианска йерархия на жанровете. Пораждат се неизбежни противоречия, припокривания; на места се разколебават представите за част и цяло, за род и вид. Например басните и приказките се явяват в началото на първия и на втория том веднъж поотделно, втори път заедно. Това подрива микроделението на проза и поезия – оказва се, че едни и същи жанрове могат да се явят и в мерена, и в немерена реч“ (Курташева 2012: 69; Курташева 2020: 304–305). Не е изключено и дори доста вероятно е решението на Ив. Вазов и К. Величков – да поставят древногръцката поема „Илиада“ не в подраздела Народен епос, а в този на поемата, да е продиктувано от използването и на други христоматии. Иван Шишманов свидетелства и за още един руски образец – Филоновата христоматия (Шишманов 1899: 174), която предстои да прегледам в сравнителен план.

Освен структурното разминаване, по-важното е съдържателното разминаване в двете христоматии между преводите на класическите образци от западноевропейската литература и мястото на националния корпус от текстове на руската и в българската култура. Смятам, че Галаховата христоматия държи по-ревностно на „своите“ образци, преобладават руските автори с голям брой техни творби и в известна степен е по-слабо обърната към световното културно наследство. Вазово-Величковата христоматия от своя страна заявява в предговора си необходимостта българският читател да има пред себе си както фрагменти от високи художествени образци на „великите европейски списателе“, така и „от всичко каквото имаме добре написано на родний си език“. (Вазов, Величков 1884: 3). Христоматията, макар и прагматично функционираща като учебно помагало, „еднакво полезна както за по-горните класове, така и за по-долните“, има далеч по-широк обхват върху българската следосвобожденска аудитория. Съставителите улавят читателските нагласи или по-точно ги подготвят, като създават популярно и интересно четиво „за всички възрасти и звания“, включващо палитра от жанрове, балансиращо между художествена и фолклорната словесност – „от най-леките и лесни форми на изражението на мисълта, до най-сериозните“ (Вазов, Величков 1884: 4). Резултатът от Христоматията, който Огняна Тенева синтезира е „изграждането на модерна културна идентичност на младия българин.“ (Тенева 2012: 238).

По какви критерии се водят Ив. Вазов и К. Величков при изготвянето на книгата мисия? На Христоматията ѝ е възложено да запълни липсите на националната литература и да обогати читателския кръгозор с нови имена. Критериите преди всичко са авторитетност и световна разпознаваемост за чуждите образци, многообразна извадка от епохи и жанрове, а за българските примери отново важи принципа на популярност и, разбира се, субективизъм относно разбирането за добре написани текстове. Този критерий невинаги ще означава стремеж към художественост, напротив, понякога надделяват национално-идеологическите послания и наложилите се през Възраждането творби. Решението на съставителите в раздела Епическа поезия (подраздел Поема) е да изберат откъси от парадигмални творби.

От световния класически канон това са „Илиада“ (отделни песни в превод трима автори: от Гр. Пърличев, Ф. Велиев, П. Р. Славейков) на Омир; „Освободеният Йерусалим“ на Торкуато Тасо и „Пан Тадеуш“ на Адам Мицкевич (и двете в превод от Ив. Вазов), „Поклонението на Чайлд Харолд“ на Байрон (в превод от Д. К. Попов и Ив. Вазов), „Евгений Онегин“ от Пушкин, „Демон“ от Лермантов. Новобългарската литература обръща един по-задълбочен поглед към световните литературни образци, започва да ги търси и да има естетическа потребност от тях. Именно това е маркер за нов етап в читателските интереси и израстването на модерната литературна публичност. За разлика от възрожденския преводен и критически прочит на Омир, вторият световен образец Данте не попада в това рецептивно поле на национално-идеологическо моделиране. След като направих справка в аналитичния репертоар на Маньо Стоянов, се потвърди убеждението ми, че отсъства каквато и да е било рецепция на Данте в българските книги и периодични издания през XIX век (1806–1878). Едва в едно поствъзрожденско издание, каквато е „Българска христоматия“, има неподписан превод на предпоследната тридесет и трета песен на „Ад“ („Божествена комедия. Данте. Графъ Уголино. Изъ 33 пѣсень на „Ада“, Т. 2, с. 67–71). Освен като легитимен образец на Западноевропейския ренесанс Дантевата поема стои близо до политическата доктрина на националните ценности (език, народ, история, култура). За разлика от останалите си трактати, писани на латински език, „Божествена комедия“ е на съвременен италиански език и неслучайно сонетите на Петрарка отсъстват от „Българска христоматия“. За Ив. Вазов и К. Величков общодостъпният и разбираем език е също критерий за подбора на текстовете и привилегироването на едни пред други.

Тук ще избързам и ще споделя едно от своите предположения за невключването на Герова поема. Като създател на Пловдивската правописна школа заедно с Й. Груев той застъпва етимологичния принцип и следването на старобългарската графика като образец на кодифицирирането на книжовния език. Това и обяснява единственото включване на Н. Геров в литературноисторическия очерк за българската словесност преди същинската христоматийна част от над 1000 страници, в които той е изключен не само като поет, но и като публицист, фолклорист, баснописец, лексикограф. За съставителите Найден Геров е авторитет само като филолог и създател на „Речник на българския език“. Определен е като „вещ познавач на Българский език“ и е дадена висока оценка за езиковедските му трудове: „Във всичките си филологически трудове Геров е имал за главна цел препоръчанието на едно правописание основано единствено на етимологията и съгласно с правописанието на старите наши литературни паметници“ (Вазов, Величков 1884: 21). С този коментар приключва и запознаването на модерния читател с цялата друга творческа дейност на Н. Геров, а дори и това твърдение е само отчасти релевантно на публицистичните му трудове. Всъщност тематичната насоченост на брошурата „Няколко мисли за българский язик и за образованието у блъгарите“ (1852) привидно е свързана само с проблемите за утвърждаването на единен новобългарски език, в голямата си част тя е идеологически контрапункт на гръцката асимилаторска политика, особено застъпена в Пловдив през XIX век. Ако се обърнем към първите критически оценки за поемата „Стоян и Рада“, бихме се изненадали, че един от основните аргументи за новият етап в развитието на новобългарската поезия и литература е езикът, на който е написана. В първата възрожденска лирическа антология „Първи стихотворци“ (1925) Васил Пундев разглежда не само Геровата поема, която не поставя високо като литературност, но и непубликуваните му приживе многобройни поетични творби: „Така лирическите стихотворения на Геров, предхождащи малката му поема притежават вече това, което я отличава: чист новобългарски език, почти правилна тоническа техника и усет за поетическо съдържание и форма. В тия стихотворения, интересни и с това, че отразяват по-общи душевни преживелици, характерни за нашия емигрант, напр. тъгата по родината, както и в поемата, едвам мъждае слаба поетическа дарба, наклонност към поезия, непроявена с по-значителни художествени качества. Но Геров имаше това, което също липсваше на всички предишни стихотворци  и което беше не по-малко важно за развитието на поезията ни: познаването на чужди добри образци – именно руските (Пундев 1925: XVIII).

Христоматийната извадка за поемата включва само четири имена – Никола Козлев с „Черен Арап и хайдут Сидер“ (1866), Райко Жинзифов с „Кървава кошуля“ (1868), П. Р. Славейков с „Бойка войвода“ (1873) и самия Ив. Вазов с първата му следосвобожденска поема „Грамада“ (1879, публ. 1880). Общото между поемите е безпроблемното им вписването в националната ни литературна традиция. Дори и творбата на Ив. Вазов, която и хронологично е най-отдалечена спрямо възрожденските поеми от средата на 60-те до началото на 70-те години на XIX век, всъщност по проблематика и поетичност е доста кохерентно свързана с тях. Милена Кирова аргументира тази връзка, като припомня: реалиите на сюжета на „Грамада“, вплетения в него фолклорен мотив, засиления национален елемент. Вазовата поема „увенчава най-добрите традиции на поетическото писане през Възраждането и неслучайно става изключително популярна сред българските читатели. Тя спокойно може да завършва списъка с предосвобожденските поеми и нямаше да се различава от тях – нито по тематика, нито по изразни средства, нито по идеология на лирическото преживяване“ (Кирова 2016: 140). Останалите поеми от „Христоматията“ също неслучайно са избрани – всички те са тясно свързани с епическата традиция, сюжетна близост до народната песен, преплитането на литература и фолклор. При Н. Козлев срещаме фолклорния мотив за Крали Марко и връзката с юнашкия епос и борбата с потисниците. При Р. Жинзифов отново има негативния образ на чуждия в лицето на турците и близост до елегичните форми и оплакваческата реторика – майчината скръб и носталгия по убития си син. „Бойка войвода“ се вписва и сред останалите автори и сред подобните Славейкови поеми от 50-те и 70-те години на XIX век („Крумка“, „Самуилка“, „Кракра Пернишки“, „Робка“, „Кралев Марко“), в които поезия, история и фолклор се засичат и преизпълват полетата на националния ни колективен образ.

Всички присъстващи в „Христоматията“ български поеми са обединени и от историко-романтическата традиция, използваща идеологическите ресурси на националната ни литературна общност. Критическото мнение на В. Пундев не поставя много високо като художествено проявление поемите на Н. Козлев и Р. Жинзифов, но препотвърждава тяхното предпочитане от масовата възрожденска публика. „Между тях [Чинтулов, Славейков, Ботев] Жинзифов е твърде слаб. Несигурен е както в поетическата форма и техника, така и в езика си, който не е дадено македонско наречие, а книжовна смесица, изпреварена от развитието на литературния ни език. […] Популярността на „Кървава кошуля“ има и поемата на Никола Козлев […] това е доста дълъг епически разказ върху народно предание, което имитира по съдържание, стил, техника и език народната песен“ (Пундев 1925: 22). Подобни оценки разколебават модернистичната визия на „Христоматията“ и съпоставянето ѝ сред естетиката на световната класика. Тезата на Б. Курташева е, че в тази конкуренция между свои и чужди образци родната ни литература се опира върху епически народни песни. „Така Хектор и Андромаха застават до Мирчо и Бояна, Мазепа до Бойка Войвода, Ахил и Агамемнон до Крали Марко и Цеко от „Грамада“. Фолклорните текстове в своята старинност и вече установена, легитимирана ценност изпълняват ролята на своеобразен буфер между високата класика и по-скорошните, ценностно неулегнали български примери.“ (Курташвева 2012: 71).

След като видяхме Ив. Вазов и К. Величков кои образцови поеми подбират с безспорната им популярност и идеологическа репрезентативност, още по-ясно изпъква въпросът кои поеми и автори отсъстват и не са понравили на съставители. На първо място, изпъкват липсите на началната лиро-епическа традиция през XIX – изключена е първата новобългарска поема „Стоян и Рада“ от Н. Геров от 1845 г.; на второ място са забравени доста известните и обсъждани за времето си поеми на Григор Пърличев „Сердарят“ (1860) и „Скендербей“ (1861), но за да сме по-коректни възрожденският автор, все пак, за разлика от Н. Геров, е включен като преводач на Омировата „Илиада“. В раздела „Поеми“ отсъства „Въспоминание“ на Добри Чинтулов, но пък е включена творбата в раздела „Художествени песни“, както и едноименната Пушкинова творба „Въспоминание“ в превод от Ив. Вазов в раздела „Елегии“. Макар че не срещаме „Патриот“, „Двама приятели“ (1871) на Д. Чинтулов, „Хайдути“ (1868/71) на Хр. Ботев, баладата „Две тополи или Неожидана среща“ (1871) на Цани Гинчев, всъщност техните имена присъстват плътно в христоматийната протоантология (по Б. Курташева). Такъв е случаят с поемите на Петко Славейков, поместени в различни раздели – „Изворът на Белоногата“ е съотнесена към жанра на идилията, а „Жестокостта ми се сломи“ към одата. Съставителите „извършват своеобразна инвентаризация на наличното“ и превръщат изданието си в „компендиум на възрожденската (и ранната следосвобожденска) книжнина“ (Курташева 2012: 68).

Освен свои поетически текстове Вазов и Величков дават примери от родната литература както с утвърдени и известни за времето си имена, така и с по-маргинални имена. В „Христоматията“ срещаме различни лирически жанрове, писани от Сава Филаретов („На смъртта на Катранова“), Любен Каравелов („На Раковски“, „На Александра II”, „Просек“, „Хубава си моя горо“, „Преминуват годинките“, „Не раждай ме, мамо“), П. Иванов („Вдовица“, „Заточеник“), Стефан Стамболов („Не ми се, момци, смейте“, „Майчина песен“), Хараламби Ангелов („Развалини на Преслава“), Елена Мутева („Бог“), Иван Вазов („Родното пепелище“, „Изгнанници“, „Черна гора“, „Полет“, „На изгорелите солтади“, „Топуъ заехтя“ и др.), Петко Р. Славейков („Не пей ми се“),  Васил Друмев („Винов! Вино!“), популярните и изпълнявани песни на Д. Чинтулов („Стани, стани юнак балкански“), неподписаните и също познати като песни творби, преписвани нас Йоаким Груев „Ружа в месец май“, Оставяй сбогом, о, любезна“, „Овчарка в стара планина“, „Да ле е звездица“, „Лятна нощ се превалява“), до модерни и извън времето си текстове на Христо Ботев („Не плачи майко, не тъжи“ [„На прощаване“], „Елегия“, „Делба“, Майце си“, „Жив е той, жив е“).

Целият този дълъг списък извежда на преден план липсващото име от възрожденската поезия – името на Найден Геров. Зададеният модел сред младите българи, да пишат стихчета като вид младежко увлечение и под влиянието на руските романтици, е една от предпоставките Н. Геров да въведе за първи път в българската литература силаботоническото стихосложение. Начинът, по който Васил Пундев изтъква поемата „Стоян и Рада“ като „пръв сериозен поетически опит у нас“ (Пундев 1925: XVII), е в контекстуално-съпоставителен план. Бездарните и лишени от художественост опити по стихоплетство на поетите даскали стават основна предпоставка за появата на поемата като литературен образец през Възраждането. Към филологическата полемика дали могат да се пишат стихотворения на българския език Найден Геров подхожда не с критически обосновки и публицистични препирни, а с привеждане на художествен пример. Баладичната поема „Стоян и Рада“ опровергава изказаното съмнение на Юрий Венелин в „О зародышѣ новой болгарской литературы“ (Венелин 1838: 47), че езикът на българите не позволява създаването на поезия и по-точно членните му форми ограничават възможностите на римата. Така поемата се превръща в образцовия отговор на Н. Геров за възможностите на родния език за създаване на литература. Оказва се, че теоретичните въпроси и заформилите се езиково-литературни дебати всъщност пораждат импулса за поезия.

Оригиналната българска литература през XIX век, освен чрез преводната и критическа рецепция на световната литература, възниква и от необходимостта да изгради „свои“ защитни механизми срещу „чуждите“ клевети и посегателства върху едни от основните национални идентификационни стереотипи – езика и словесността. Едно от нещата, които обединяват двамата руски възпитаници Н. Геров и Ив. Вазов, е влиянието на руската култура и политика върху техните възгледи. Въпреки това дали решението на един от съставителите, да не помества първата новобългарска поема, няма отношение към амбициозния жест на възрожденеца да докаже грешното твърдение на украинския фолклорист Ю. Венелин? По-късно поемата попада и под критиките на Васил Априлов, формирал личността си под силното Венелиново влияние. Възрожденският меценат в „Мисли за сегашното българско учение“ (1847) силно подценява художествените качества на „Стоян и Рада“: Стиховете му, като неравни, станаха мъчни, без всякаква сладост. […] Ако секи стихосложец последува негов пример, прощавайте ся с азбуката“ (Априлов 1968: 193). Не без основание е мнението на Анна Алексиева, която разпознава в прословутата полемика между Н. Геров и В. Априлов „културно-историческото противопоставяне „млади“ – стари“, което начало е поставено много преди по-известната програма на кръга „Мисъл“. Така можем да разгледаме „Стоян и Рада“ като част от един по-голям „полемичен дискурс“, предизвикващ на свой ред нови полемики (Алексиева 2012: 57, 58). Доближаваме се до отговора за една от липсите в „Христоматията“, ако поставим един до друг младия одески възпитаник Н. Геров от едната страна и класика Ив. Вазов от страната на „старите“ авторитети, запълващи и легитимиращи българския литературен канон.

Накрая ще завърша с една не по-малко интересна линия, която предстои да доразвия – какво се случва със следващите следосвобожденски христоматии. Дали първата новобългарска поема „Стоян и Рада“ намира място в по-късното издание на Стефан Костов и Димитър Мишев „Христоматия по изучавание словестността..“ (1888–1889). За разлика от Вазово-Величковата книга, тяхното помагало става много по-популярно и влиза в обращение в литературния учебен канон с трите си преиздания до 1900 г. В раздела „Поема“ не фигурира Геровата творба, но приятната изненада идва от това, на какво попадаме в последния поетичен дял „Антологически стихотворения, сонети и разни“. Този подраздел е леко видоизменен спрямо първата „Българска христоматия“ („Антологически пиеси, сонети и други стихотворения“), но функционира по еднакъв начин. Той се явява като „сянката на Антологията“, като „притурка, апендикс в христоматията“ – включените в него текстове „хем са „антологически“, т.е. избрани, известни, хем (според съставителите) очевидно не се поместват в останалите раздели и подраздели и се явяват в рубриката „и други“ (Курташева 2012: 70).

Последното стихотворение, което очевидно е допълнение на Вазово-Величковата христоматия, е „Не съм увил аз китка цвете“ на Н. Геров. В заключение искам да загатна един все така отворен за дискусии важен литературноисторически проблем – мястото на първата част от поемата „Стоян и Рада“. Тя се явява своеобразно лирическо посвещение и в нея е изведена модерната фигура на поета, присъства, но съставителите „изрязват“ същинската поема и включват Геровия стихотворен паратекстов фрагмент като отделна цялост в рубриката „и разни“ със скромния жест за канонизация.

Библиография

 Алексиева 2012: Алексиева, А. Българската поезия от 40-те и 50-те години на XIX век. Роли на субекта. София: Кралица Маб, 2012.

Априлов 1968: Априлов, В. Съчинения. София: Български писател, 1968.

Вазов и Величков 1884: Вазов, Ив. и Величков, К. Българска христоматия или Сборник от избрани образци по всичките родове съчинения, с приложения на кратки жизнеописания на най-знаменитите списателе: за класовете на градските училища и на реалните гимназии. Т. 2. София: Книжарница на Д. В. Манчов, 1884.

Венелин 1838: Венелин, Юр. О зародыше новой болгарской литературы. Писал Юрий Венелин. Книжка Первая. Москва: В Типографии Н. Степанова. 1838.

Кирова 2016: Кирова, М. Българска литература от Освобождението до Първата световна война. (Университетски курс лекции). Ч. 1. София: Колибри, 2016.

Курташева 2012: Курташева, Б. Антологии и канон: антологийни модели на българската литература. София: Просвета, 2012.

Курташева 2020: Курташева, Б. „Българска христоматия“ – открития и отсъствия. – В: Иван Вазов и Константин Величков – във/отвъд Христоматията. София: ИЦ „Боян Пенев“, 2020.

Ничев 1986: Ничев, Б. Основи на сравнителното литературознание. София: Наука и изкуство, 1986.

Пундев 1925: Пундев, В. Увод и бележки. – В: Първи стихотворци. Съст. В. Пундев. София: Държавна печатница, 1925, с. III–XVIII.

Тенева 2012: Тенева, О.-Г. „Българска христоматия“. Моделиране и културна идентичност. – В: С възрожденски дух и модерен поглед. Сборник в чест на чл.-корсп. проф. Милена Цанева. София: „Проф. Марин Дринов“ и ИЦ „Боян Пенев“, 2012, с. 238–250.

Тиханов 1994: Тиханов, Г. Тълкувания: Текстове върху българската литература след Възраждането. София: „Св. Климент Охридски“, 1994.

Шишманов 1899: Шишманов, Ив. Наченки от руско влияние в българската книжнина (За Пушкиновия юбилей, 26 май 1899). – Български преглед, г. VI, 1899, кн. 9–10, с. 113–177.

Шишманов 1976: Шишманов, Ив. Иван Вазов. Спомени и документи. С предговор, добавки и бележки от М. Арнаудов. София: Български писател, 1976.

 

Андриана Спасова (1987) е доктор (2017), асистент (2018–2020), главен асистент (2021) в секция „Литература на Българското възраждане“ в Института за литература при Българската академия на науките и постдокторант към Национална програма „Млади учени и постдокторанти“ с тема на проекта „Рецепция и дигитализация на непроученото ръкописно наследство на Найден Геров“ (2019–2021). „Антични реминисценции във възрожденската книжнина“ (2020) е първата ѝ научна книга, защитена като докторска теза, която получава втора награда в конкурса за Млади учени (2021). Изследователските ѝ интереси са в областта на българската възрожденска литература, първите рецепции на античните жанрове и образци, проблемите на националната идентичност и културната памет, ръкописните учебници и писма на Найден Геров.