Йовковият хуманизъм като доверие в способността на човека да избере по-добрата версия на самия себе си | Международен филологически форум
philol.forum@uni-sofia.bgСп. "Филологически форум" - хуманитарно списание за млади изследователи на Факултета по славянски филологии е вече в Scholar One!

Йовковият хуманизъм като доверие в способността на човека да избере по-добрата версия на самия себе си

Posted in: том 10 Started by

Йовковият хуманизъм като доверие в способността на човека да избере по-добрата версия на самия себе си

Йовковият хуманизъм като доверие в способността на човека

да избере по-добрата версия на самия себе си

Александър Беликов

 Страсбургски университет

 

Превод: Миряна Янакиева

             Увод

На пръв поглед, героите от разказите на Йордан Йовков могат да ни се сторят обикновени, ясно определени, дори банални. Шибил е „страшен разбойник…“, Серафим е дребен човек без постоянна работа, Сали Яшар е майстор на каруци, Петър Моканина е селянин, който варди овцете. Но внезапно се явява един свойствен за литературния жанр на разказа „повратен момент“, в който персонажът се сблъсква със ситуация, коренно различна от неговото всекидневие, която го кара да постъпи по необичаен начин. Ще се спрем по-конкретно на тези моменти в „Шибил“ и „По жицата“ и ще анализираме успоредно тези два разказа, за да си поставим важни въпроси относно хуманистичното мислене на автора, разкрито в тези творби.

Отличителна за хуманизма на Йовков е неговата вяра в способността на човека да се стреми към една по-добра версия на самия себе си. Въпросът, който следва да си зададем обаче, е как една толкова конкретна морална философия успява да се вмести в толкова широка и универсална литературна форма, каквато е разказът. Всъщност става дума за това как, наред с очевидната си интенция да изтъкне общите човешките ценности, които са в сърцевината на всяка хуманистична мисъл, авторът успява да въведе читателя в собствената си концепция за хуманизма, която предполага както необходимостта от определен избор, така и волята на автора да вярва в самото съществуване на възможността човекът да избира „по-доброто“.

В началото на нашия анализ ще се съсредоточим върху споменатия по-горе и присъщ на повествователните жанрове „повратен момент“, за да си отговорим до каква степен той е свързан с хуманистичната концепция на автора. В рамките на този паралел между възможностите на литературния жанр на разказа и хуманистичия дискурс на Йовков ще си поставим въпроса и за ролята на развръзките в двата разказа. Накрая, отново в контекста на разчитането на хуманистичните послания на Йовков, ще изследваме и функциите на различните категории персонажи – първостепенни, второстепенни и третостепенни.

 

  1. Повратният момент в разказите като момент на раздяла с готовите истини

Да започнем с дефиниция на понятието „повратен момент“. Това е моментът в повествованието, в който описаната в началото на разказа ситуация приключва. Това също така е моментът, отключващ перипетиите, през които персонажите ще преминат до развръзката. В „Шибил“ хайдушкият главатар и неговите хора срещат група жени, сред които е Рада: нейната красота, смелост и нежност разтърсват Шибил. В „По жицата“ Петър Моканина среща един селянин, тръгнал на път в търсене на чудо, и се чувства длъжен да направи своя избор пред лицето на драмата, в която се оказва въвлечен. Има известна разлика между двата разказа по отношение на момента, в който настъпва повратният момент: ако в самото начало срещата на Моканина със селянина – един баща поразен от голямо нещастие, не преобръща неговото всекидневие и убежденията му, то на Шибил срещата с Рада се отразява още в първия миг, за което свидетелства решението му да не ограбва жените, а след това и окончателният му отказ от разбойничеството.

 

  1. Героите пред избор

Общото между двата разказа се състои в това, че и на двамата герои предстои да се нагърбят с роля, която  до този момент им е била непозната. Шибил вече не може да бъде главатар на хайдутите, които усещат това и го изоставят. Моканина не може просто да продължи да си варди овцете, защото трябва да даде на несретното семейство отговор, натоварен с огромна морална отговорност. Повратният момент прекъсва обичайния ход на живота на тези персонажи и ги заставя да направят труден избор.

 

  1. Изборът като кулминационна точка в повествованието

Както беше споменато по-горе, разказът „Шибил“ започва именно с момента на избора: хайдутинът слиза от планината и отива да се предаде на властите. По този начин още в самото начало авторът привлича вниманието на читателя върху този нетипичен за един разбойник жест. По-нататък, в хода на повествованието научаваме не само причините за този избор, но и етапите, които са го предхождали: отказ от разбойничеството, отказ от натрупаните богатства, колебание в рамките на половин денонощие, отказ от сигурността в планината, за да се върне в обществото, което го осъжда… След тази поредица от жестове, решението на Шибил да се отрече от предишния си начин на живот е кулминационна точка на раказа.

В „По жицата“ Йовков подхожда по различен начин, като в по-голямата част от разказа поддържа един привидно банален диалог между двамата селяни. За разлика от избора на Шибил, който ни е съобщен в самото начало, този на Моканина става известен едва към края. Но и тук именно моментът на избора е връхна точка в повествованието, защото залогът на това, което героят ще каже и направи, е изключително висок: свързан е с надеждата и може би със спасението на болното младо момиче.

Така, и в двата разказа повратният момент поставя героите пред избор, който на свой ред води до кулминацията, тъй като ги подтиква към определени действия с решаващо значение за развръзката.

 

  1. Развръзката на разказа като свидетелство за израстването на георите

Необходимо е да учочним, че в разглежданите разкази перипетиите се изразяват в етапите, през които центалният персонаж преминава от повратния момент до развръзката, за да осъществи своя избор, незивисимо дали става дума за съдбовните дни, прекарани от Шибил в планината, или за няколкото решителни мига, в които Моканина трябва избере какво да каже за бялата лястовица. Тези перипетии водят до необратим избор: Шибил се предава на властите, Моканина потвърждава, че е виждал лястовичката. В този смисъл, предхождащите събития обуславят развръзката и заключението на разказа. В следващия параграф ще се спрем на значението на развръзката за самите главни терои.

 

  1. Избор на по-добрата версия на самия себе си или себеизвисяване

Да си припомним своеобразието на Йовковия хуманизъм: авторът вярва в способността на човека да избере по-добрата версия на самия себе си. Изборът на главните герои в двата разказа и етапите, които го предшестват, доказват това: Шибил се отрича от живота си на разбойник, поемайки риска да бъде измамен от властите, които му обещават опрощение на престъпленията му. След като високо и ясно е изрекъл пред нещастния баща, че никога не е виждал бялата лястовица и не е чувал за нея, Петър Моканина избира да твърди тъкмо обратното пред младото момиче, чиято единствена надежда е в съществуването на вълшебната птичка. Колкото и да са различни тези две ситуации, както по продължителност, така и по последствия, общото между тях е във внезапния, но и неустоим порив към надеждата. Особеното в тази надежда е, че тя не засяга външния план от съдбите на героите: болестта на момичето изглежда е нелечима, а след краткия разговор между Шибил и майка му става ясно, че властите нямат никакво намерение да го помилват. И въпреки това, именно надеждата е тази, която води до развръзката и в двата разказа. Шибил се надява, че разбойническият живот, внезапно станал много тежък и неприемлив за него, е зад гърба му, надява се да види отново Рада. Моканина започва да се надява, че чудотворната бяла лястовица съществува. Никой от двамата герои не иска да остане такъв, какъвто е бил в началото на разказа – безскрупулен бандит или прост селянин с банално рационално мислене. Шибил и Моканина постъпват по начин, свързан не с външните обстоятелства, а с тяхната собствена същност, убедени, че само ако вземат правилното решение в дадената ситуация, ще могат да продължат да живеят в мир със себе си. Шибил се отказва да обира хората; Моканина, който до срещата с непознатото семейство е живял с установени идеи, ръководени от прагматизма (съветва бащата да се обърнат към лекар, напомня, че двадесет години все още не е безнадеждно късна възраст за женитба за едно момиче), внезапно започва да говори за въображаемата чудотворна птица така сякаш наистина я е виждал, влагайки в това твърдение цялата си сила на убеждаване. И двамата герои се отърсват от първоначалните си принципи, за да прегърнат нови, по-извисени и човечни, белязани от уважение и съчувствие към другия.

 

  1. Себеизвисяването – избор, обременен с последствия

Както видяхме, изборът на по-добра версия на самия себе си или себеизвисяването, е както елемент от поредицата перипетии, така и носител на развръзката в разглежданите разкази. Сега е ред на въпроса как авторът избира да завърши всеки от тези два разказа, доколкото краят е последният и силно натоварен със значения етап на литературния разказ.

Споменахме по-горе, че надеждата и на двамата герои е отправена към тях самите. Светът около тях е засегнат съвсем повърхностно от тяхното вътрешно преобразяване: болестта на момичето не се влияе от дущевните състояния на Моканина; властите не се интересуват от разкаянието на Шибил. В същото време, интересно е да си дадем сметка за различните подходи, които приема Йовков по отношение на заключенията на разказите: докато съдбата на Шибил и Рада става еднозначно ясна, тази на младото момиче остава в сянка, тъй като „По жицата“ завършва в момента, когато Моканина проследява с поглед отдалечаващата се каруца на злочестото семейство. Според нас обаче тази разлика е по-скоро формална и не засяга дълбинното послание на разказите: и в двата вътрешното израстване на Шибил и Моканина не променя трагизма във външните обстоятелства. Трагичното присъства в края и на двете творби. Затова си заслужава да се запитаме дали тази прилика е по някакъв начин свързана с хуманистичната концепция на Йовков.

 

  • Ценностният избор далеч не е универсален

Преди да се опитаме да установим връзката между моралната философия на автора и трагическия характер на финалите в двата разказа, би трябвало да проследим по-внимателно причините за трагедиите, описани в тях. С тази цел в следващите параграфи се насочваме към ролята на второстепенните и третостепенните персонажи, в чието обкръжение се извършва еволюцията у главните герои.

 

  1. Противоречивост при второстепенните герои

В „Шибил“ това са Рада, майката на Шибил, когото тя нарича с кръщелното му име Мустафа, Велико Кехайа и Мурад бей. В „По жицата“ са Нонка и семейството ѝ, както и Стояница, която им донася вестта за бялата лястовица. Предстои ни да се вгледаме в множеството техни умело подбрани характеристики, които им позволяват да се впишат в собствената повествователна динамика на разказите. Една от най-съществените от тези характиристики е, че тези герои изразяват волята на автора да се придържа максимално близо до реалността. Бащата на Нонка е любящ и естествен, Велико Кехайа също е любящ баща, който обаче не се поколебава да манипулира дъщеря си в името на това, което според него е за нейно добро. Майката на Шибил е здраво стъпила на земята и се опитва да направи всичко по силите си, за да го възпре да се предаде на властите. Майката на Нонка убеждава своя съпруг да тръгнат на път в търсене на чудотворната бяла ластовица. Рада е млада жена, Мурад бей е възрастен мъж, но и двамата са подвластни на обаянието на Шибил. Читателят сякаш е приканен да разпознае в тези персонажи целия спектър на човешкото и притиворечията, присъщи на човешката природа.

Второстепенните герои са въвлечени и в съвсем конкретни несъгласия едни с други: Велико Кехайа иска смъртната присъда на Шибил да бъде изпълнена, докато Мурад бей се опитва, макар и безуспешно, да попречи на това. Гунчо, бащата на Нонка, отначало не вярва, че има смисъл да тръгват да търсят бялата лястовица, но майка ѝ го убеждава. Този вид несъгласия между второстепенните персонажи имат важно значение за хода на събитията, които довеждат главните герои до техния избор. Очарован от Рада, Шибил напуска планината и отказва да се вслуша в съвета на майка си. След разговора с Гунчо, Моканина вижда Нонка в каруцата и я уверява, че е виждал лястовицата. Съпоставката между реакциите на второстепенните персонажи играе съществена роля в самия край на всеки от разказите: бащата на Нонка не казва нищо, но майка ѝ не може да сдържи сълзите си, разбирайки какво е подтикнало Моканина да уверява дъщеря ѝ, че е виждал лястовицата; от балкона на бея, след трагичната смърт на двамата млади, бялата кърпа – закъснял знак на опрощение, е размахана „отчаяно“ (Йовков 1958 : 36).

С други думи, второстепенните герои също преминават през своите вътрешни борби, макар повествователят да ни въвежда в дълбочина единствено в тези на главните герои. Но и при някои от второстепенните също е загатнат потенциалът за себеизвисяване, какъвто е примерът с Мурад Бей. Така, съграждането на по-добра версия на самия себе си е възможно за всяко човешко същество, но реализацията на тази възможност далеч не е универсална.

 

  1. Пасивността на третостепенните персонажи

В разглежданите два разказа за третостепенните персонажи като селяните, хайдутите, заптиетата изглежда най-малко има надежда да осъзнаят и реализират своя човешки потенциал за себеизвисяване. Младите мъже на възрастта на Нонка не ѝ обръщат внемание заради нейната бедност; хайдутите смятат проебразяването на своя главатар за болест и избягват от него като от чумав. Дори да допуснем, че индивидуално някой от тези персонажи би могъл да бъде посетен от мисли за разкаяние, като членове на група те си остават незасегнати от терзания, свързани с моралните ценности. Общото между всички тези персонажи е тяхната пасивност: дори когато могат да повлияят положително върху съдбата на главните герои, те избират да ги пренебрегнат. Заптиетата, които убиват Шибил и Рада, са безличен и безразличен инструмент на правосъдието на бея, и са дотолкова автоматизирани, че се подчиняват на уговорения сигнал дори той да не е даден от упълномощения човек. Макар и с известна предпазливост, бихме могли да твърдим, че според автора себеизвисяването е перспектива, която се отдалечава толкова повече, колкото индивидът се полага в някакво множество и започва да мисли като това множество. Тогава, при този реалистичен поглед на автора върху човешката природа, доколко и в какъв смисъл можем да говорим за хуманистична философия?

 

Заключение

Действително ли човекът е способен да избере по-добрата версия на самия себе си? Съдейки по анализираните два разказа на Йордан Йовков, бихме отговорили утвърдително на този въпрос. При тях литературният жанр на разказа получава трансформация, доближаваща го до философската приказка, като се има предвид характерът на перипетиите, през които персонажите преминават, тъй като, ако в класическия модел на разказа героите се сблъскват по-скоро с външни препятствия и врагове, тук те се изправят пред собствените си колебания и ги преодоляват, за да направят избор, който ги издига на една ценностно равнище, по-високо от заеманото от тях в началната ситуация в повествованието. А ценностите, които те осъзнават и усвояват, са най-скъпите на хуманистичното мислене. Това са уважението към другия и емпатията. Далече от всякакъв повърхностен оптимизъм, за което свидетелстват и трагическите завършеци на двата разказа, Йовков в същото време ни най-малко не внушава фатализъм на читателя: главните герои, тези, които са описани като заслужаващи нашето внимание и дори възхищение, са именно тези, които доказват способността си да направят и да отстоят един възвисяващ ги избор. Видян от висотата на новото им аз, и външният свят става почти приемлив или най-малкото, поносим.

 

Библиография

 

Yovkov 1958: Yovkov, Y. Staroplaninski legendi. Sofia: Bulgarski pisatel, 1958. [Йовков 1999: Йовков, Й. Старопланински легенди. София: Български писател, 1958.]